Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дами и легенди (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventurer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 110 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Ан Кренц. Авантюристът

ИК „Коломбина“

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Два дни по-късно Сара беше обзета от сериозни съмнения в собствената си правота. Провеждането на подобна политика за ухажване на един мъж можеше и да бъде разумна идея, но при положение, че обектът на нейните усилия е стеснителен и резервиран по природа. А Гидеон определено не беше нито стеснителен, нито резервиран.

Това, което той представляваше всъщност, бе един труден и подлудяващо непредсказуем характер. Оказа се и много опасен в сексуално отношение.

След като откри колко е уязвима пред целувките му, той започна да я измъчва, като непрекъснато я целуваше. Изглежда се забавляваше, когато можеше да я завари неподготвена и да я вземе в прегръдките си за бърза, открадната нежност, от която неизбежно й се завиваше свят и дъхът й спираше.

Но когато се опитваше да захване сериозна лична тема или да го попита за миналото му, той млъкваше и ставаше необщителен, непроницаем като скала.

Не можеше да се разбере дали той изобщо напредва.

Развитието на отношенията им не беше единственото, в което той не бележеше напредък със задоволителна бързина. Не бяха разшифровали кода на картата и Сара започваше да изпитва разочарование, защото очакванията й бяха търсенето на съкровището да тръгне гладко.

— Много си нетърпелива — отбеляза Гидеон, когато обикаляха напред-назад по обраслата с гора земя, принадлежала някога на Емелина Флийтуд.

От дома на лелята бе останало твърде малко — само една съборена къща, съвсем гола отвътре. На известно разстояние от мястото, където е била къщата, имаше една разрушена стена, вероятно част от обор. На метър-два от задната врата на самата къща имаше разпилени дъски, останали от някаква друга постройка, може би от външен клозет. Около развалините се търкаляха ръждясали пирони и няколко метални части, сигурно от стари земеделски инструменти.

Гората отдавна беше превзела почти цялата земя. Множеството собственици, които се бяха опитвали да обработват местата си от времето на Евелина насам, не бяха постигнали някакъв забележим успех.

— Два цели дни, Гидеон, а ние доникъде не сме стигнали.

— Хората са загубили почти цял век, докато намерят Титаник. Все още търсят златото на Кид и Лафит. И самолетът на Амалия Иърхарт още не е намерен. Търсенето на съкровища изисква време, усилия и много търпение.

— Но ние имаме карта!

— Ти все това повтаряш. Скъпоценната ти карта не е магически талисман, така да знаеш. Тя е само една груба скица, която би могла да бъде направена от всеки, по всяко време, и почти нищо не значи.

— Сигурна съм, че картата е истинска. Тя е семейна реликва.

— Случайно да знаеш колко семейни реликви не са нищо друго, освен боклуци?

— Но тази тук не е боклук. Няма място за никакви съмнения. Дявол да го вземе, картата е в рамките на твоята компетентност. Защо не можеш да разгадаеш какво означават тези знаци? — тя гледаше неразбираемите означения пред себе си. — Шейсет, деветдесет… права линия, която свързва две точки, и числото двайсет и пет до нея. Освен това е написано: „Белият камък при пресечната точка на В и С. Десет крачки на север.“ Казвам ти, Гидеон, ние сигурно пропускаме нещо очевидно.

— Да. Белия камък.

— Дори и това да е. Къде предполагаш, че може да бъде? — тя се огледа за кой ли път от два дни насам, но никакъв бял камък не се виждаше.

— Вероятно е бил разрушен с течение на времето от вятъра и дъжда, или пък е покрит с кал и наноси. Хората, които заравят съкровища, се надяват да ги изкопаят след няколко месеца или най-много след няколко години. Често използват като отличителни знаци нетрайни обекти като външна тоалетна, дърво или нещо друго, което лесно може да изчезне след време, докато следващото поколение дойде да търси златото на дядо си.

Сара сбърчи нос.

— Външна тоалетна ли?

— Разбира се. Това е било любимото място за съхранение на пенсионните фондове в стари времена. Кой би тръгнал да търси злато в клозет?

