Айрис Йохансен
Среднощен бродник (1)

Първа глава

20 април, 1066

Редфърн, Англия

На фона на тъмните небеса проблесна светлина — сякаш знаме, развяно за битка.

Брин се втренчи очарована и доволна в среднощното небе. Сякаш наблюдаваше как едно тайнствено цвете разцъфва в сенчестите дълбини на гората. Беше се молила тази нощ светлината да е все още там.

— Ти ли го направи?

Тя се вцепени, но не се обърна. Беше дошла в тази мъничка стая на гърба на конюшнята с надеждата да си открадне миг самота, но трябваше да се досети, че няма да й позволят да се наслади спокойно на чудото. Поне беше само Делмас. Навярно щеше да успее да се отърве бързо от него.

— Какво да съм направила? Не знам за какво говориш. — Брин чу стъпките му зад себе си и сетне усети тежката му ръка на рамото си. Почувства вълна на отвращение, но не помръдна.

— Погледни ме.

Брин с нежелание обърна гръб на небесната прелест и смело го погледна.

Той незабавно отклони погледа си, както правеше обикновено, когато Брин го поглеждаше право в очите.

— Побързай, уморена съм и искам да си лягам — рече тя.

— Но не и прекалено уморена, за да правиш това — озъби се той, като посочи към небето. — Искам да го спреш. Чуваш ли? Искам да изчезне.

Брин го загледа изумена.

— Моля?

— Не се прави на невинна. — Очите му проблеснаха диво на лунната светлина. — Ти си го направила. Знам. Ти си го предизвикала, за да ме унищожи, за да можеш да се върнеш в безценния си Гуинтал.

Досмеша я. Не бе и помисляла, че дори Делмас би могъл да повярва в нещо толкова безумно.

— Махнала съм с ръка и в небето е полетяла комета, така ли? Не ставай глупав!

През челюстта й премина болка, когато дланта му я удари.

— Махни я!

Брин тръсна глава, за да я проясни от болката и тъмата. Делмас отдавна не я бе удрял и тя се проклинаше, задето не прецени правилно силата на страха и паниката му. Не можеше да си позволява подобни грешки. Той й предлагаше нищожна защита, но тя имаше само нея в тази чужда земя.

— Не аз съм повикала кометата!

— Наблюдавах лицето ти, когато я видя снощи. Всички в имението бяха преизпълнени от страх, но ти… ти тържествуваше.

Делмас бе сбъркал изумлението й с тържество. Сигурно трябваше да се преструва, че се бои заедно с останалите, но дори не й беше минало през ума. Всъщност Брин бе изумена от техния ужас. Всеки ден ставаха чудеса и това бе просто едно от тях. Не е ли и дъгата едно чудо? Защо не се дивяха те на сменящите се сезони? А и раждането на дете бе със сигурност най-прекрасната мистерия.

— Сгрешил си. Аз само…

Той я удари пак, по-силно.

— Искам да се махне оттук.

Брин се протегна и се подпря на стената, за да запази равновесие, когато стаята се залюля около нея. Беше се отказала да убеждава Делмас, че не притежава силата на магьосница, а сега използваше неговия страх и суеверието му, за да се защитава. През последните три години това действаше добре, но сега вече убедеността му представляваше опасност. Трябваше да намери начин да успокои страховете му.

— Добре, аз го направих.

Лицето му се озари от задоволство.

— Знаех си. А сега я отпрати.

— Не мога да я отпратя — тя направи бърза крачка встрани, за да избегне удара, който знаеше, че ще последва. — Поне не веднага. Магията е прекалено силна и трябва да си изживее времето, но ще направя така, че никой да не пострада.

Делмас се намръщи объркан.

— Това е всичко, което мога да направя — повтори твърдо тя.

— Ще си отиде ли?

— Да. — Брин се помоли наум това да не се окаже лъжа.

— Кога?

— Скоро. Трябва време, за да се разруши толкова силна магия — додаде бързо тя и затвори капаците на прозореца, за да скрие небето от Делмас. — А сега мога ли да си лягам?

— Не. — Той се втренчи в капаците и сетне очевидно реши да приеме частичната победа. — Лейди Адуин има нужда от теб. Събудила се е много разтревожена и пратила прислужницата си да ме събуди. Така открих, че не си в леглото.

— Защо не ми каза веднага? — Брин бързо тръгна към вратата. — Повика ли лорд Ричард?

— Той знае. Беше зает. — Делмас я последва в коридора. — Каза да те повикам. Той щял да дойде там след малко.

Несъмнено зает с поредната си държанка Джоун от Дануърт, помисли си Брин с горчивина. Адуин може да умре и него няма да го е грижа. Всъщност тя бе сигурна, че лорд Ричард дори би го предпочел. Той не беше доволен, когато бащата на Адуин, лорд Келс, бе изпратил Брин в Редфърн, за да се грижи за дъщеря му. Съпруга, неспособна да ражда деца, бе непоносимо неудобство за един толкова жаден за власт мъж като лорд Ричард. Да се освободи от нея и да запази тлъстата й зестра би било много съблазнително. Един господ знае, че не е необходимо кой знае колко, за да се отърве от това толкова крехко бреме: липса на внимание, прозорец, оставен отворен, за да предизвика настинка…

Е, няма да му позволи да го направи, помисли си яростно Брин. Адуин ще оживее. Брин няма да я остави да умре.

