Джейн Ан Кренц
Любовен оазис (1)

Първа глава

При третото си посещение в класа по икебана — японско изкуство за подреждане на цветя, Тор Латимър най-после осъзна какво го провокираше в композициите на Аби Линдън. Творенията й го караха да се пита дали би проявила същата гореща импулсивност в леглото с някой мъж.

Той внимателно добави магарешки бодил към собствената си бедна откъм растителни видове композиция. Изобретателността на Аби го караше да се пита и някои други неща. Опитваше се да си я представи след любовна нощ, седнала срещу него на закуска. Инстинктивно усещаше, че би изглеждала свежа и естествена като композицията й от тръни и нарциси предишната седмица.

Той погледна дългата й коса с цвят на горски мед, небрежно прибрана на тила. Облеклото й в черно, състоящо се от тесни джинси, пуловер и кожено манто, му напомняше военна униформа. Но строгите дрехи не можеха да скрият искрящата й женственост. Защо изобщо се опитваше да прикрие природата си?

По дяволите, изруга мрачно Тор. Бе изминало прекалено много време, откакто се бе чувствал така увлечен по някоя жена. Няма извинение за мъж, който наближава четиридесетте и не може да направи разлика между мимолетно чувство и нещо много по-сериозно.

Записа се в класа по икебана, защото строгите канони на японското изкуство отговаряха напълно на неговия аскетичен и строго подреден живот.

Нима бе предполагал, че най-интересната страна на курса ще се окаже познанството му с тази нестандартно мислеща жена? Аби Линдън никога нямаше да изучи в детайли прекалено формалното изкуство, даже ако повтаряше четириседмичния курс цяла година. Отначало Тор бе развеселен, а после очарован, когато наблюдаваше как хаотичните жизнерадостни комбинации на Аби следват една след друга без следа от имитации и ограниченост. Тя предизвика отчаяние у инструкторката, госпожа Ямамото. Ала самият Тор откри, че е омаян и непреодолимо привлечен.

Тази вечер се изкушаваше да покани Аби Линдън в къщата си и да се опита да направи нещо неразумно дръзко.

Той наблюдаваше как изпод пръстите й на съседната маса се оформя радостна комбинация от дантела в стил „Кралица Ана“ и жълти нарциси. Какви изящни ръце, възхити се Тор. Дълги деликатни пръсти, с бадемовидни нокти, лакирани в карминовочервено. Той неволно следеше как тя се мъчи да добави един нарцис под необичаен ъгъл и веждите му се свиха в тиха изненада.

Имаше нещо различно в начина, по който тя създаваше творенията си тази вечер. Ако не я беше наблюдавал толкова внимателно пред последните няколко занимания, можеше и да не го забележи.

С ъгълчето на окото си той видя как стеблото на нарциса се счупи, когато тя го забоде прекалено рязко в поставката.

— О, какво неблагоразумие! — Веждите й се събраха в яростна гримаса, докато измерваше с поглед лишеното си от хармония творение. Скришом погледна прекрасната семпла комбинация на съседната маса. Цветята никога не се чупеха случайно под прецизните пръсти на Тор Латимър.

Той вдигна поглед, сякаш усетил, че го наблюдават и се усмихна сдържано. Внезапно Аби почувства заплаха. Около него витаеше някаква особена атмосфера, която я караше да бъде предпазлива. Прекалено силно волево излъчване, каза си тя. Не лошо качество за мъж. Само че имаше едно наум за силните и волеви мъже. Беше се напатила за цял живот от мъжката решителност и агресивност.

— Имам няколко излишни нарциса, ако искаш, смени го — предложи тихо Тор с онзи ромолящ глас, който винаги й напомняше за каменист поток.

— Винаги имаш излишен материал, а на мен никога не ми стига — оправда се Аби. — Госпожа Ямамото казва, че все още не съм се научила на въздържание. — Тя огледа мрачно скупчените нарциси и дантела пред себе си. — Просто моите аранжименти винаги се изплъзват от контрол.

— Но имат особен чар.

— Много любезно от твоя страна, но ясно е, че не мога да проумея тънкостите на това изкуство. А ти го правиш по най-естествен начин. Как устояваш на изкушението да добавиш още нещо?

— Може би не съм така авантюристично настроен като теб. Искаш ли още един нарцис? — Той взе цвете и й го подаде.

Аби погледна крехкото стъбло между пръстите му и изпита неочаквано любопитство и смущение. Ръката му беше силна и корава, способна да смачка всичко. Но цветето изглеждаше странно защитено между силните му пръсти. Защо се двоумеше да го вземе?