— Очевидно ти — тя се засмя и го погледна. — Намирал ли си нещо по такива места?

— Отказвам да отговоря на този въпрос на основанието, че може да ме накара да ти изглеждам идиот.

Сара се разкиска.

— Значи си намирал, а?

— Беше много отдавна — Гидеон спря. — Не е ли вече време за обяд?

— Знаеш ли, Гидеон, понякога имам чувството, че си дошъл тук само за да ядеш. Показваш необичаен интерес към храната, откакто за първи път ти сготвих обяд.

— Хей, откъде съм можел да зная, че умееш да готвиш? И от какво, всъщност, се оплакваш? Нали пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му.

Сара го стрелна с очи.

— Така ли? А аз близо ли съм вече до сърцето ти?

Той я прегърна през раменете с тежката си ръка и за момент я привлече към себе си. Устните му чувствено се допряха до затоплената й от слънцето коса.

— Ти си добре дошла да се приближиш толкова, колкото искаш, Сара.

— За съжаление твоята представа за близост се разминава с моята. Поне засега, във всеки случай.

— Сигурна ли си? — той смело пусна ръката си да се плъзне по извивката на гръдта й.

— Определено — тя се освободи от изкусителната му прегръдка и се отправи към малката полянка зад старата къща, където беше оставила кошницата с яденето.

Гидеон я последва бавно, със замислен поглед.

— Какво ще стане, ако намерим обиците, Сара?

— Когато ги намерим, не ако ги намерим — тя коленичи на земята и постла покривката на бели и червени карета, която извади от кошницата. — Ще стане това, че ти ще получиш един чифт, а аз ще взема останалите четири. Точно както се споразумяхме.

— И след това ти се връщаш в Сиатъл, а аз се прибирам в моята къща на брега, така ли? — той седна на земята, като подви единия си крак.

Тя се замисли над думите му, докато развиваше сандвичите с туна.

— Не, разбира се, че не. Това, върху което работя, е дългосрочна програма. Но още не съм уточнила всички детайли. Не зная накъде да насоча нашите отношения, след като намерим обиците. Не мога просто ей така да се нанеса при теб. Ти още не си готов за това.

— Не съм ли? — той отхапа голям залък от сандвича си.

— Не, не си. Така че, както изглежда, известно време ще трябва да общуваме от разстояние. Което няма да е лесно, защото следващия месец съм запланувала да започна нова книга. А веднъж започна ли да работя над нея, няма да имам много свободно време.

— Аз пък имам списание, което трябва да излиза на всяко първо число на месеца.

— Нещата ще станат сложни, нали? Но ще се справим някак си.

— По-вероятното е, че след като веднъж намерим обиците, ти ще се върнеш в твоя истински свят и това ще сложи край на ухажването ти — каза Гидеон унило и отхапа още един голям залък от сандвича си.

— Не, уверявам те, няма да стане така.

— А аз мисля, че точно така ще стане.

— Дявол да го вземе, ти наистина си мислиш, че съм те довела тук, за да ми помогнеш да намеря съкровището си, нали? Мислиш, че след като веднъж го открием, аз ще престана да те ухажвам.

— Да. Смятам, че този сценарий е с най-висока вероятност.

— Толкова ли е трудно да придобиеш малко вяра в мен?

— Необходимо ли е да придобивам вяра в теб, след като те познавам от цели три дни?

— Престани да повтаряш това. Ние се познаваме от поне четири месеца.

— Писахме си четири месеца, но не сме били любовна двойка.

Сара се ядоса без видима причина.

— Да, наистина си писахме, но на тебе това ти харесваше, нали? Всъщност, обзалагам се, че ти предпочиташ да си пишем, защото по този начин нищо не рискуваш и не трябва да поемаш никаква отговорност. Писането на писма е много безопасен начин за любовна връзка, нали?

