Джейн Едуърдс
Тъй желан и толкова далечен (1)

1

Когато звънна телефонът на бюрото, Лейс Синклер веднага започна да премисля кой от персонала и беше останал на разположение. С всяка нова услуга, която нейната малка фирма предлагаше, търсенето се покачваше скокообразно. Преди четири години беше основала тази агенция за охрана и оттогава сякаш всички в Санта Фе тутакси решаваха, че животът и имуществото им са в опасност веднага щом научеха за съществуването й.

„Май че Роджърс свободен, а освен него — никой“. Положението ставаше сериозно. Роджър беше единственият свободен служител. През следващите два месеца нямаше да може да приема поръчки, ако не намереше помощ.

— Ситинг Тайт — каза, тя в слушалката с възможно най-любезния тон.

— Агенцията за охрана ли е? — попита неуверен женски глас.

— Да.

— О, благодаря ти, боже! — въздъхна облекчено клиентката и сетне бързо продължи: — Името ми е Брендкър. Секретарка съм на един наистина важен човек тук, в Санта Фе. Той замина за няколко седмици и аз трябваше да наглеждам къщата му. Но се случи една неприятност, поради която няма да мога… Чух, че вие… е, сигурно е малко преувеличено, понеже никоя фирма не е в състояние да предложи всичките тези услуги, но дори и половината да е вярно…

Лейс я прекъсна:

— Не знам какво сте чули, но ние наистина предлагаме разнообразни услуги. Нашата фирма може да осигури при нужда дори ветеринарен лекар за кучето на работодателя ви; градинар, който да подрязва живия плет, или специалист по борба с листните въшки, а освен това електротехник, водопроводчик, майстор по покривите, коминочистач и… естествено ще ви свържем с нашата система за охрана „Мартиндейлс Сенчъри“, която ще осигури безопасността на собствеността на клиента през цялото време, фиксирано в договора. Гарантирана е пълна защита от нападения и влизане с взлом. Всичките ви грижи ще отпаднат.

— О, това донякъде обяснява цените, които предлагате — гласът на мисис Тъкър се поуспокои. — Отначало петстотин на седмица ми се видя чудовищна сума, но сега започвам да променям мнението си. Мистър Уейд с удоволствие ще ви заплати, ако се увери, че обещанията ви не са празни. А този „хаус ситър“ — той денонощно ли ще бъде в къщата?

— Денонощно — увери я Лейс. — Поемаме охраната в момента, в който инсталираме системата. Трябва ли да уверя работодателя ви?

— За съжаление той отпътува днес сутринта за Средния изток. Не знам дали ще успея да се свържа с него. Майка ми е паднала вчера и си е счупила таза. Непременно трябва да съм при нея.

— Разбирам — рече съчувствено Лейс, колко време ще отсъствува мистър Уейд?

— Трудно е да се каже. Той е геолог, но този път не пътува по работа. Ще посети свои познати в Египет и Саудитска Арабия. На връщане ще се отбие при сестра си в Тексас. Нека сключим договор за четири седмици като начало. След това при нужда можем да го продължаваме с по четиринадесет дена. Ами… — Бренда Тъкър се запъна — този, който ще стои в къщата, е мъж, нали?

— В случая да. Казва се Роджър Маккензи — обясни Лейс. — Всъщност защо се интересувате?

Бренда се засмя:

— Защото Тъмбълуид не може да понася жените. Това е един млад булдог, тежащ сто фунта и много симпатичен — поне така казва шефът. За съжаление той е истински женомразец. Ако трябва да съм напълно откровена, много се радвам, дето няма да се срещам с това чудовище. Кога ще може да започне мистър Маккензи?

— Сега е обяд. Да речем в три часа? Лейс взе лист и молив. — Кажете ми къде мога да ви намеря? До един час ще изпратя човек, за да подпишете договора. След това Кит Мартиндейл, който се грижи за алармената система, ще вземе ключа от вас, за да включи къщата към нея.

— Роджър ще ви се обади довечера, за да уточните за последно подробностите. Става ли?

— О, чудесно! — Бренда даде адреса. — Ако имам късмет, ще мога да видя майка си в болницата, преди да е свършило времето за посещения. Благодаря ви много!