Ядосана от своето колебание, Аби се пресегна бързо и издърпа малкия подарък. Ала срещна неговия далечен кехлибарено искрящ поглед. Не за първи път го поглеждаше в очите, но тези леки неизказани сблъсъци ставаха все по-обезпокоителни. Стаената заплаха в изражението му и този път пробуди предпазливостта й, ала в същото време необяснимо я привлече. Аби се запита какви ли тайни се крият в дъното на тези интелигентни бездънни кехлибарени вирове.

Ама че въображение имам, каза си ядосано. Вероятно собствената й малка тайна я правеше прекалено чувствителна и подозрителна към всички останали.

— Благодаря — каза накрая тя. — И като се обърна към своите цветя, продължи престорено приятелски: — Сигурна съм, че госпожа Ямамото ще намери нарциса за излишен, но комбинацията просто плаче за още малко жълто. Ти как мислиш?

— Това, което правиш с цветята, прилича на самата теб — каза той спокойно. — И следователно, склонен съм да се съобразя с желанието ти. Разбира се, добави още малко жълто.

— Колко дипломатично! Знаеш много добре, че госпожа Ямамото ще поклати глава над работата ми и после ще каже пред целия клас, че ти си този, който е създал нов шедьовър!

Той сви рамене, без да отхвърли забележката. И двамата знаеха, че е вярна.

— Госпожа Ямамото одобрява единствено дисциплината, умереността и простотата. Тя наистина ще бъде по-благосклонна към моя аранжимент.

— Искаш да кажеш, че ми липсват тези неща?

— Може би. Но мисля, че ти завиждам.

— Сериозно ли говориш? — Аби махна с ръка. — Остави това! Разбира се, ти винаги говориш сериозно.

— Изглежда си разбрала що за човек съм.

— Вече цели три седмици наблюдавам как работиш с цветята — рече Аби усмихната. — Предполагам, че съм те опознала поне малко и знам нещо за теб…

— Наистина ли? И какво е то?

В далечния край на салона, госпожа Ямамото беше заета с други ученици и Аби не можеше да разчита на намеса от нейна страна. Налагаше се да отговори на въпроса, който сама бе предизвикала. Тор я наблюдаваше в очакване, което правеше отстъплението невъзможно. Как можа да се забърка в толкова неделикатен разговор!

— О, да си кажа право, не знам, казах го ей така. Не приемай думите ми на сериозно.

— Ти вече се издаде, невъзможно ми е да приема нещата по друг начин. Кажи ми какво си научила за мен, Аби.

— Ами… Обърни се към някоя ясновидка и ще разбереш!

— Искам да го разбера от теб.

— За Бога! — възкликна тя, стресната от настойчивостта му. — Само се шегувах. Виж, аз действително не съм научила кой знае какво за теб. Просто имам впечатление, че си предпазлив и… доста консервативен. Сигурно никога не поемаш безсмислени рискове, не лудееш през уикендите и не правиш непозволени неща. Това е всичко. — Наум тя си каза: — Точно като аранжиментите си — концентриран, фин, сдържан… Но да бъде проклета, ако му го каже на глас!

Тор кимаше с глава, докато тя говореше.

Черната му, леко посивяваща по слепоочията, коса отива на тайнствената до съвършенство овладяна сила, която усещам у него, помисли си Аби. Гъсти черни мигли ограждаха странни кехлибарено кафеникави очи, омекотяващи иначе суровото му ъгловато лице. Обличаше се умерено елегантно, напълно в унисон с нрава си. Консервативно скроена риза на тъмносиво и индигово райе, панталони от скъп фин плат, добре ушити, очертаващи стройни яки крака…

Внезапно Аби се улови да си представя как би покорил някоя жена и изпадна в глуха ярост от собственото си безсрамие. Въображението й обаче настоятелно изтикваше на преден план картината, в която самата тя бе в ролята на тази жена. Господи! Какво й ставаше? Имаше си достатъчно проблеми, за да се поддава на еротични фантазии.

И този нарцис се пречупи под трескавите й пръсти.

— Госпожа Ямамото най-накрая ще ме изхвърли от класа — процеди тя ядосано.

Тор с любопитство я наблюдаваше как бързо пъха и втория пречупен нарцис в кафявата хартиена кесия.

— Мислиш ли, че можеш да скриеш несполуката си по този начин? Госпожа Ямамото държи сметка за всеки липсващ стрък.