— Има някои предимства — съгласи се той, доволен, че е успял да я провокира. — Но има и някои определени недостатъци. — Той й се усмихна. — Сега, когато си пред мен от плът и кръв, разбирам какво съм пропускал, когато не получавах нищо друго, освен рецепти.

С огромно усилие на волята Сара успя да се овладее. Тя без малко да изпадне в ярост, когато осъзна, че това е търсено. Гидеон умишлено я беше предизвикал.

— Престани да се заяждаш с мен, Гидеон.

— Не се заяждам, а наистина мисля така. Какво ще кажеш, ако се споразумеем — ти си имай твоите четири месеца писане на писма, а на мене в замяна ми дай четири месеца в леглото с теб, независимо дали ще намерим или няма да намерим обиците ти. След това ще решаваме какви точно са ни отношенията.

Сара разгъна опаковката на сандвича с треперещи пръсти.

— Не говори така, Гидеон!

— Не ти харесват думите ми ли? — попита той строго. — Това не ме изненадва. При тези условия не получаваш достатъчно, нали? Добре тогава, нека направим споразумението ни зависимо от намирането на обиците — ако наистина ги спипаме — получавам си моите четири месеца.

— Казах ти да престанеш, дявол да го вземе — тя захвърли недоизядения си сандвич в кошницата и скочи на крака. На полянката все още се лееше слънчева светлина, но топлината на деня беше изчезнала. Изведнъж й стана много студено.

Последва дълго мълчание, по време на което Сара стоеше с гръб към Гидеон, с ръце в джобовете на джинсите си. Ленив ветрец полюляваше нежните диви цветя, растящи около краката й. Не можеше да се обърне от страх, че Гидеон ще види напиращите сълзи в очите й.

Зад гърба си тя чу звука от развиването на още един сандвич. Това развали магията.

— Съжалявам — изръмжа Гидеон. — Малко прекалих, нали?

— Да, прекали — Сара се обърна. Загледа го как излапва още един от сандвичите й. — Защо?

— Защо ли? — Той изведнъж стана унил. — Защото искам да спя с теб. По каква друга причина?

— Подхождаш към това по неправилен начин.

— Да, и аз имам същото чувство. Седни и си довърши обяда, Сара. А аз ще се постарая да си държа устата затворена.

Помръкнала, тя седна пак на земята, като подви крака. Вече не й се ядеше.

— Бях толкова сигурна, че с моя подход съм на прав път, но не съм стигнала доникъде.

— Та ние само от два дни търсим обиците. Има още много не огледана територия.

— Не говоря за търсенето на съкровището.

— Разбирам. Имаш предвид прословутите ни отношения. Е, и за тях не трябва да ставаш нетърпелива. И за тях не си предвидила повече време, отколкото за търсенето на съкровището.

— Имали сме цели четири месеца.

— На мен ми се струва, че са цели три дни.

Тя захлупи глава на коленете си и си пое дълбоко дъх десет пъти. Когато отново вдигна глава, беше по-спокойна.

— Хайде да говорим за съкровището, тъй като изглежда не сме в състояние да обсъждаме нашите отношения.

— Чудесно момиче! Винаги се държи за действителността. За реални неща, на които може да се разчита. Няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че седиш съвсем близо до сандък с бижута, който да ти отвлича вниманието от някакви си отношения, нали?

Сара изведнъж загуби самообладание. Усилията, които вложи, за да се овладее, отидоха на вятъра за части от секундата.

— Ти си саркастичен, омразен негодник! Да не си посмял да ми говориш по този начин! Чуваш ли? Никога! Аз се опитвам да те ухажвам както е редно — старая се да ти дам възможност да ме настигнеш в нашите отношения. Най-малкото, което се иска от теб, е да бъдеш учтив.

Гидеон присви очи. Изразът на лицето му изведнъж стана свиреп. Хвана Сара за ръката и я примъкна в скута си. Прегърна я с желязна сила.

— Съжалявам — повтаряше той през цялото време, докато я галеше с големите си ръце. — Съжалявам. Ти си права. Не съм свикнал да се доверявам на хората и не ме бива в отношенията ми с жени. Ако очакваш кавалерство, обаяние и доверие, ще трябва да ги потърсиш другаде.