След като остави слушалката, Лейс се усмихна. Печеленето на пари не беше единственото в професията й. Изпитваше истинска радост, когато клиентите оставаха доволни и облекчени. Нахвърли няколко бележки и позвъни на техника на агенцията.

— Здрасти, Кит! Надявам се, ще можеш да ми помогнеш за един спешен договор?

На другия край на линията се чу хихикане:

— Не знам някой твой договор, който да не е спешен.

— Хм, май че имаш право. Но този път имаме само няколко часа, за да свържем алармената система. Ще се справиш ли?

— Ако беше някой друг, щях да го пратя по дяволите. Знаеш ли, че напоследък трябваше да назнача още двама души, за да мога да устоя на потока от поръчки, който идва от твоята „Ситинг Тайт“. Добър бизнес правиш, Лейс. Естествено ще се погрижа за договора. Иначе как си, скъпа?

— Много работа, но без особени затруднения. Как е Гейл?

— Бори се храбро — гласът на Кит стана нежен, — тая юлска жега я изтощава, но тя не се предава. Казах ли ти, че ще са близнаци. Може би дори три.

— Господи, дано издържи още няколко седмици!

Лейс знаеше, че Гейл страда от диабет и трябва да внимава много с диетата си и с лекарствата. Но приятелката й беше борбена натура и искаше въпреки болестта да живее пълноценно.

Заговориха отново за договора. Лейс му разказа случая и уточниха подробностите.

— Роджър ще се грижи за къщата — допълни тя. — Сигурно ще има достатъчно време да подготви дипломната си работа. И още нещо. Там имало някакво куче на име Тъмбълуид, което не било много приятелски настроено. Кажи на твоите хора да внимават.

— Ще им кажа — обеща Кит. — Довиждане.

 

 

През следващите няколко часа договорът беше подготвен. Алармената система, която Кит Мартиндейл беше разработил за охрана на сгради, беше инсталирана. Ако някой се опиташе да влезе в къщата, най-близкият полицейски участък щеше незабавно да бъде вдигнат на крак. Документите бяха съставени и подписани, а Роджър се пренесе в къщата на мистър Уейд заедно с дипломната си работа по най-ранна история на Мексико.

— Кучето не е лошо — каза той, когато Лейс му се обади вечерта. — Имахме малък спор само когато изяде остатъка от пицата ми и два шоколада заедно с хартията.

Лейс се засмя:

— А как е къщата?

— Бих казал приказна. Като от „Хиляда и една нощ“. Липсва само харемът, но може би е по-добре, защото иначе съвсем ще зарежа работата.

Роджър беше на двадесет и шест. Връстник на Кит и с една година по-възрастен от Лейс. Следваше история и му предстояха изпити. Дипломната му работа представляваше изследване върху легендарните седем града на Сибола, все още неоткрити от никого. Уединението щеше да му позволи да се концентрира изцяло в работата си.

Четири дена след като Роджър пое охраната на къщата, той се обади на Лейс и я помоли веднага да му намери заместник. Не можел да остане нито миг повече в Санта Фе.

— Лейс, не можеш да си представиш какво открих в книжата, които взех, за да си пиша дипломната работа! — викаше й в слушалката и гласът му трепереше от вълнение. — Това е сигурно доказателство, че Франциско Васкуези де Коронадо почти ги е открил. През седемнадесети век той предприел експедиция за завладяване на вътрешността на страната. Стигнал до някакво обвито в тайнственост и легенди селище и след това нищо не се знае за него. Сигурен съм, че ако тръгна по неговия маршрут, ще ги открия! Ще направя най-голямото археологическо откритие на века!

— Да! И ще ми навлечеш най-големите неприятности! Надявам се, няма да предприемаш „епохалното“ си пътешествие точно сега.

Лейс се притесни не на шега.

— Роджър, нали знаеш, че си единственият, на когото мога да разчитам по договора с Уейд. Не мога да ти намеря заместник току-така!

— Ще измислиш нещо, винаги си се оправяла! — Роджър беше се пренесъл мислено векове назад в историята. — Защо не се заемеш лично? Къщата е в марокански стил, обзаведена е изискано и луксозно. Същинска мечта! Ще ти хареса много, Лейс. Вече си опаковам нещата.