— Ти няма защо да вдигаш такава олелия, ако си разумна — каза Делмас, като забърза след нея. — Обещай ми да ми покажеш къде е съкровището и аз ще те върна в Гуинтал.

Тя не го погледна.

— Няма съкровище.

— Лъжеш. Искам го, Брин. Дай ми го!

Желание и алчност. Мили боже, как й се гадеше от всичко това. Понякога се изкушаваше да каже на Делмас каквото искаше да узнае, само за да има мир. Но той щеше да поиска още и сетне още повече, докато не вземе всичко, а тя нямаше да позволи на никого да притежава Гуинтал.

— Няма съкровище.

— Мога да откупя свободата ти. Мога да купя цяла Англия. Ти мразиш живота си тук. Защо не…

— Няма съкровище.

Делмас посегна и я хвана над лакътя, като заби нокти в плътта й.

— Кучка! — Гласът му беше натежал от безсилие и гняв. — Някой ден ще ти извадя думите с ченгел!

Заплахата не я уплаши. Той се бе опитвал да я измъчва през първите няколко седмици на брака им, преди да се научи как да се пази.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам. Бъди доволен и на това, което ти нося. — Тя се спря пред вратата на Адуин. — Когато се ожени за мен, нямаше и толкоз.

— Не е достатъчно. Не е напълно достатъчно. — Делмас я пусна и се втренчи с тревога във вратата. — Имаш ли нужда от мен?

Той се надяваше да му каже „не“, осъзна тя с презрение. Беше видял как в разстояние на няколко дни родителите му умират един след друг от треска и се боеше ужасно от болести. В такива моменти се страхуваше от лечителските умения на Брин почти толкова, колкото да загуби шанса си да стане свободен човек. Беше сигурен, че тя не използва нито билки, нито знанията, които бе придобила от майка си, а умее по някакъв вълшебен начин да прогонва демоните, които отнемат живота.

Трябва да съм благодарна, мислеше си уморено Брин, че поради неговите заблуди успях да опазя душата си, ако не и тялото си.

— Не знам. Бъди наблизо. Ще те повикам, ако ми потрябва нещо.

Прислужницата на Адуин, Алис, стоеше до огромното легло с балдахин и погледна нагоре с въздишка на облекчение, като видя Брин.

— Тя е много зле.

— Стомахът ли? — Предният ден Адуин също не можа да хапне нищо. Брин отиде до леглото. Очите на Адуин бяха затворени и тя, изглежда, спеше.

Алис поклати глава.

— Мисля, че не спи. Просто се събуди внезапно, разтрепери се и се разплака.

Адуин отвори очи.

— Брин? — прошепна тя. После посегна налудничаво за ръката на Брин. — Среднощен… той идва.

— Шшшт… — Брин бързо пое ръката на Адуин в двете си ръце и я стисна, за да я успокои. — Какво има? Боли ли те?

Адуин поклати глава.

— Видях го. Той идва.

Брин почувства хлад. Кой идва? Смъртта ли? Тя се бе грижила за други хора, които трепереха на крачка от смъртта и твърдяха, че са имали видения, предсказващи края им. Беше почти невъзможно да ги върне, след като бяха преживели подобно нещо.

— Сънувала си.

— Не.

— Да — каза твърдо Брин. — И нищо чудно, че трепериш. В стаята е студено. Защо е отворен прозорецът, Алис?

Сините очи на Алис се разшириха от тревога, но тя не отговори.

— Преди малко Ричард дойде тук и каза, че в стаята е прекалено топло и че трябва да има повече въздух — рече уморено Адуин. — На него винаги му е толкова топло.

Прозорец, оставен отворен…

Брин прикри избухналия в нея гняв, когато си спомни, че само мигове преди това си бе помислила колко лесно е да се премахне Адуин.

— Е, лорд Ричард не е тук сега. — Тя отиде до прозореца и затвори капаците. — Освен това съм сигурна, че не е знаел колко студено ще стане.

— Навярно — отвърна Адуин. — Но той не обича да му се противоречи. Сигурно трябва да…

— … останат затворени — рече троснато Брин. Тя взе свещта от масата до прозореца и я занесе близо до леглото. Лицето на Адуин изглеждаше бледо и обляно в сълзи, но това не беше необичайно. Брин щеше да се разтревожи повече, ако беше зачервено от треска.

Тя отново бе поразена от младежката крехкост на Адуин. Слаба, с нежни кости, Адуин изглеждаше като дете. Всъщност не бе и много по-голяма, помисли си ядосана Брин. Ричард от Редфърн я бе направил своя жена, когато бе едва на тринайсет години и веднага се бе заел да вземе от нея онова, което най-силно желаеше. Адуин бе загубила четири деца, преди да ги износи, и бе прекарала последните пет години почти само в тази стая, пазейки и малкото здраве, което й бе останало, за да може да дари съпруга си с дете.

— Защо се мръщиш? — прошепна Адуин. — Сърдиш ли ми се?

Брин се усмихна.

— Разбира се, че не. — Нежната Адуин винаги се боеше от неодобрение. — Защо да ти се сърдя?

— Не аз пратих да те извикат. Знам, че си уморена, защото две нощи се грижи за мен. Знаеш, че не бих позволила да те обезпокоят…

— Не ме безпокоиш. Забрави ли, че съпругът ми е бил роб на лорд Келс, преди да го дадат на твоя съпруг? Твоят баща ни прати в Редфърн, за да ти служим, господарке.