— Знам това. Жалко, вече имам два в кесията си — отвърна Аби нещастно. — Добре, че остава само още едно занимание. Тя вероятно ще поклати глава по обичайния си тъжен маниер. Мисля, че е приела факта — от мен няма да излезе добър декоратор на икебана. Чух я да те окуражава да покажеш някой от аранжиментите си на изложбата през следващия месец. Ще го направиш ли?

— Не.

— Разбира се, че ще го направиш. Как можеш да откажеш? Твоите работи са фантастични! Госпожа Ямамото нямаше да ти предложи, ако не вярваше, че ще се представиш добре.

— Ами това просто не ме интересува. Записах се в класа повече от любопитство. Не възнамерявам да направя от икебаната постоянно свое хоби.

— Но това е нелепо! Как можеш да го кажеш? Защо трябва да обръщаш гръб на нещо, което правиш с такова умение! Имаш талант и не бива да го пропиляваш.

Недоумяващо ироничната му физиономия я накара да осъзнае безразсъдните си думи. За коя се мислеше тя? Не беше нейна работа дали той ще усъвършенства уменията си в подреждането на цветя. Трябваше да е разбрала досега, че склонността й да се поддава на недотам осъзнати импулси, не е добродетел.

— Ако не участваш в състезанието, това ще съсипе госпожа Ямамото. Тя разчита на теб.

— Все ще го преживее някак.

— Ще получиш лично удовлетворение, ако спечелиш награда — възкликна Аби.

— Съмнявам се. — Той продължаваше да чака отговор на предишния си въпрос.

Фактът, че я притеснява, раздразни Аби. Това негово умение търпеливо да изчаква й действаше крайно изнервящо. Сигурно й даваше шанс да му подскаже идея и после да изтъква поредния малък акт на женска тирания. Не, Тор Латимър не беше мъж, над който някоя жена би доминирала. Както и да се опитваше обаче, не можеше да се въздържи да не го подразни.

За сетен път си каза, че нейната прибързаност ще й докара големи неприятности някой ден, но скоро, както често се случваше, забрави опасенията си. Обзе я отново добре познато лекомислено настроение, когато бе склонна да прави лудории, без да мисли за последствията.

— Имам идея! Защо не направиш аранжимент, а аз ще го представя от свое име?

— Но това ще бъде измама? — Въпреки усилието, думите му не прозвучаха обвинително.

— Господи! Ти май наистина нямаш чувство за хумор. Само се пошегувах.

— Съжалявам. Понякога загрявам бавно.

— Не се опитвай да се правиш на безобиден като се самоунижаваш пред мен. Преценила съм колко си интелигентен. Ти по-скоро отгатваш неуловимото, неочевидното.

— Май си наумила нещо друго относно аранжиментите ми…

— Позна!

— Аби, забелязах, че дойде с автобуса. Ще ми позволиш ли да те закарам до вкъщи?

Аби премигна изненадано. За част от секундата си помисли колко добре би било този силен мъж да бъде до нея довечера, когато отвори вратата на апартамента си в центъра на града. Но моментално отхвърли тази мисъл. Не биваше да се поддава на внезапни хрумвания.

— Много любезно от твоя страна, но аз…

— Аби, любезността няма нищо общо. Ще ми се да те изпратя.

— Много си внимателен, но няма нужда…

— Действам ти на нервите, нали? — Думите му прозвучаха загрижено.

— Разбира се, че не ми действаш така! Нима мъж с такъв фин усет като теб, може да дразни някого?!

Неусетно госпожа Ямамото бе застанала зад нея с тревожна гримаса върху приятното лице. Бе жена малко над средна възраст. Аби моментално започна да се извинява заради несполучливото си творение.

— Знам, госпожо Ямамото — поде бързо тя, като съзнаваше, че Тор я слуша внимателно, облегнат на работната си маса. — Чувствам се ужасно. Изглежда, не мога да направя добре балансирана композиция. Продължих да добавям още листа, цветове и други клонки, като си мислех, че ще се получи нещо, но усетът май ми изневерява.

— Аби — въздъхна японката, — трябвало е да спреш отдавна. Погледни това. Този детайл се повтаря няколко пъти. Аз мислех, че като работиш до господин Латимър, неговият пример ще ти подейства благотворно. Просто погледни, та той се ограничава до най-необходимото и придава такава хармония на композициите си. — Госпожа Ямамото се обърна и погледна Тор с одобрение.

