Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Moves, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 47 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм Позесъри. Нощен шепот

ИК „Коломбина прес“


Пролог

Напълно се беше слял с нощта.

Стъпките му по влажната земя бяха безшумни като тихия бриз, който се промъкваше през изискано подкастрения листак все едно бе сянка и разхлаждаше нощта.

Далечно наследство го беше надарило с тези способности и същото това далечно наследство го беше научило да се придвижва с грацията на див елен, гордо да пристъпва, да дебне и напада съобразително и умело като пантера, да преследва целта си неотстъпно с настървението на царски орел.

Но това далечно наследство нямаше нищо общо с тайнственото му похождение в тази тъмна нощ. Нито дрехите, с които беше облечен — черни джинси „Левис“ и черно поло. И кецове „Адидас“ в същия цвят.

Черно, което можеше да бъде погълнато в нощта.

Приведен и балансиращ на пръсти, близо половин час той търпеливо оглежда къщата. След това тръгна да я обикаля в прикритието от палми и хибискус.

Вътре нищо не светеше. Всичко беше притихнало. Дори боровите иглички, които се стелеха по земята, не шумоляха.

Озадачен, той малко се отпусна, след това продължи да обикаля крадешком модерната жилищна постройка. Спря от задната страна на къщата; ослуша се — нищо. И въпреки всичко сякаш с кожата си усети движение във въздуха. След това долетя лекият шум. Стъпки. Приближаваха бавно, предпазливо.

На бледата лунна светлина се очерта силует.

Фигура, също облечена в черно от глава до пети.

Черни джинси. Широк, обемен черен пуловер. И черна качулка, която скриваше лицето и правеше човека безполов — злосторник, който очевидно имаше намерение — да влезе в къщата.

Крехкият силует се спря като опънат във въздуха, подобно на млада кошута, подушила опасност. Но осезаема опасност нямаше и силуетът пак се размърда, този път изтича бързо от прикритието на листака към двукрилия прозорец.

Той напрегнато зачака, докато наблюдаваше как фигурата няколко секунди се бори да отвори прозореца. Внезапно пред луната се плъзна облак и слабата естествена нощна светлина постепенно започна да отслабва, докато накрая почти изчезна. Остана само едва забележима сянка, мъгляво заслепение; сянката по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше.

Фигурата продължи да се бори с прозореца. Най-сетне рамката поддаде и фигурата пъргаво скочи на перваза, пак се спря, след това изчезна вътре.

Едва тогава той се раздвижи, безшумно като сянката на нощта, стъпките му не издаваха и звук. Погледна през прозореца. Малка, бягаща светлинка проблясваше, лъчът от фенерче. Движеше се из стаята, изчезваше покрай обрамчения в бяло вход, който за миг улавяше отражението й.

Пъргаво и плавно той скочи на перваза и се спусна вътре.

Тръгна след светлината, покрай много врати, докато стигна до голяма и просторна стая. Спря се в мрака на коридора, наблюдавайки лъчът, който бързо играеше наоколо. Модулно канапе, покрито с дълговлакнеста фигурална покривка, удобно настанено в един ъгъл, пиано, разположено на подиум. Лавици с книги изпълваха насрещните стени. На празните места бяха окачени атрактивни западни гравюри; един от рафтовете бе натежал от стари оръжия, виждаше се и колекция от антични лъкове, стрели и копия.

Далеч наляво, отвъд облицованото с плочки фоайе, имаше друго помещение, отделено от главната стая с красива решетка от ковано желязо, по която се виеше къдрав бръшлян. Вътре се виждаше масивно бюро от тиково дърво.

Именно там фигурата се беше спряла. Фенерчето беше закрепено на кожена папка. Нетърпеливи ръце припряно дърпаха чекмеджета и ровеха из тях. С присвити очи той се загледа в сцената, след това крадешком, като пантера, започна да се приближава.

Едно чекмедже изтрополя. Твърде шумно. Злосторникът замръзна за миг и с фенерчето нервно обходи пространството наоколо.

Той приклекна зад канапето и изчака, докато отново долови звука на прелиствана хартия.

Сега… Вече бе готов да удари.

Като вихър премина през стаята, с плавно движение отскубна стрела от стената, прескочи обраслата с бръшлян решетка и стегна в примката на лакътя си гърлото на злосторника.

— Кой по дяволите си ти? — изръмжа той, заплашително притискайки върха на стрелата в ребрата на пленника си. — И какво търсиш?

Усети студената тръпка на ужас, която вцепени нарушителя, вкаменената, замръзналата поза.

— Аз… — Боязливият шепот заглъхна почти веднага. Той поразхлаби хватката и пусна стрелата, след като усети слабостта на неприятеля.

— Ще трябва да си изясним ситуацията — накрая сухо рече той, пусна жертвата си и уверено се насочи към бюрото.

Но беше подценил противника си. Фигурата се завъртя, прескочи решетката плавно и грациозно и слепешката се втурна през потъналата в мрак къща към коридора.

— По дяволите! — изруга той, хвана се за решетката и пак я прескочи. Изтича по коридора. Покрай затворените врати. Към кабинета. Точно на време, за да види силуетът, кацнал на перваза на прозореца.