— Знаеш, че не те смятам за своя прислужница. Ти ми се сърдиш.

Брин се опита да въздържи нетърпението си.

— Казах ти, че не ти се сърдя. Искам да бъда тук. А сега кажи какво има?

Адуин се усмихна замечтано.

— Ти си толкова силна. Никога не се страхуваш, нали? Сигурно ме смяташ за много глупава.

— Не — Брин кимна на Алис да излезе. Не беше сигурна, че вярва на прислужницата и никога не се чувстваше спокойна в нейно присъствие. Алис изглеждаше привързана към Адуин, но всички в замъка знаеха, че често споделя леглото на лорд Ричард. Брин не я обвиняваше за това, тъй като бе напълно възможно да е нямала друг избор. Тук господар бе лорд Ричард и той спеше с всяка прислужница, която му бе харесала. Слава богу, че страхът му от гнева на лорд Келс не му позволяваше да се загледа в нея. Бащата на Адуин нямаше да е доволен, ако използват лечителката му за цели, различни от онези, заради които бе изпратена тук.

Когато вратата зад Алис се затвори, Брин седна на леглото.

— Не е глупаво да се боиш, а да задържаш страха в себе си и да му позволяваш да те тормози. Кажи ми и той ще изчезне.

— Ти си наранена! — Загриженият поглед на Адуин бе насочен към страната на Брин. — Брадичката ти е подута.

— Нищо работа.

— Някой те е ударил — прошепна Адуин. — Съпругът ти ли?

Брин сви рамене.

— Ядосах го.

— Трябва да си по-внимателна. Жената е толкова безпомощна…

— Не трябва да бъде.

— Моля те, не бъди толкова смела — рече Адуин настойчиво. — Мразя да бъда егоистка, но мисля, че няма да мога да понеса живота си без теб. — Тя се усмихна насила. — Сигурно съм много щастлива. Ричард никога не ме е удрял, въпреки че съм го разочаровала.

Гневът у Брин отново се надигна. О, да, лорд Ричард никога не бе удрял Адуин. Само бе използвал крехкото й тяло като съд за страстта си и едва я бе изчаквал да се надигне от родилното легло, за да се опита отново да й направи дете. Той бе разбил здравето и духа й и бе ограбил радостта й.

— Не си го разочаровала. Все още имаш време, за да му родиш деца.

Адуин поклати глава.

— Прекалено уморена съм. Понякога мисля, че съм прекалено уморена и за да си поема дъх. — Тя помълча малко, а после каза: — Ще духнеш ли свещта? Ще ми се да ти разкажа съня си, но не искам да виждам как се смееш на глупостта ми.

Брин духна свещта и отново взе ръцете на Адуин.

— Топло ли ти е? Искаш ли още една завивка?

— Не. — Адуин се сгуши още по-дълбоко в одеялото. — Видя ли падащата звезда тази нощ?

— Не е падаща звезда. Монасите я наричат комета.

— Алис ме заведе до прозореца и аз я видях. Не беше ли чудна?

— Да.

— Алис се изплаши. Каза, че носи нещастие.

— Алис е много глупава.

— Мисля, че не носи нещастие. Според мен означава, че желанието ми да имам дете ще се сбъдне. Ужасно суетно ли е от моя страна да вярвам, че Господ е толкова загрижен за мен?

Брин преглътна, за да облекчи болката в стиснатото си гърло.

— Не, не е суетно. — Тя направи пауза. — Но помисляла ли си някога, че може би Господ е решил да нямаш деца?

— Не, разбира се, мой дълг е да даря наследник на моя господар.

По всяка вероятност Адуин ще умре, опитвайки се да изпълни дълга си, помисли си Брин с отчаяние. В този свят има нещо много грешно, ако се смята, че един живот е по-ценен от друг.

— Може би ако дариш дете на Делмас, той няма да се отнася толкова жестоко с теб — рече Адуин.

— Моят съпруг иска от мен друго, не дете.

— Всички мъже искат да имат деца.

Вярно, дори Делмас ще се надуе от гордост, ако тя забременее от него. Брин потръпна при тази мисъл. Едно дете щеше да я обвърже с Делмас така, както тези насилени обети не бяха успели. След онази първа ужасяваща седмица в леглото му беше съчинила план, с който да го заблуди, че уменията й на лечителка намаляват след съвкуплението, но винаги съществуваше възможността Делмас да преодолее страховете си.

Не, не трябваше да мисли за това. Няма да има дете и някой ден ще избяга от Делмас и ще се върне в Гуинтал, където й беше мястото. Щеше да потъне в гората и той нямаше никога, никога да я намери.

— Какво още иска той от теб?

— Моля? — Брин бе изгубила нишката на разговора. Тя се отърси от спомените за прохладните зелени гори около родния си дом.

— Каза, че Делмас искал нещо друго от теб.

— О, лорд Келс бе обещал на Делмас да го направи свободен човек, ако оздравееш.

— А ти?

— Аз съм негова съпруга. За мен няма свобода. — Освен ако не си я вземе. Освен ако не избяга от това омразно място.

— Не изглежда справедливо. Ти си само на двайсет и една, а той е стар и грозен.