Докато дребната преподавателка се възхищаваше от работата на най-добрия си ученик. Аби срещна погледа му над главата й. Чувството й за хумор надделя и без да мисли, тя направи комична гримаса — досущ като десетгодишно момиче.

— Любимецът на учителката — подигравателно измърмори тя.

— Сигурно ще ви бъде приятно да узнаете, госпожо Ямамото — рече Тор любезно, — че Аби се съгласи да й дам някои съвети по икебана след заниманието ни. Надявам се, че ако работим необезпокоявани от никого, ще мога да й обясня основните принципи на това древно японско изкуство.

— Прекрасно, прекрасно — одобрително закима госпожата. — Вие можете да бъдете много добър учител. Тя се нуждае само от малко насочване и повече дисциплина.

Аби завъртя очи престорено към небето, докато Тор кимаше сериозно.

— Ще направя най-доброто, което мога — обеща той.

Четиридесет минути по-късно, тя седеше в сивото БМВ на Тор Латимър и настроението й варираше между веселие и ярост.

— Насочване и дисциплина — имитираше тя японката. — Честно казано, Тор, не вярвам, че някой е в състояние да ме научи на това тънко изкуство, дори ти. Не знам защо се оставих да ме съпроводиш тази вечер. Автобусът щеше да ми свърши същата работа…

— Но на мен ми е приятно да те изпратя — рече той просто, като спокойно караше колата в ръмящата априлска нощ под пролетното небе на Орегон. — Между другото, заваля.

— Тук в Портланд това се случва доста често, ако не си забелязал.

— Забелязал съм.

— Казваш го, като че ли си роден тук — усмихна се тя.

— Не, но живея в града от три години.

Думите му прозвучаха малко рязко, сякаш повече въпроси в тази насока нямаше да са желателни.

Може би той не е човек, който си губи времето в незначителни разговори, реши Аби и се запита на каква безопасна тема би могла да разговаря с него.

— Имаш хубава кола — поде тя. — Винаги съм искала да си купя чужда марка кола. Но колкото и да са надеждни немските автомобили, един ден човек започва да се тревожи за поддръжката им. — Реши да не добавя, че ако можеше да си позволи немска кола, щеше да предпочете мерцедес. Обаче тази кола прилягаше чудесно на мъжа до нея — здрава, добре направена, комфортна и мощна.

— Всичко е наред, Аби — отговори Тор, вътрешно развеселен. — Самата ти каза, че трудно би те изнервил мъж, когото си срещнала в клас по икебана, помниш ли?

— Но аз не съм нервна. Е, малко любопитна съм защо пожела да ме изпратиш тази вечер.

— Защото приличаш на композициите си от цветя — отвърна той с приглушен глас.

— Май съм на път да получа безплатен сеанс по психоанализа?

— Ако поискаш…

— Много добре, хайде, да я чуем.

— Ти си интересна, импулсивна, нестандартно мислеща личност, с въображение…

— Удивително! Тор Латимър, вие сте роден психоаналитик!

— Приличаш ми на цветята, които подреждахме днес — продължи Тор спокойно. — Тънка талия като стеблото на нарцис, коса с цвят на мед, очи като…

— Не казвай сини като метличини — прекъсна го тя. — Мразя метличините.

— На женшен тогава?

Усмивката на Аби премина в смях.

— Хващаш се и за сламка!

— Права си. Няма смисъл да се правят аналогии до безкрай. Всъщност, очите ти са приглушено сини. Необикновени…

— Добре, събра много точки. По-добре спри дотук.

— Не ме приемаш на сериозно, нали?

— А трябва ли?

Той кимна и в суровите му черти не пролича и следа от хумор.

— Да, мисля, че ще е по-добре.

Аби долови твърдостта в гласа му и се размърда неспокойно. Мина й мисълта, че не знае много за Тор Латимър, освен че притежава усет за красивото. Веднага й направи впечатление, че тялото му запълва добре седалката на БМВ-то. Не беше гигант, но усещането за овладяна сила личеше от пръв поглед. Странно… И все пак, тя го бе срещнала в клас по икебана, напомни си Аби.

— Живея в апартамент в онази сграда. Можеш да паркираш отпред. — В ушите й още звучаха думите, че му напомня цвете. Идеята да бъде „откъсната“ от него и „аранжирана“ предизвика тревожни мисли. Може би „аранжирана“ в леглото?

БМВ-то спря тихо на алеята. Тя изпита облекчение при мисълта, че Тор няма къде да паркира и просто ще я остави на тротоара и тя ще се прибере вкъщи.