— Хей, съвземи се! — вбеси се Лейс. — Ти обеща и ще останеш, докато изтече договорът или поне докато ти намеря подходящ заместник!

— Всичките седем града, Лейс! Ще стана известен. А като видиш някой ден името ми в учебниците по история…

Лейс затвори телефона. Не за първи път студенти й създаваха проблеми. Случвало се бе и сама да поема дежурството. И сега щеше да се оправи.

 

 

— Надявам се, знаеш каква жертва правя заради тебе — озъби се тя на Роджър, когато на следващата сутрин пренасяше от колата чантата и радиотелефона си.

Бъдещото светило на археологията беше опаковало всичкия си багаж и гореше от нетърпение да се впусне в издирване на древните градове. Дребните житейски проблеми не го засягаха повече.

— Къде е този звяр, дето ядял шоколади с хартията?

— Звяр? Тъмбълуид? Не ме разсмивай — засмя се Роджър. — Той е толкова любезен и е такъв добър компаньон! Ще ми липсва много за в бъдеще.

Имайки предвид предупреждението на Бренда Тъкър за чудовището женомразец в кучешки образ, Лейс се беше постарала да изглежда колкото се може по-малко женствена. Беше навлякла стари, раздърпани джинси й избеляла памучна фланелка. Никакъв грим или парфюм.

Все пак, когато го видя, съжали, че не се е обзавела с рицарска броня. Тъмбълуид излая гръмотевично, хвърли се върху нея, повали я на земята и започна усърдно да я ближе по лицето.

— Не го вземай навътре — ухили се Роджър. — Той просто е зажаднял за нещо по-сладичко.

— О, господи! — Лейс се опита да отстрани песа.

Роджър й помогна да стане, благодари й, че го е сменила и в следващия миг вече беше на път към планините Сангре де Кристо в Мексико. Лейс погледна недоверчиво към Тъмбълуид. Големите му жълти очи бяха вперени в нея и преизпълнени с интерес, сякаш пред него стоеше най-голямата захарна пръчица в света.

— Май ще трябва да си поговорим за рационално хранене и за кариеса — каза Лейс на животното, но подозираше, че Тъмбълуид е глух за всички аргументи против сладкарските лакомства.

Вдигна рамене и се запъти към къщата. Въпреки че Роджър й беше говорил по телефона за дома на Уейд, не беше подготвена за блестящия разкош, който се разкри пред очите й. Сградата приличаше на малък дворец. Изградена в ориенталски стил, с бели стени и червен керемиден покрив, тя приличаше на малко бижу сред пейзажа на Ню Мексико.

Лейс вдигна чантата си и влезе. Остави нещата си в огромното преддверие и се зае да изследва безбройните стаи. Особено голямо впечатление й направи вътрешният двор — целият изпълнен с екзотични дървета и цветя.

След това мина през стаите, за гости, всяка от които имаше собствена баня и беше обзаведена с разкош, на който би могъл да завиди всеки източен султан.

Лейс се върна в преддверието, взе куфара и отиде в стаята си. Извади нещата си и ги подреди, след което предприе разходка в заградената е висока стена градина зад къщата. Мина покрай плувния басейн и стигна до малък поток, който течеше през градината. Тъмбълуид я съпровождаше през цялото време. Стигнаха до оранжерията, в която сякаш растяха всички цветя на земята. Короните на вековни дървета пазеха цветовете им от юлското слънце. До оградата имаше няколко лози, наведени от плод. Лейс се спря, за да се наслади на гледката. Вече не съжаляваше, че дойде тук.

Тъмбълуид стана постоянен придружител на Лейс в следващите дни. Чистачката и градинарят идваха денем за по няколко часа и си отиваха, след като си свършат работата. Лейс и кучето бяха сами през голямата част от времето. Сутрин правеха заедно дълги разходки, а вечер седяха в градината. Ако се наложеше Лейс да отиде за малко в града, Тъмбълуид оставаше като допълнение към алармената система.

Налагаше се на Лейс да управлява малката си фирма от къщата на Уейд, но това не й създаваше особени проблеми. Телефонираше веднъж дневно на всичките си седемнадесет служители, които се намираха с мисии, подобия на нейната, на различни места в Санта Фе. За съжаление обаче трябваше да отклони двадесет и две заявки поради липса на възможности. Лейс реши да окачи обява в университета, в който беше следвала: „Търся сигурни сътрудници.“ Като се върнеше в офиса си в града, бързо щеше да набере още персонал.