— Не е толкова стар. — Брин не знаеше точната възраст на Делмас. Брадата му беше прошарена с бяло, но силното му тяло бе все още здраво. Предполагаше, че в очите на Адуин той изглежда стар и грозен. Лорд Ричард беше хубав млад мъж със златиста коса, мъжествен като олимпийски бог. За Брин беше ужасно, че злото е облечено в толкова обаятелна обвивка. И Делмас, и лорд Ричард бяха амбициозни и безпощадни мъже, но далеч повече би предпочела да има работа с Делмас, който не притежаваше приятната маска, зад която да крие вътрешната си грозота.

— Не можа ли баща ти да ти намери по-млад мъж?

— Не разбираш. — Брин нямаше намерение да обяснява. Адуин си имаше достатъчно неприятности и нямаше нужда от теглото на Брин.

— Брин?

Ръката й стисна ръцете на Адуин.

— Заспивай, господарке.

— Казах ти да не ме наричаш така. Ние сме приятелки.

— Лорд Ричард не би одобрил подобно приятелство.

Адуин замлъкна за миг.

— Не е необходимо да знае. Можем да го пазим в тайна, нали? Кажи, че сме приятелки.

Брин мълчеше. Знаеше, че Адуин сигурно отчаяно се нуждае от приятелството й, за да не се подчини на съпруга си дори тайно, но не й се щеше да каже думите, които Адуин искаше да чуе. Беше се опитала да отблъсне Адуин, да я държи на разстояние. Приятелството с момичето щеше да я прикове към Редфърн, както бе прикована самата Адуин.

— Искам прекалено много — прошепна Адуин. — Защо ли трябва да искаш да бъдем приятелки? Аз съм само едно бреме за теб.

Вълна на съжаление обля Брин.

— Глупости. Ние сме приятелки, Адуин. А сега, ще заспиваш ли?

— Ами ако сънят се повтори?

Брин посегна и погали Адуин по косата.

— Толкова ли те уплаши?

— Първоначално не. Бях щастлива, че го виждам.

— Кого?

— Воинът. Яздеше на кон нагоре по хълма. Беше много тъмно, наближаваше полунощ.

— Откъде знаеше часа?

— Просто… го знаех. Видях и вълшебната звезда зад него.

— Кометата.

— Той беше в желязна броня, която блестеше на лунната светлина. Виждах лицето му, но бях сигурна, че няма да ме нарани. Но грешах, после видях, че Редфърн гори…

Брин въздъхна облекчено, като осъзна, че това не е сън на смъртник.

— Дължи се на всичките тези приказки за Уилям Нормански. Нищо чудно, че си разстроена.

— Не беше за този нормандец. Той не беше… не беше той.

— Той е, разбира се. — Брин подпъхна завивката около Адуин. — Снощи в залата за хранене дочух как лорд Ричард говори за опасността от нахлуване на норманския херцог.

— Спомням си. Беше много сърдит. Каза, че имал да прави други неща, вместо да се бие с крал Харълд. — Тя въздъхна. — Значи мислиш, че не е било видение?

— Било е сън.

— Той беше толкова истински… дори виждах червените отблясъци от пожара в косата му.

— Просто сън.

— Радвам се. — Адуин замълча за дълго и Брин помисли, че се е унесла. — Чувствам се толкова самотна. Ще легнеш ли до мен?

Брин легна на леглото и прегърна нежното тяло на Адуин. Беше отслабнала, след като загуби последното си дете. Родилната треска бе изсмукала силите й и Брин не знаеше дали още една бременност няма да я отнесе.

— Добре ми е така. Чувствам се в безопасност — прошепна Адуин. — Ти ме беше прегърнала така онази нощ, когато едва не умрях. Аз вече се отдалечавах… и ти ме издърпа обратно.

Брин се вцепени.

— Беше от билето, което ти дадох.

— Не вярвам.

— Тогава значи е бил Господ — бързо рече Брин. — Аз съм лечителка, а не магьосница.

— Обидих ли те? — попита Адуин тревожно. — Никога не бих те обвинила в подобно нещо! Аз само…

— Шшт. Всичко е наред. Почивай си.

— А ти ще останеш ли тук, докато заспя?

— Ще остана.

Брин бе обзета от отчаяние. Това се повтаряше отново, както бе ставало и през последните три години. Адуин я молеше само за този миг, но Гуинтал й се струваше все по-далечен. Тя беше лечителка. Как можеше да избяга от това болно дете, което молеше за нейното приятелство и би умряло без нейните грижи? Тя можеше да избяга от Делмас, но нуждата на Адуин я обвързваше към Редфърн с железни вериги.

— Звездата… — промълви сънено Адуин. — Мисля, че грешиш, Брин. Той идва…

 

 

20 април, 1066

Нормандия

— Това е божествен знак. — Уилям Нормански посочи към блестящата комета и сетне се обърна с усмивка към Гейдж Дюмон. — Кой би пожелал по-голямо доказателство, че претенциите ми за английския трон са справедливи?

— Кой ли наистина? — отвърна невъзмутимо Гейдж Дюмон. — Но, разбира се, Харълд Английски по всяка вероятност казва на своите барони, че кометата е знак за справедливостта на неговата кауза и че Господ е на негова страна.

Усмивката на Уилям изчезна.

— Да не би да се опитваш да кажеш, че използвам Бога, за да подкрепя претенциите си за власт?

— Аз съм само един покорен търговец. Бих ли посмял да обвиня Ваша Светлост в подобно богохулство?