Обаче той успя да си намери малко местенце. Аби потисна леката си въздишка. Добре, ще я изпрати до вратата и толкоз.

— Искаш ли чаша чай? — чу се тя да пита с тих глас, докато той й отваряше асансьора във фоайето на хубавата тухлена сграда. Тя бе строена през първата половина на века, но бе поддържана и сега с просторните си стаи с високи тавани и оригиналния проект, предоставяше чудесни възможности за живеене. Апартаментът на Аби се намираше на петия етаж. Бе малък — с една спалня, дневна и голяма кухня, с огромни прозорци, пропускащи много светлина.

— Чаят не е най-добрият завършек на една вечер, изпълнена с цветя и изкуство — рече спокойно Тор. — Нямаш ли нещо по-силно?

— Да, малко коняк…

— Ще свърши работа — прекъсна я той доволно, докато излизаха от асансьора. Взе ключа от ръката й на площадката пред апартамента и отвори вратата с хладнокръвна фамилиарност, което отново я хвърли в смут.

— Ей сега ще ти сервирам един коняк — рече бързо Аби и го въведе в дневната. Стаята бе декорирана в радостна цветова гама, подчертана тук-таме с черно, и изразяваше любовта на Аби към леките въздушни цветове и постоянния й вкус към драматизиране. Общият ефект от стила й можеше да бъде определен като ексцентрична елегантност, ако не бяха купчините кутии, натрупани във всеки ъгъл на всекидневната и коридора до входната врата.

— Какво, по дяв… — Тор случайно закачи една кутия с върха на обувката си.

— Съжалявам — каза Аби и се наведе бързо, за да я прибере. — Ами нямам достатъчно шкафове…

— Какво има в тези кутии?

— Витамини — каза тя кратко, събличайки хипарското си кожено манто. Аби много си го харесваше. Усещаше, че то придава оригиналност на вида й. Онази небрежна агресивност, която предупреждаваше мъжете да не нарушават личното й пространство. За нещастие, Тор не даваше вид, че е разчел този сигнал. О, сигурно мантото не беше най-сигурният защитен начин, реши Аби. В края на краищата, бе го купила, както и повечето си дрехи, поддавайки се на моментен импулс.

— Витамини?! — Тор вдигна една от зелените кутии с надпис в златно и погледна етикета. — Сигурно постоянно ги вземаш? „Витаминни — гаранция за мега живот, за хора, които държат да изживеят живота си пълноценно“ — прочете той. — Сигурно живееш много пълноценен живот, ако се съди по хилядите капсули витамини в тази стая.

— Нима бих могла да погълна такова количество витамини?! Не, скъпи ми Тор, продавам ги. Или по-скоро ги опаковам и ги изпращам на моите агенти. Разнасят ги от врата на врата. — След няколко минути ровене в кухнята Аби най-после откри бутилката коняк. — Учудващо е какви неща могат да купят хората, когато се появиш на вратата и им изиграеш едно шоу.

— Сигурно си те бива в разбирането на импулсивните реакции — отбеляза Тор зад гърба й.

— Подиграваш ли ми се или се шегуваш?

— Просто се шегувам. Струва ми се, че бизнесът ти процъфтява.

— Да. Най-важното е сам да вярваш в продукта, който предлагаш. — Наля му чаша коняк и посегна към едно шишенце със зелено-златен етикет. Небрежно отвинти капачката и пъхна две таблетки в устата си.

— Какво всъщност съдържат?

— B-комплекс и витамин C. Действат антистресово. — Тя си наля чаша коняк. Преглътна таблетките с прекалено голяма глътка, задави се и опита да потисне кашлицата си.

— Може би е по-добре да се вземат с вода — отбеляза Тор, като пристъпи напред и я потупа по гърба.

— Благодаря ти. — Тя си пое жадно дъх. — Просто се опитвах да си спестя малко време.

— Бързаме ли?

— Предполагам, не. Понякога не разсъждавам много. Ще отидем ли във всекидневната? — добави тя решително.

Колко странно — да отдели време, за да си сипе чаша вода?!

— Защо вземаш антистресови таблетки? Потисната ли се чувстваш?

— А не се ли чувстват така повечето хора в наши дни? — отвърна тя и съжали за думите си. Седна на канапето с цвят на папая и му посочи черното кресло. Време беше да вземе разговора в свои ръце. — Ами ти, Тор? Какво правиш, когато не подреждаш цветя? — Ето, това прозвуча неангажиращо.

— Купувам и продавам.