 

 

Няколко дни по-късно нещо я събуди посред нощ. Отначало не схвана какво й беше прекъснало съня, но след това се осъзна и изведнъж й стана горещо. Звънеше зумерът на алармената система, поставен на нощното й шкафче.

Някой беше пресякъл невидимия лъч инфрачервена светлина, опасващ стената от четири страни и се опитваше да влезе в къщата. Разтрепери се от ужас. Седна в леглото. Не трябваше да се поддава на паниката. Хубавото в случая беше, че същият неприятен електронен писък звучеше в този момент и в полицейския участък. Не трябваше да се страхува. Помощта щеше да пристигне скоро.

Постепенно очите й свикнаха с мрака. Започна да различава предметите на слабата лунна светлина, която проникваше през прозореца откъм градината. Втори поглед към аларменото устройство я успокои донякъде. Не светеше никой от индикаторите. Нощният посетител все още бе до стената на сградата и не беше проникнал вътре. Въпреки това Лейс грабна джобния си прожектор и без да губи време да облича халат върху пижамата си, се запъти към вратата.

Още не беше излязла в коридора, когато откъм аларменото устройство се чу тихо прекъснато писукане и светна една от лампите.

„Задният вход!“ Мислите й се объркаха. Ако не се лъжеше, светлината означаваше, че крадецът беше на не повече от осем метра от вратата. „Ще се опита да проникне през кухнята!“ За бога, не трябва да се паникьосва! За по-сигурно ще се обади още веднъж в полицията. А пък и Тъмбълуид, нейният верен приятел е тук.

Мисълта за кучето и даде смелост да отиде в кухнята. Тъмбълуид беше точно зад вратата. Учуди се, че не лае. Взе телефонната слушалка с треперещи пръсти, но в следващия момент я изпусна. Това, което чу, окончателно я извади от равновесие.

Крадецът имаше наглостта да си подсвирква весело, докато се приближаваше към къщата.

„Това се казва нерви!“ — помисли си Лейс и за момент забрави страха си.

Тъмбълуид също чу подсвиркването. Той започна да лае толкова внезапно и силно, че Лейс се дръпна стреснато. Всеки нормален човек би побягнал панически, като чуе такъв лай, но този явно бе много твърдоглав. Беше вече пред вратата. Чу се шум в ключалката. „Значи има копие от ключа!“ Дъхът й секна.

В този момент от стаята й се чу предупредителен сигнал. Лейс видя как дръжката на вратата се завърта.

Но изведнъж човекът отвън я пусна. Подсвиркването му спря. Последва остро съскане и приглушен звук от падане. Крадецът се беше строполил пред вратата.

Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Не смееше да мръдне. Тъмбълуид изскимтя и я погледна въпросително.

— „И изведнъж настана мъртвешка тишина.“ Обикновено така се казва в романите, нали? Сега поне знаем как става в действителност — опита се да се пошегува Лейс, като се обръщаше към кучето.

Поглади го по меката козина, опитвайки се да го успокои.

— Всичко е наред, момчето ми. Не трябваше да се съмняваме в системата за сигурност на Кит.

Досрамя я, задето се бе усъмнила дали апаратурата ще задейства. Китя беше запознал подробно с всички мерки, предвидени в подобни случаи. Когато системата се включеше и някой пресечеше пътя на инфрачервения сензор, се чуваше леко писукане, което се увеличаваше, колкото по-близо идваше нарушителят. Щом той преминеше критичната близост, включваше се предупредителният сигнал и се известяваше полицията.

Лейс отиде предпазливо до входната врата. Изпитваше малко състрадание към човека отвън, макар че си го беше заслужил. Когато се беше опитал да отвори вратата, автоматиката го беше напръскала леко с упойващ газ.

Не беше нищо опасно, но щеше да лежи пет минути в безсъзнание.

Дочу се познатият звук на полицейска сирена и Лейс въздъхна облекчено. Тъмбълуид също като че ли разбра, защото скочи и като луд задраска по вратата.

— Не се притеснявай — опита се да го успокои Лейс, — оня отвън е безопасен. Полицаите сега ще дойдат и ще го арестуват.