Наглият негодник би посмял да отскубне дори брадата на Папата, ако му бе угодно, помисли си Уилям с негодувание. Изкушаваше се да го нападне остро, но се въздържа.

— Едва ли си покорен. Говори се, че притежаваш повече богатства от мен. Вярно ли е, че имаш огромен дворец във Византия?

— Слуховете често лъжат — рече Дюмон, изплъзвайки се.

— А за замъка ти в Белрийв се говори, че е пълен с чудни съкровища от Изтока.

— Аз съм търговец. Както знае Ваша Светлост, често пътувам до Византия за стока. Укорявате ли ме за малкото удобства, с които улеснявам живота си? — Гейдж вдигна вежда. — Навярно сте изпратил да ме извикат, за да се възползвате от дрънкулките ми?

Уилям махна нетърпеливо. Той нямаше нужда от богатствата на Дюмон.

— Също така се говори, че в Белрийв се намират най-добрите войници и стрелци на Нормандия.

Изражението на Гейдж Дюмон стана сериозно.

— Вашите рицари смятат, че един обикновен търговец е лесна плячка. Трябваше да съм сигурен, че притежавам средствата да ги обезкуража.

— Признавам, че рицарите ми могат да бъдат малко… буйни.

— Грабежите и изнасилванията се смятат от някои за малко повече от буйство.

— Рицарите са обучени само за война. Разбираемо е, че стават неспокойни в мирно време.

— Толкова неспокойни, че съсипват безпомощни села. Затова повиках наемни войници — за да съм сигурен, че не съм също толкова безпомощен.

Уилям реши, че е дошло времето да изостави отбранителната позиция и да нападне.

— Миналата година си убил Джийн от Брестен.

— Вярно е.

— Това предизвика огромно недоволство сред моите барони. Не обичат нетитулувани да се месят в техните игри. Искаха да срутя замъка ти до земята и да взема главата ти. Знаеш ли, защо не го направих?

— От милост?

Уилям не обърна внимание на сарказма.

— Защото твоят Белрийв пази моя бряг и защото знаех, че и ти като моите рицари няма да позволиш на нашественици да срутят стените ти.

— Много съм благодарен.

— Не, не си — Уилям срещна погледа на Гейдж. — Ти си арогантен и непочтителен като баща си.

Сянка премина през лицето на Дюмон.

— Аз нямам баща. Копеле съм. — Той леко се поклони. — Като Ваша милост.

— Майка ти твърдеше, че си син на Хардраада.

— А Хардраада отхвърли твърдението й. Кралят на Норвегия има достатъчно наследници, та да позволява на някакво копеле да предявява претенции към земите му. Особено син, роден от дъщерята на нормански търговец.

— Трябва да е до известна степен привързан към теб. Обучи те в бойното изкуство и те взе със себе си на няколко похода.

Гейдж присви очи и погледна Уилям в лицето.

— Струва ми се любопитно, че знаете толкова много за мен.

— Защо? Ти със сигурност си очаквал, че ще те държа под око. Тъй като и аз самият съм копеле, познавам жаждата на незаконородения за власт, желанието му с всички възможни средства да вземе онова, което е негово. Тъй като Хардраада не би ти дал положението, което заслужаваш, вероятно беше да решиш да вземеш моето. — Той се усмихна. — Благодарен съм, че вместо това ти избра пътя към властта чрез натрупване богатството на Соломон. — Уилям повдигна вежди. — Но богатството не ти стига, нали?

Гейдж сви рамене.

— Със злато може да се купи почти всичко.

— Почти — отвърна тихо Уилям. — Но не и това, което можеше да ти даде Хардраада. Не и това, което мога да ти дам аз. Златото не може да ти купи благородническа титла. Не може да почисти най-обикновената мръсотия от обувките ти.

Гейдж погледна към обувките си.

— Не виждам никаква мръсотия. Потресен съм от мисълта ви, че мога да дойда при вас оцапан.

— Знаеш какво имам предвид.

— Трябва да говорите по-ясно. Като търговец съм свикнал на точен език, когато се пазаря. А смятам, че това е сделка. — Той се облегна на балюстрадата и рече направо: — Искате моите стрелци и войници, когато нападате Англия. Също така, по всяка вероятност, ще поискате и добра сума, за да ги храните и обличате по време на нашествието. Прав ли съм?

— Напълно.

— А какво ми предлагате в замяна?

— Не е необходимо да ти предлагам каквото и да е — реши да изпробва почвата Уилям. — Моята армия може да помете Белрийв на път за Англия и да вземе каквото ми трябва.

— И да излезе от обсадата по-слаба, отколкото можете да си позволите. Какво ми предлагате?

— Да те направя рицар за услугата.

— Не е достатъчно.

— Барон — рече с нежелание Уилям. Той се бе надявал проклетият търговец да е доволен, без да го издига до аристократическия елит на страната. — Но не тук, в Англия. Там ще има земя и почести в изобилие, когато разгромим саксонците.

— Аз ли ще си избера земята?

— Искаш прекалено много.

— Също като вас. Както чух, вие сте предложил тези саксонски земи на всеки търговец и благородник от Нормандия. Може и да стигнат за всички.

— Не съм сигурен, че ще се задоволиш само с рицарство — рече студено Уилям. — Ясно ми е, че си научен да хленчиш и да се пазариш като твоя дядо търговеца.

— Грешите само наполовина. Дядо ми никога не е хленчил, но е бил великолепен в изкуството на пазарлъка. — Гейдж направи пауза. — Едно качество, което е необходимо както за търговеца, така и за владетеля.