— Какво купуваш и продаваш?

— Стрес. — Той се усмихна, сам изненадан от оригиналността си.

— Страхувам се, че нещо не разбрах. Не си падам много по словесната еквилибристика — рязко каза Аби.

— Съжалявам, не беше ясно казано от моя страна. Всъщност исках да загатна, че в известен смисъл и аз печеля от страховете на хората — дали ще продадат продукцията си. Купувам и продавам различни селскостопански произведения.

— Като свинско шкембе, например…

— Не, пшеница, царевица, няколко други продукти. Фермерите също изживяват нещо подобно на стрес всяка година — те се паникьосват, отчайват се и се вълнуват прекалено много дали ще пласират продукцията си, дали ще направят сполучлива инвестиция. Накратко казано, обезумяват, когато купуват и продават. А това си е жив стрес.

— Изглежда въртиш добра търговия. Защо не си купиш малко витамини?

— Страхувам се, че могат да не ми понесат.

— Нямаш язва, нали? Нито високо кръвно налягане?

— Не.

— Значи още не си станал жертва на целия този цирк „купувам-продавам“? — попита тя и поклати глава.

— Не.

— Чудно, всеки втори е засегнат…

— Вероятно защото не се вълнувам прекалено. Приемам, че търговията е просто начин да си изкарваш прехраната. Знам, че съм добър в сделките и не се ангажирам емоционално както повечето хора.

— Господин „Хладнокръвие“, а? Добре — започна тя с тон на рекламен агент, — „Мегаживот“ представлява една основна мощна витаминна формула, предназначена да посрещне нуждите на всеки здрав четиридесетгодишен мъж…

— В такъв случай, остава ми една година, преди да се наложи да започна да ги вземам — прекъсна я Тор спокойно.

— О, съжалявам. Нямаш значи още четиридесет години?

— Ще ги навърша догодина. — Той отпи от коняка, без да изглежда разтревожен от предположението й. — Ами ти, Аби? Каква формула вземаш?

— За жени около тридесетте.

— Мисля, че нямаш нужда, изглеждаш като двадесетгодишно момиче.

— Благодаря. Всъщност, съм на двадесет и девет, но реших да използвам по-мощната формула година по-рано.

— И то наведнъж по няколко капсули?!

— Авитаминозата не е хубаво нещо, както и хипервитаминозата. Сега, след като изчерпахме тази тема, за какво би искал да разговаряме? — Ставаше късно и тя започваше да се притеснява как да се отърве от Тор Латимър. Той не показваше никакви признаци, че ще довърши скоро питието си и ще се сбогува учтиво.

— За нас.

Аби се задави с коняка и Тор скочи. След миг последва здраво потупване по гърба, което почти я просна върху масичката за кафе.

— Добре ли си? — попита той, вдигнал ръка за нов удар.

— Да, да, добре съм, благодаря! — пое въздух тя и се опита да възстанови дишането си. — О, Тор… вече става късно. Не мислиш ли, че е време да си тръгваш? Знам, вие големите търговци трябва да ставате рано.

— Утре е неделя. Не се сключват сделки.

— О… — Тя трескаво затърси в ума си друго извинение.

— Аби, съжалявам, че те стреснах, исках само да ти помогна — каза той нежно, седна отново в черното кресло и се пресегна за коняка си.

— Тор, май точно сега е моментът да ти кажа, че не търся връзка. Много съм заета. Трябва да се грижа за бизнеса си и за… някои други неща от личен характер. Ако възнамеряваш да ми предложиш да… станем близки, страхувам се, че ще трябва да ти откажа.

— Да ми откажеш? — Внезапно кехлибарените му очи просветнаха в полунасмешка.

— Прозвуча ти малко прибързано, нали?

— Прозвуча така, сякаш отклони официална покана за градинско парти, преди да ти е била отправена.

— Съжалявам. Завари ме неподготвена.

— Аз не те каня на градинско парти, Аби. Исках да те поканя направо в леглото.

Възмутително! Аби стисна очи и едва си пое дъх.

— На подобна открита покана подхожда открит отговор. Не! Лека нощ, Тор Латимър.

Той се изправи.

— Сега пък аз прибързах малко. Наистина не ми е в стила. Обикновено съм по-скоро нерешителен и предпазлив, но бих желал да сме наясно. От самото начало. По този начин нещата ще бъдат по-прости.

— По-прости… — отрони тя, неспособна да събере мислите си. Сигурно полудяваше, щом все още търпеше този мъж. Би трябвало да го изхвърли от къщата си незабавно. И въобще не биваше да му позволява да я изпраща тази вечер. Може би бе приел уклончивостта й като негласна покана за интимност.