Сети се, че алармената система е още включена. Полицаите също можеха да бъдат приспани. Върна се в стаята и я изключи. В този момент две раирани полицейски коли спряха пред къщата. Лейс ги посрещна, отпрати двама към задната врата, а други двама я последваха в къщата. На прага на кухнята се спряха, респектирани от Тъмбълуид.

— Бихте ли вързали кучето, мис? Не искаме да си оставяме костите на това място.

Докато търсеше рядко употребявания нашийник, полицаите отвориха задната врата. Тъмбълуид с всички сили се мъчеше да се приближи до бавно идващия в съзнание човек на прага. Полицаите му помогнаха да се изправи.

— Махнете си лапите! — изръмжа той разгневен, след като успя да се изправи на крака.

Лейс се изплаши от свирения му вид. Питаше се дали е въоръжен. Без съмнение беше доста як. Необичайно бързо си възвръщаше силите. Първоначалният му израз на объркване се заменяше с гняв. Помъчи се да се освободи от хватката на полицаите.

— Какво значи това, по дяволите?

Сега Лейс можеше да го разгледа добре. Ако си беше мислила, че ще се сблъска с маскиран бандит, целия в черно, лъгала се беше. Мъжът носеше широка риза и панталони за езда, чийто стил напомняше за принц Чарлз. Останалата част на облеклото му беше още по-странна — широко наметало беше надиплено на гърба му и го покриваше до коленете. Около врата си имаше шал, завързан на сложна фльонга.

Лицето на мъжа се стори странно познато на Лейс. Беше силно загоряло, със святкащи очи. Имаше правилен остър нос и аристократични черти. Устните бяха пълни, но стиснати в гримаса на гняв и отвращение. Лейс си рече, че не би забравила такова лице, ако беше го срещнала някъде. Усещането й, че го познава, не изчезна.

Докато си блъскаше главата над загадката, Тъмбълуид отново се хвърли като луд към мъжа. Костваше й огромно усилие, за да го задържи.

— Седни, Тъмбълуид! — заповяда му тя.

Досега непознатият беше изливал злобата си върху полицаите. Когато чу гласа й обаче, се обърна, и се втренчи в нея. Погледът му се плъзна по крехката босонога фигура, облечена в къса пижама, и се задържа върху лицето й.

— Как, по дяволите, сте се вмъкнала тук? И по какъв начин сте омагьосали кучето ми? Тъмбълуид мрази жените.

— Тъй ли? — усмихна се саркастично Лейс. — Тъкмо щеше да ме изяде!

— Пуснете кучето ми! — заповяда непознатият.

„Кучето ми“?! От учудване Лейс изпусна въжето. Тъмбълуид се хвърли незабавно към мъжа. Но явно го правеше от любов, а не от омраза.

— Как да разбирам това? — измърмори Лейс.

— Безразлично ми е как ще го разбирате! — отряза той, след като успокои донякъде песа. — Господа, не аз съм крадецът тук, а тази жена!

Лейс подскочи от възмущение.

— Смехотворно! — извика тя към полицаите. — Аз съм Лейс Синклер. „Ситинг Тайт“ — моята фирма има задължението да пази тази къща до завръщането на стопанина й. Ако се свържете с мистър Кит Мартиндейл, който инсталира тук алармената система, той ще потвърди думите ми.

Името на Кит направи впечатление на полицаите. Напрежението постепенно спадна.

— Ако господинът не е пристигнал тук с лоши намерения, може би ще ни даде съответното обяснение — предложи Лейс с най-любезния си тон.

Вместо да отговори, мъжът извади огромен портфейл изпод наметалото си и тикна под носа на най-близкия полицай паспорт изходяща виза и поименен билет за самолет.

— Значи аз съм крадец, така ли? Или може би терорист? — тонът му беше саркастичен. — Не ме разсмивайте! Тези документи доказват, че аз съм Джордън Уейд.

„Господи! Ето защо ми се стори познат“ — помисли си Лейс. Беше разглеждала снимката му, поставена до камината в хола.

— Тази къща е моя — продължи мъжът. — А също така и това куче, както и двете квадратни мили земя наоколо. Тази личност тук — посочи Лейс — трябва да дава обяснения за присъствието си тук. Нея трябва да арестувате!