Уилям направи гримаса, тъй като осъзна, че атаката му е била отбита. Той беше изключително чувствителен относно своя дядо и се бе надявал да запали омраза, която да му даде възможност да вземе надмощие над този негодник. Продължи да го изучава, търсейки друга слабост.

Не откри такава. Великанът пред него имаше самоувереността на кралска особа, комбинирана с блестящ ум, позволил му да натрупа богатство, което му бе спечелило уникално място в норманското общество. Уилям беше чувал, че в битка с войските на Хардраада, Дюмон бил толкова безпощаден, колкото по-късно станал в търговията. Уилям можеше и да успее да го разбие, но Гейдж нямаше да се подчини.

— Много добре. Нека земята бъде по твой избор.

Дюмон се изправи от балюстрадата.

— Ще го обмисля. — Той се поклони. — Лека нощ, Ваша Светлост.

— Ще го обмислиш? — рече Уилям вбесен. — Искам отговор сега!

— След два дни ще ви пратя отговор. — Дюмон тръгна към вратата. — Моят дядо, търговецът, също така ме е научил никога да не приемам една сделка, преди да съм я огледал от всички страни.

Уилям сподави гнева си. Когато започне нападението, щеше да има нужда от всяко възможно предимство, а бойната сила на Дюмон бе наистина невероятна.

— Ще чакам два дни, не повече. Не мисли да си играеш с мен!

— Не си играя. Оставям това на лордовете и дамите от вашия знатен двор.

— О, и още нещо — рече Уилям. — Ако решиш да приемеш предложението ми, трябва да оставиш тук, във Франция, своя сарацин.

Изражението на Гейдж не се промени.

— Говорите за Малик Калар?

— Ако така се казва. Сарацинът, който пътува с теб. Надявам се да получа одобрението на Папата относно това нападение и нямам намерение да го обиждам със сарацин в редиците си.

— Ако реша да се присъединя към вас, Малик със сигурност ще ме придружава. Примирете се с този факт. — Той се обърна кръгом и излезе от стаята.

Твърдоглав, арогантен, курвин син. Останалата част от света можеше и да се чуди, но Уилям не се съмняваше, че този мъж е изчадие на онзи дяволски викинг. Когато повика Дюмон, той се надяваше да успее да го манипулира и контролира, но сега не бе сигурен кой тържествува след срещата им.

— Матилда!

Жена му отвори вратата на предната стая, където Уилям я бе оставил при леко открехната врата. Той ценеше нейната преценка повече от тази на благородниците си и често я караше да слуша и наблюдава срещите му.

— Е?

— Интересен мъж. — Тя се приближи — дребничка, здрава, непоколебима. — И толкова хубав, колкото чух от лейди Женевиев. — Матилда се усмихна лукаво. — Тя казва, че в леглото е силен като жребец и знае много екзотични начини за задоволяване на дамата. Сега вече вярвам, че ми е казала истината. Той изглежда наистина притежава някаква… сила.

Хубав ли? Мъжът беше едър като планина, с груби черти и не претендираше за никаква хубост, доколкото можеше да прецени Уилям. Матилда сигурно се опитваше да разпали ревността му. Тя знаеше, че не е трудно и постоянно го правеше, за да поддържа интереса му силен. Справяше се възхитително — дори след всичките години брачен живот, техният съюз беше пламенен както в деня на сватбата им.

— По дяволите, не те помолих да оценяваш мъжествеността, а характера му.

Тя сви рамене.

— Умен, стабилен, предпазлив… ненаситен.

— Ненаситен? Имаш предвид амбициозен?

— Навярно… — Тя сбърчи вежди, като се опита да определи онова убягващо качество, което усети у Дюмон. Сетне сви рамене. — Ненаситен.

— Лапна ли въдицата? Сигурно знае, че и Хардраада иска английския трон. Дали ще закара войските си до Норвегия и дали ще ги предложи на баща си?

— Не мисля. — Матилда се намръщи замислена. — Усетих някаква горчивина… Там едва ли има обич. Обаче може да реши да остане тук, в Нормандия, и да грабне изоставените феодални имения, вместо да рискува поражение в Англия. Както ти казах, преценявам го като много умен.

Уилям тръсна глава.

— Ако остане, ще бъде богат търговец, който може само да дърпа конците отзад. Не му харесва да го презират моите благородници. Бих се обзаложил, че ще плати моята цена, за да застане наравно с тях.

— Тогава защо искаше мнението ми, щом вече си решил? — тросна се Матилда. — Имам си достатъчно работа, не само да подслушвам зад вратите посред нощ.

Уилям веднага се зае да я успокоява. Никой не би могъл да направи живота му по-неприятен от вбесената Матилда.

— Знаеш, че винаги ценя мнението ти. — Той смени темата, като плъзна ръце около нея. — Освен що се отнася до способностите на мъжа като жребец. Признай, че го каза просто, за да ме ядосаш. Този мъж не те привлича.

Матилда отвори уста да отговори, но размисли, като улови лекото смръщване на лицето му. Тя посегна и нежно погали съпруга си по бузата.

— Колко си мъдър, любов моя. Аз само мъничко те поизмъчвах. Разбира се, че този Гейдж Дюмон ни най-малко не ме привлича.