Тя се сгуши в него. Усещаше напрегнатостта в цялото му тяло. Гневът й се изпари.

— Ти наистина си звяр, не мислиш ли? Инстинктът ти, който се задейства най-напред, е да захапеш ръката, която се опитва да ти даде храна.

— Казах, че съжалявам — повтори той пак. Пръстите му галеха косата й.

— Не зная дали да ти вярвам.

— Наистина съжалявам. Не трябваше да прибързвам — той наведе глава, за да я погледне в очите, изпълнени с блясък. — Но не мога да ти гарантирам, че няма да се случи пак.

— Трябва да изминеш дълъг път, докато ме настигнеш, нали? Много по-дълъг, отколкото си мислех в началото.

— Тогава какво? Ще престанеш ли да възлагаш надежди на мен?

Тя бавно завъртя глава.

— Не.

— Сара…

Тя сложи ръка на устните му.

— И недей, предупреждавам те, да се шегуваш, че ще престана да възлагам надежди на теб, когато ми помогнеш да намерим Цветята. Ако посмееш да изречеш нещо близко по смисъл, кълна се, след това не отговарям за действията си.

Той млъкна и без да се шегува, я притисна толкова силно, че сякаш ребрата й щяха да се счупят.

 

Следващата сутрин Сара се събуди с още повече съмнения. Опитомяването на Гидеон Трейс се оказа непосилна задача.

Този мъж беше като диво животно, което е било ранявано някога. Кървенето е спряло много отдавна и животното се е възстановило физически, но белезите завинаги са го направили предпазливо, когато трябва да се довери на някого.

Кафето се запарваше, а бисквитите бяха във фурната. След няколко минути двамата с Гидеон ще седнат да закусват като мъж и жена, между които съществуват истински любовни отношения.

Тя съвсем преднамерено искаше да му даде възможност да вкуси какво значи да живее заедно с нея, но все още не можеше да разбере дали е упражнила някакво въздействие върху него.

Може би търсенето на съкровището по начало не беше добра идея. Тя се зае да размишлява над това много сериозно, докато беше навън да подиша свежия утринен въздух и да почака Гидеон да довърши бръсненето си.

Хрумна й мисълта, че може би е направила фатална грешка, като използва търсенето на съкровището за повод да се свърже с Гидеон Трейс.

Може би истината е, че трябва само себе си да вини за неговата прекомерна предпазливост.

Как би се почувствала самата тя, ако някой непознат, с когото случайно е започнала кореспонденция, изведнъж се появи на прага й и й заяви, че иска да имат любовни отношения, докато търсят едно съкровище от бижута?

Сара направи гримаса и започна да рови земята с пръстите на краката си. Може би трябва да прекратят засега търсенето на съкровището и да започнат отначало на честна основа. Преди беше убедена, че по някакъв начин Цветята на Флийтуд и Гидеон са свързани и че е съвсем естествено да съчетае преследването на двете цели. Но може пък и да греши в тази част от разсъжденията си.

Разбира се, в това уравнение по-важната страна бяха отношенията й с Гидеон. Може би сега трябва да им се посвети изцяло.

Уравнение.

Сара премигна срещу сутрешното слънце, вдишвайки сладкия аромат на зеленината. Уравнение.

За малко се загледа в дърветата, които ограждаха полянката. След това бавно се обърна и влезе в хижата.

Гидеон тъкмо се появяваше от банята, като подпъхваше ризата си в джинсите с интимен и много привлекателен жест. Значи, напомни Сара сама на себе си, всичко у Гидеон беше възбуждащо за нея. Той я погледна и повдигна вежди въпросително.

— Какво има?

— Нищо. Само си помислих нещо.

— Какво?

— Емелина Флийтуд е била учителка.

— Е, и?

— В онези времена учителите са наблягали на най-важните предмети — четене, писане и аритметика.

— И? — той влезе в кухнята, за да си сипе чаша кафе.