— Не ми даде възможност да довърша с всички начини, по които ми напомняш за цвете — продължи Тор дрезгаво.

Пристъпи и обхвана с голямата си длан тила й.

— Тор…

— Казах, че талията ти е тънка като стеблото на нарцис. Но не успях да кажа, че гърдите ти ме карат да си представям две деликатно красиви орхидеи…

Аби почувства как силните му ръце леко се спускат надолу по черния пуловер и търсят малките й нежни гърди. Наглостта му би трябвало да я вбеси. Само наивна глупачка не би го отблъснала на мига. Но възможно ли бе да отблъсне мъж — скала като Тор?

Реши да опита и опря пръсти в широкия му гръден кош. Нищо не се получи. Той изглежда дори не забеляза нейния плах опит за съпротива.

Аби затаи дъх нерешително. Не изпитваше страх. Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае, че припламващото вълнение предвещава неизживяно досега опиянение. Почувства как ръцете на Тор се плъзват надолу по талията й към ханша.

— А бедрата ти ме карат да мисля за гладиола…

— А защо не за венерина мухоловка? — успя да изрече цинично Аби, като се мъчеше да овладее ситуацията.

— Не позна! — процеди той и устните му се плъзнаха нагоре по шията й, достигайки нейните, разтворени в учудване. — През цялата вечер умирах от желание да те целуна! — Устните му покриха нейните с такова настървение, че чак сега Аби си даде сметка колко сили му е коствало благоразумието. Мисълта, че този сдържан мъж я желаеше така силно, беше обезпокоително замайваща.

Той не я целуна предпазливо, а както Аби смътно бе отгатнала нрава му по-рано вечерта, завладя и получи устата й, сякаш бе негова по право. Аби осъзна, че ако лежеше под него, щеше да опустоши тялото й. Не бе сбъркала в преценките си за темперамента му. Перспективата обаче не я плашеше. Странно…

Почувства как дланите му отново се спускат надолу и притискат бедрата й. Аби изстена, усетила доказателството за неговата възбуда.

— Мислех за теб от първата вечер, когато те видях. Днес се реших — не мога да чакам повече! Привличаш ме толкова силно, сладка моя Аби! Караш ме лудо да те желая! Издържах толкова дълго… — Думите заглъхнаха между устните й, когато той плъзна език дълбоко навътре.

Ако става дума само за секс, реши Аби зашеметена, тя трябва да го отпрати незабавно. Всяка жена би му свършила работа, но тя в никакъв случай нямаше да изиграе тази роля. Това й даде сила да го заблъска още по-яростно по широките рамене.

Той обаче не я пусна, а погали тила й. Държеше я нежно, но здраво, докато тя се опитваше да го отблъсне.

Страхът бледнееше пред неочаквано силната й възбуда. Аби усети тя да пулсира дълбоко в нея и бе сигурна, че и Тор го разбрал. Потръпна под ласките му и той прошепна нещо неразбираемо, което тя изтълкува като мъжко задоволство.

Нещата се развиваха прекалено бързо и тя не успя да реагира, когато Тор трескаво прошепна:

— Аби, скъпа, трябва да знам дали има друг мъж!

— Тор…

— Кажи ми! Иначе не съм чак толкова благовъзпитан, за да спра — промърмори той, докато ръката му се мъчеше да разпусне кока й. Гъстата коса се разстла по раменете й и той я погледна очарован. — Просто ми кажи истината, Аби. Това е всичко, което искам да знам, защото не желая да те деля с никой.

— Тор, как смееш! Личният ми живот е неприкосновен. Не давам обяснения на никого, най-малкото на мъж, когото едва познавам.

— Аз нямам връзка с друга жена — каза просто той.

— Какво ме интересува това?

— Трябва да оцениш честността ми. Свободен съм и затова съм тук. Всичко, което искам в замяна, е същото уверение. Принадлежиш ли другиму?

Тя се почувства хваната в клопката на настойчивостта му да получи отговор. Не можеше да го обвинява за това.

— Тор, няма друг мъж в живота ми. — Тя видя в очите му да проблясва задоволство и продължи бързо: — Но искам да си наясно — не държа да принадлежа никому! Единствено на себе си.

— Щом си свободна, аз съм готов да почакам — измърмори той.

— Ще се наложи да чакаш дълго!