 

 

— Много се забави. — Малик не се обърна. Той беше застанал пред отворения прозорец, когато Гейдж влезе в стаята в Белрийв. — Целия свят ли ти предложи или само част от него?

— Рицарство, баронство, имот по мой избор в Англия. — Гейдж се приближи и застана до него. — Той явно мислеше, че е много щедър.

— Но ти не мислиш така. — Малик все още не откъсваше поглед от кометата. — Не му ли вярваш?

— Той ме вика при себе си посред нощ, за да не разберат бароните му, че прави сделка с мен. Заплашва да превземе Белрийв, ако не му дам каквото иска. Трябва ли да му вярвам?

Малик не отговори.

— А и защо трябва да приемам предизвикателството? Тук имам всичко, което бих пожелал. — Той обходи с поглед стаята, като огледа един изящно изработен златен слон на масата, великолепните гоблени на отсрещната стена, на които бе избродиран лов на лъвове в пустинята. Гейдж бе обзавел всеки ъгъл от двореца с мебели с фина дърворезба и орнаменти от злато, сребро и слонова кост. Когато нареждаше Белрийв, той се опита да пресъздаде лукса и красотата на дворците, които беше посещавал във Византия, а не оскъдните удобства на къщите в Нормандия или залите на баща си в Норвегия.

— Нямаш всичко — отвърна Малик. — Тук трябва да се бориш за уважение и да браниш онова, което ти принадлежи.

— В Англия по всяка вероятност ще е същото. Само че ще трябва да се бия със саксонците, както и с братята си нормани. Да, би трябвало да остана тук.

— Но няма да го направиш — усмихна се Малик. — Ти си мъж, роден да управлява, а Англия е стъпка напред в тази посока.

— Баронството не е кралство. — Той повдигна вежди. — Или вярваш, че възнамерявам да сваля Уилям?

— Това е една възможност.

Гейдж не отрече, че му бе хрумвала тази мисъл. Понякога обидите и отказите, които получаваше, го вбесяваха до такава степен, че се изкушаваше да прегази всички по пътя си към трона.

— Аз съм богат, но ще ми трябват съкровищата на Соломон, за да осигуря достатъчни подкрепления и да сваля Уилям.

— Вярно е. Но въпреки това ще се опиташ. През последната година си станал прекалено неспокоен. Ти си мъж, който винаги трябва да има пред себе си нова планина за покоряване, а рицарите на Уилям не са достатъчни, за да те предизвикат. Ако не беше Англия, щеше да е Византия. — Малик потрепери присмехулно. — Или отново онази студена северна страна.

— Не се тревожи. Няма да е Норвегия. — Устните му внезапно потръпнаха. — И не може да бъде Византия, ако трябва да ме уважават в твоята компания. Струва ми се, присъдата беше кастриране и после отсичане на главата?

— Не ми напомняй тази идиотщина. Като че ли кастрирането не е достатъчно унижение, та бяха готови да ми отнемат и способността да мисля. Наистина искаха да ме унищожат. — Той въздъхна. — Но такава е съдбата на хората, надарени от Всевишния. Мъж с моя блестящ ум и жажда за знания винаги има врагове, които се опитват да го смачкат.

— Смятам, че именно жаждата на долните ти части те е смачкала. Отсичането на главата беше просто следствие. Така и не проумях, защо избра да прелъстиш именно жената на началника на императорската стража.

— Тя имаше нужда от мен — отвърна просто той. — Нейният брутален съпруг се държеше жестоко с нея.

Гейдж поклати глава. Думите на Малик не го изненадаха. Една жена не бе необходимо нито да е млада, нито привлекателна, за да си спечели място в леглото на този негодник — той ги обичаше до една. Сякаш се наслаждаваше на всяка жена с един и същ страстен ентусиазъм, а и те със сигурност се наслаждаваха на Малик.

— Чудя се как ли е тя — намръщи се Малик. — Навярно трябва да се върнем в Карза и…

— Не — рече твърдо Гейдж. Макар едва-едва да се бяха измъкнали от Византия невредими, Малик бе настоявал да вземат жената със себе си и да я придружат до нейното село. — Тя е добре. Дадох достатъчно злато, за да й осигуря добър живот. Тя няма нужда от теб.

— Навярно си прав. Трябва да й дам възможност да си намери някой по-нищожен мъж, който да я задоволява. — Той махна с ръка към кометата. — Аз съм като тази комета, която затъмнява с великолепието си всичко останало на небето.

Гейдж изсумтя.

— Ще улесниш живота ми, ако грееш малко по-слабо и по-рядко.

Малик се обърна с усмивка по брадатото лице.

— Но ти нямаш нужда от по-лесен живот. Давам ти и развлечения, и предизвикателства. Затова ме избра за свой приятел.

— Чудя се, защо ли се обремених с подобен пройдоха.

— Защо не ме попита? Знаеш колко съм мъдър.

— Знам колко си арогантен.

— Един дол дренки. Не съм чувал да те описват нито като срамежлив, нито като скромен. Е, ще отидем ли в тази Англия?

— Не съм решил.

— Мисля, че си решил.

— Ако отида, Уилям казва, че трябва да те оставя тук. Бои се, че езическата ти душа може да оскверни свещената му експедиция и да донесе гнева на небесата.

— Каза ли му, че нямам равен на себе си като воин и че мога да победя тези саксонци дори без неговата армия? — Той се удари с юмрук по гърдите. — Че те ще побегнат като овце от мощната ми сабя? Че ще покрият очите си от ужас, когато ме видят да опъвам лъка си? Че ще се уплашат и ще се разтреперят, когато ги прегазя с гигантския си кон?