— Гидеон, току-що ми хрумна, че един много логичен начин за пенсионирана учителка да даде указания за съкровището си е класическото математическо уравнение. Такова, което тя няма вероятност да забрави. И затова най-вероятното уравнение, което би избрала за целта, би било от геометрията. Знаеш, нали — за триъгълници.

— Триъгълници ли?

— Могат да се правят всякакви измервания, ако имаш съвсем малко информация за определен триъгълник. Та нали египтяните са построили цели пирамиди, като са се базирали на знанията си за триъгълниците.

Гидеон я гледаше и отпиваше от кафето. Очите му бяха наситенозелени.

— Няма да е за първи път, ако някой използва този способ. Задължително е обаче, който е заровил съкровището, да има познания по геометрия. Но ти си права, една учителка ги знае тези неща.

— Ние си седим тук с карта, просто претрупана с информация, която би могла да представлява елементи от едно уравнение — Сара, развълнувана, отиде до масата в кухнята, за да погледне картата, поставена в пластмасов плик. — Погледни тези числа. Шейсет, деветдесет и двайсет и пет. Правият ъгъл е деветдесет градуса, нали?

— Точно така.

Сара се намръщи съсредоточено.

— Нищо чудно да става дума за правоъгълен триъгълник. Може би шейсет се отнася за големината на един от другите два ъгъла. Правоъгълните триъгълници с един ъгъл от шейсет градуса са често срещани в геометрията.

— А числото двайсет и пет? Аз вече съм позабравил геометрията, но доколкото си спомням, общият сбор на ъглите на триъгълника е 180 градуса. Шейсет, деветдесет и двайсет и пет не правят 180 градуса.

— Може двайсет и пет да е дължината на едната от страните на триъгълника. Може да е разстоянието между двата малки квадрата на картата — Сара все повече се вълнуваше, като изучаваше означенията на копието от картата на Флийтуд. — Ако са ни дадени два ъгъла и дължината на едната страна, можем да изчислим дължината на останалите две страни, нали?

— Всичко това много ми прилича на теоремата на Питагор.

— Да, разбира се. Дължината на хипотенузата на правия ъгъл на квадрат е равна на сбора от квадратите на дължините на другите две страни.

— Поздравявам те за добрата ти памет!

— Не поздравявай мен, а поздрави госпожа Симпсън. Не бях много силна по математика в гимназията — каза Сара, като продължаваше да разглежда картата. — Но госпожа Симпсън, с много повтаряне и задачи, ме накара да запомня основните неща. Да не би да е знаела, че ще стана писателка и никога няма да ми е необходима математиката? Поне до този момент. Но ето че човек никога не знае какво може да му дотрябва. Сега, ако приемем, че двайсет и пет е дължината на едната страна… Гидеон, ще ни трябва калкулатор. Имаш ли?

— Не със себе си, но можем да купим някой евтин калкулатор от града следобед. И без това трябва да ходим за мляко — свършило се е.

— Хайде да отидем веднага.

— Сара, още е седем часа. Магазините няма да отворят до девет или десет часа.

Тя се облегна, ядосана от отлагането.

— Това е ключът, Гидеон. Зная, интуицията ми подсказва.

— А-ха! А моята интуиция ми подсказва, че нещо във фурната много скоро ще изгори.

Очите на Сара се разшириха. Тя скочи.

— Бисквитите ми!

— Всичко по реда си — каза Гидеон. — Скъпоценните Цветя могат да почакат. Отивам да взема меда.

По-късно същата сутрин, с помощта на един калкулатор за пет долара, те изчислиха данните. Сара не беше на себе си от възбуда. Тя просто танцуваше около масата, докато чертаеха триъгълници и означаваха страните им.

— Получихме дължините на трите страни и знаем, че трябва да има някакъв бял камък в точката, където се пресичат страните В и С — каза тя, доволна от резултата.

— От нашите изчисления няма да има никаква полза, ако не можем да отгатнем кои точки е имала предвид Емелина, когато е измервала триъгълника — отбеляза Гидеон.