Тор я пусна, защото тя продължаваше да се съпротивлява, но следеше всяко нейно движение. Аби прибра празните чаши от коняка и ги отнесе в кухнята. Това й даваше извинение, за да стои по-далече от него.

Той я последва и застана на прага. Тъмното му заплашително присъствие я хвърли в нова тревога. Искаше той да си отиде — колкото по-скоро, толкова по-добре. Сгреши, че го пусна в дома си.

— Лека нощ, Тор.

— Ти се страхуваш от мен, нали?

— Не, просто съм предпазлива.

— Аз не бих те наранил…

— Знам от опит, че мъжете са напълно способни да нараняват жените. Особено онези, които мислят, че притежават. Точно сега нямам желание да се ангажирам с никого, Тор, но ако го направя, няма да бъде с мъж, който гледа на мен като на своя собственост. А честно казано, имам впечатлението, че ти си точно такъв мъж.

— Ще ми разкажеш ли за себе си, Аби? — попита той, след като търпеливо я изслуша.

— Не! — Тя се усмихна хладно. — Това не те интересува.

— Как можеш да говориш така! Това засяга нашите отношения.

— Лека нощ, Тор. Благодаря ти, че ме докара до вкъщи.

Той не се помръдна.

— Ще се видим утре. — Това не беше молба, а заявление.

— Утре ще бъда заета.

— Аби, ти ме отблъскваш, без да ми даваш шанс. Нямаш причина да се страхуваш от мен.

— Май не съзнаваш колко си напорист. Тор.

— Досега не се страхуваше от мен, дори когато те целунах. Не прави прибързани заключения, Аби. Дай ни малко време. Нека те заведа утре на вечеря. — Той обхвана лицето й между големите си длани с подкупваща нежност и с целувка възпря отказа й.

Противно на очакванията й, Аби почувства томителната топлина на тялото му и се отпусна. Целувката му не бе така груба като предишния път и я омая. Тревогата й се стопи и тя осъзна, че му отвръща. Усещането бе пленително.

— Вечеря за двама — прошепна той настойчиво над устните й. — Моля те!

— Аз…

— Моля те, Аби!

— Добре, Тор. Вечеря и нищо повече.

— Благодаря ти. — Дълбокият му глас я накара да се почувства неловко.

— Ще дойда да те взема в седем вечерта. Ще отидем на онова ново място в центъра близо до Бенсън.

Тя кимна, не знаеше какво друго да каже, когато той назова един новооткрит ресторант.

— Лека нощ, Аби.

— Лека нощ, Тор.

Той свали ръцете си и тя усети хлад. Без да каже и дума, Тор се обърна и погледът му попадна на цветната реклама върху кухненския плот.

Аби прехапа устна, когато той вдигна дипляната, рекламираща курорт по крайбрежието на Орегон.

— Планираш ваканция ли?

— Не! — побърза да отвърне тя. — Не, прекарах там един уикенд преди два месеца. Те са разпратили малко реклами и предполагам, че съм била в списъка им…

— Отишла си на крайбрежието през зимата?!

— Там е много хубаво през зимата — заяви тя категорично.

— Щом казваш — кимна той и остави брошурата. Може би ние… — Бързо прекъсна думите си, очевидно осъзнал, че отива твърде далеч. — Ще те видя утре вечер в седем, Аби.

— Да. — Тя бе вперила празен поглед в брошурата. — В седем.

Заключи много внимателно вратата след него, после се върна обратно в кухнята и вдигна брошурата. „Мъгливата странноприемница“. „Насладете се на гостоприемното крайбрежие на Орегон през всеки сезон…“, съобщаваше рекламата.

С каменно изражение накъса листа на малки парченца. Щеше да изтече много вода, преди да се върне отново в „Мъгливата странноприемница“. Вероятно никога.

Напъха парченцата в кофата за боклук под мивката.

Единственото логично обяснение за тази реклама, пристигнала с пощата й този следобед, беше, че курортът изпращаше такива брошури на всички свои гости.

Аби потръпна. През цялата вечер бе изтиквала на заден план мрачните си подозрения, но сега изпита парализиращ страх.

Щеше да бъде много по-спокойна, ако брошурата бе пристигнала в плик с щемпела на курорта. Но не беше така. Рекламата дойде в обикновен бял плик, адресиран на пишеща машина. Нямаше обратен адрес.

Докато се събличаше да си легне, мислите й трескаво препускаха от предложението на силния напорист мъж от курса по икебана и спомените от онзи зимен уикенд, който отчаяно искаше да забрави.