— Не, но му казах, че като нищо ще ги издухаш с хвалебствията си.

Малик тръсна скръбно глава.

— Дълбоко ме нараняваш. Да ме познаваш толкова отдавна и да не осъзнаваш истинската ми цена.

— Как мога да не я осъзнавам, когато ми казваш колко си безценен всяка минута?

— Ами, цената ми продължава да расте. Затова държа непрестанно да ти го напомням. — Той погледна настрани от Гейдж и продължи тихо: — Ако това ще спести неприятности, аз ще остана в Белрийв.

— И ще позволиш на Уилям да ми заповядва?

— Той управлява Нормандия.

— Той има нужна от мен. Аз нямам нужда от него. Ако отида, и ти ще дойдеш с мен. — Гейдж направи гримаса. — Не се знае каква щуротия ще забъркаш, ако те оставя тук сам.

— А и ще ти липсва компанията ми. Как ще се лишиш от нея? — Изражението на Малик изведнъж стана трезво, щом отново обърна поглед към небето. — По-добре ще е да остана тук — промълви той. — Имам усещането, че отвъд онова море ме очаква нещо лошо.

— Виждаш го написано на небето ли? — попита Гейдж саркастично. — Мили боже, и ти ли се лиши от разсъдъка си след появяването на тази дяволска комета?

— Когато няма разумно обяснение, трябва да разчитаме на онова, което усещаме.

— Или което си въобразяваме. — Гейдж се засмя язвително. — Или да се нагаждаме според желанията си.

— Какъв циник си — рече Малик. — В нищо не вярваш.

— Не и на тази земя. Не, не е вярно. Вярвам в това, което съм и в това, което си ти. Вярвам в това, което мога да видя, чуя и докосна. — Той проследи с поглед погледа на Малик към кометата. — И вярвам, че виждаш това, което искаш да видиш, също като Уилям. Ако не искаш да дойдеш с мен, кажи. Няма да ти се сърдя.

Малик замълча за миг.

— Ще дойда. Да става каквото ще. — Внезапно той се ухили. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да умра в ръцете на тези варвари. Няма да е подходящ край за такава блестяща кариера.

Гейдж се усмихна.

— Обещавам ти.

— Добре. — Малик прекоси стаята към вратата. — А сега, след като си решил да ни хвърлиш към кървавите брегове на войната, усещам, че трябва да се заема с радостите на живота. Една прекрасна девойка ме чака в стаята ми от три часа.

— Може вече да не е там. Дамите не обичат да чакат.

— Там ще е, защото е любопитна. Иска да разбере дали един сарацин е наистина езичник и физически, не само духовно. — Той спря до вратата. — Лейди Женевиев. Каза, че нямаш нищо против, нали?

Гейдж сви рамене.

— Защо питаш? И преди сме спали с едни и същи жени. Прав си, любопитна е. — Той и Малик бяха срещали и във Византия, и тук много благороднички, които бягаха от отегчението си, като се осмеляваха тайно да се впуснат в забранените околности, обитавани от изгнаници. Женевиев беше по-забавна от болшинството, но Гейдж не се заблуждаваше, че тя храни към него повече обич, отколкото той към нея. — И е много изобретателна. Умее да доставя удоволствие.

— Ако имаш нужда от жена, тя намекна, че не би имала нищо против двама ни в леглото си.

— Не тази вечер.

Малик все още се колебаеше, изучавайки го.

— Неспокоен ли си? Искаш ли да говорим? Ще остана.

— И да я накараш да те чака още?

— Ще я накарам да ме чака вечно, ако ти се нуждаеш от мен. Приятелството е много по-ценно от радостите на плътта.

— Върви, ще се видим утре — рече Гейдж и се усмихна с обич.

Малик кимна и излезе от стаята.

Гейдж вдигна очи към кометата, като започна да усеща леко вълнение.

Англия. Той си спомни как Хардраада говореше в слабо осветената си зала за разкошния плод, който представлява Англия. Баща му бе искал да я превземе и все още искаше. Гейдж би се противопоставил на Норвегия и Хардраада, ако се съюзеше с Уилям. Щеше да отхвърли и последния шанс да накара баща си да го признае.

Всъщност нямаше шанс. Той не съзнаваше, че и до момента в душата му мъждукаше искрица надежда. Защо не искаше да осъзнае това и да се примири с истината? По време на онова последно пътуване, Хардраада ясно и брутално бе отхвърлил искането му.

Е, ако няма баща, не му дължи никаква лоялност.

Англия му предлагаше място и положение, каквото не бе успял да постигне в Нормандия и каквото му отказваха в Норвегия. Той щеше да посегне и да откъсне плода и по дяволите Хардраада!

Гейдж се засмя безумно и погледна нагоре към кометата. Не вярваше в предзнаменования, но щеше да стане барон и имаше нужда от герб. Защо да не му стане знак този блестящ небесен пратеник, който преизпълваше всички със страх и лоши предчувствия? Безразсъдната смелост на парвенюто търговец и войник, развял подобно знаме, щеше да възмути всички: Уилям, краля на Англия Харълд, Хардраада и по всяка вероятност самия Папа.

Да, Гейдж със сигурност щеше да обяви кометата за своя собственост.