— Е, тя ни дава дължината на едната страна на триъгълника, двайсет и пет фута. Сигурно за върхове на триъгълника е избрала добре известни за нея места. Самият ти каза, че хората обикновено постъпват така. Гидеон, всичко е толкова вълнуващо. Никога преди не съм преживявала подобно нещо.

Тя го погледна, тъй като той не й отговори.

— А ти си преживявал такива неща, нали?

— Един или два пъти се е случвало — той седеше и я наблюдаваше със загадъчно изражение на лицето.

— Също както един-два пъти в годината ходиш на твоите мистериозни почивки, така ли? — попита го Сара закачливо.

Той тежко въздъхна.

— Издаването на списание е много скъпо нещо. Иманярство се нуждае от периодично вливане на пари.

— Така че ти отиваш и си изкопаваш малко. Великолепно!

— Не е толкова лесно, Сара. Много често нямам късмет.

— И все пак, ти по-точно от мен можеш да отгатнеш логиката на човек като Емелина Флийтуд. Какво, според теб, може да е използвала за означения на триъгълника?

Той дълго обмисля отговора си. След това, сякаш взел решение, придърпа картата към себе си.

— Приемаме, че всичките тези числа се отнасят до правоъгълен триъгълник. Но може заключението ни да е много далеч от истината. Числата биха могли да се отнасят за нещо напълно различно.

Сара енергично поклати глава.

— Не, не мисля.

Устните му се извиха в лека насмешка над нейната самоувереност.

— Да, зная. Интуицията ти го подсказва. Добре, ще допуснем, че интуицията ти е валидна и ще тръгнем оттам — Гидеон се наведе над картата. — Имам чувството, че тя е използвала разстоянието между вратата на тоалетната и задната врата на къщата. Струва ми се, че двайсет и пет фута са горе-долу това разстояние. Но, може да е използвала например простора или пък някое дърво като знак.

— Не, не, аз мисля, че си прав. Идеята ти е великолепна. И си имал късмет в опита си с тоалетните, нали?

Той я изгледа заплашително.

— Ако кажеш още една шега на тема клозети, аз приключвам като твой консултант.

Заплахата му не я обезкуражи и тя се ухили.

— Хайде да отидем да видим какво е останало от този стар клозет, което може да ни подскаже къде е била вратата.

— Сигурно е бил обърнат към къщата — Гидеон отправи замислен поглед към плота в кухнята. — А няма ли да обядваме?

Сара понечи да се противопостави на отлагането на измерванията, но след това се отказа. Имаше нещо в израза на Гидеон, което я караше да мисли, че днес обядът беше особено важен за него.

— Ще направя малко сандвичи.

След около четиридесет минути те мереха с крачки разстоянието между съборения клозет и провисналата задна врата на къщата. Сара изтегли метъра, а Гидеон хвана другия му край.

— Двайсет и пет фута — извика той откъм вратата на хижата.

— Много добре — изчурулика Сара. — Сигурна съм, че това разстояние е имала предвид, Гидеон. Сега, ако приемем, че върхът на правия ъгъл е задната врата, тогава този до клозета трябва да бъде шейсет градуса.

— Но тя може да си е представяла триъгълника или надясно, или наляво от тази линия — отбеляза Гидеон.

— Можем да направим измервания два пъти и тогава да видим коя от точките е близо до бял камък — Сара погледна встрани. — Хайде да опитаме първо надясно. Гората от тази страна на къщата изглежда многообещаваща. Взе ли ролетката?

— Взех я.

След пет минути те спряха сред борове и ели.

— Надявам се, че вървим по почти права линия — каза Сара, когато започнаха да измерват третата страна на въображаемия триъгълник.

— Мисля, че можем да я измерим доста точно по този начин. Не си ли гладна вече? — Гидеон носеше кошницата със сандвичите и изглежда, че повече го интересуваше нейното съдържание, отколкото намирането на белия камък.

— Не. Много съм развълнувана. Никаква тръпка ли не изпитваш? Толкова сме близо до развръзката.

— При деветдесет и девет процента от подобни търсения не се намира нищо, освен купчина боклуци.

— Не бъди такъв песимист.

— Сара, вчера обиколихме навсякъде и не намерихме нищо.

— Днес ще имаме късмет. Днес знаем какво правим.

— Радвам се, че поне единият от нас знае какво прави.

Но когато приключиха с меренето, не видяха никакъв бял камък при точката, където се пресичаха страните В и С на въпросния предполагаем триъгълник. Сара се огледа, напълно объркана.

— Нищо не разбирам. Бях толкова сигурна, че ще го намерим, като използваме формулата за триъгълника. Може би трябва да опитаме от другата страна на поляната.

— Може би — Гидеон вдигна очи към небето. — Обед е.

— Така ли?

— Да. Гласувам за почивка и да обядваме направо тук — Гидеон се настани на земята точно там, където загадъчните линии на триъгълника трябваше да достигнат до голям бял камък. Той постла карираната покривка върху дебелия килим от сухи борови игли и започна да разопакова сандвичите.

Сара неохотно се отпусна до него.

— Мислиш ли, Гидеон, че сме тръгнали да гоним вятъра?

— Откъде да зная? Ти си тази с картата и със страшната интуиция. Заповядай. Хапни си малко моркови.

Тя си взе един морков и започна да дъвче разсеяно.

— Мисля си дали не съм раздула нещата. Сутринта се питах не се ли лъжа и в чувството си, че ти и обиците сте свързани по някакъв начин.

Той я стрелна с поглед.

— Кое е по-важно за теб — аз или намирането на обиците?

— Ти, естествено — тя обви коленете си с ръце и се загледа напред в гората. — Но не мога да реша защо срещата ми с теб ми изглеждаше така предопределено свързана с намирането на обиците. Странно е, ако човек се замисли.

— Тази идея ти е дошла от четенето на „Иманярство“. Обстоятелството, че издавам списание за търсене на съкровища е това, което вероятно те е накарало да ме свързваш с идеята за издирване на обиците. Логично е.

— Да, но аз обикновено не действам логично.

— Забелязах го вече. Пийни си малко лимонада — той й наля една чаша от термоса.

— Нещата започват да стават объркани, Гидеон.

— Разбирам какъв ти е проблемът. Винаги става объркано, ако намесиш едно съкровище от скъпоценни камъни в голямата любов на века.

Тя взе думите му насериозно.

— Да, така е. Притеснявам се, че ако намерим бижутата, ти ще мислиш, че съм се възползвала от теб. Тогава как ще те убедя, че ти си по-важният за мен?

Гидеон се наведе над нея и докосна с устни нейните устни.

— Ти си ненормална жена.

— Интересна. Аз съм интересна жена. Не ненормална.

— Щом го казваш, така да бъде — той пак я целуна. — Имаш вкус на лимонада.

— И ти също.

Той се извъртя и легна по гръб.

— Какво би казала, ако му подремнем малко?

Тя автоматично разтръска глава.

— Аз никога не спя следобед.

— Но аз спя. Когато полегна сред горите в някой топъл следобед, тогава спя.

Тя се усмихна.

— Често ли ти се случва?

— Не — Гидеон сключи ръце зад главата си и затвори очи. След миг вече спеше дълбоко.

Сара го наблюдава известно време. Сладкият копнеж, който се надигаше в нея, я караше да се чувства неизмеримо тъжна. Искаше й се той да й принадлежи и да може да го докосва и да се люби с него.

След няколко минути тя положи глава на силното му рамо и заспа.

Когато се събуди след известно време, пръстите на Гидеон бяха на копчетата на блузата й. Беше се навел над нея, а в очите му, блестящи като скъпоценни камъни, се четеше непреодолима страст.

— Нали искаш да ми докажеш, че за тебе съм по-важен от намирането на обиците? — предизвика я той нежно. — Тогава позволи ми да те любя. Тук. Сега.

Замаяна от съня, от слънцето и от внезапния изгарящ копнеж, Сара протегна ръце и обгърна врата му.