— Стой! — заповяда той, като този път не допусна никаква слабост. Интуитивно стегна мускули и се нахвърли върху фигурата. Вместо да се насочи навън, облеченото в черно привидение скочи вътре и му се изплъзна. Почти.

Той улови меката вълна на пуловера. Хватката му беше толкова стегната, че дрехата се разпра. Фигурата се отскубна в диво отчаяние, разбра, че е невъзможно да се добере до прозореца и побягна към вратата.

Той се изтърколи, скочи на крака и отново разгорещено я погна, вече съзнавайки нещо, което фигурата не знаеше: друг изход нямаше. Обратно във всекидневната те се носеха към стълбите, водещи нагоре към балкона и втория етаж. Беше сигурен, че бягащото привидение вече не разсъждава, а просто слепешката отчаяно бяга. Тичаше като обезумяло, панически. До последния момент се надяваше, че може да избяга.

Стъпките им пробягаха по балкона с дървен парапет, надвесен над всекидневната, към вратата в края на дългия коридор. Фигурата я отвори с едно бутване на рамото, след това рязко се обърна и го видя на една ръка разстояние…

Извъртя се, втурна се в стаята и се опита здраво да залости вратата.

Той скочи, с рамо удари дървената врата, която изтрещя, и той проникна вътре, улавяйки в прегръдката си злосторника.

Вкопчени един в друг двамата полетяха със силата на неговия устрем и се приземиха на огромното легло в средата на стаята. Ръце лудо се размахаха срещу него, ритащи крака го заблъскаха. Привидението се огъваше под него като прикована котка. Той мълчешком и безжалостно се мъчеше да омаломощи противника си, само за миг се стресна, когато ръцете му докоснаха нещо много меко. Стегнато, но меко. Пълно и съблазнително.

Женски гърди.

— Не! Моля ви! — Викът беше много женствен. Тревожен. Не, ужасен. Той усещаше препускащото й сърце, чуваше свистенето на въздуха в гърдите, докато тя се бореше да си поеме дъх. Но продължаваше да се мъчи да се изскубне…

Той изсумтя, възседна я и ловко улови китките й.

— Добре! — промълви той ядосано и повтори: — Коя по дяволите сте вие и какво търсите тук?

Както преди малко, облакът внезапно скри луната и всичко потъна в мрак, също така внезапно сега се оттегли. Сребрист лъч проникна през стъклата на двукрилата врата, водеща към откритата тераса пред апартамента на стопанина на дома.

Сега той ясно я виждаше, тя него — също.

Посегна към черната качулка, покриваща главата и лицето й, и я дръпна. Показа се буйна коса, блеснала като прясно изсечена медена монета на лунната светлина. Показа се и лицето й… Диви, котешко зелени очи с гъсти ресници се впериха в неговите. Изумен, не можеше да откъсне очи от лицето на жената. Високи деликатни скули. Бакърени вежди. Прав, орлов нос. Добре оформена уста, чиято долна устна намекваше за вродена чувственост.

Все още беше под него, само бързото повдигане и спадане на гърдите й издаваше колко искрен е страхът й.

Той се отдръпна назад, отпускайки се на собствените си бедра, но продължаваше здраво да държи пленничката си, притискайки таза й с колене. Скръсти ръце на гърдите си, все така втренчил присвитите си очи, докато погледът му заприлича на опасен златист лъч. Устните му се разтеглиха в подигравателна, цинична усмивка.

Познаваше сияйните, котешко зелени очи, вперени в неговите. Така, както познаваше и бляскавата дълга коса в наситено бакърен цвят. И знаеше защо тя толкова лесно успя да прескочи парапета на стълбите и да се върти и извива с лекотата на танцьорка.

Тя беше танцьорка.

Той дори донякъде познаваше меката и гъвкава форма, която сега се огъваше под неговата. Някога при раждането на една илюзия той я беше държал. Беше я държал и носил по дълга, извиваща се стълба.

И когато с гърба си беше скрил лицето й от камерата, беше видял враждебните искри, които проблясваха в очите й. Беше усетил как се стяга, отвратена, че трябва да изтърпи тези мигове в прегръдката му… Виждал я беше пред камерата, беше я виждал и зад камерата.

Беше я виждал да танцува.

— Ах, госпожице Келър. Колко мило да ви видя тук, но и колко странно! Не искахте да ми направите компания на чаша вино, а ето че се срещаме, докосвайки се бедро в бедро, в леглото ми. Трябва ли да се лаская, госпожице Келър? За съжаление, мисля, че не. — Изведнъж бавно се наведе напред с длани обхвана главата й, очите му излъчваха смразяващ златист огън, обгорялото му лице беше заплашително напрегнато.

— Брин, Защо си тук? Какво търсиш? Не го намери снощи…

— Снощи!? — прекъсна го тя тревожно, шепнешком.

— О, я стига, защо не престанеш? Да, снощи. Повярвай ми, миличка, познавам, когато къщата ми е претършувана.

— Не съм била аз…

— Шшшт!

Сега вече и тя чу.

Някой се движеше… тършуваше из всекидневната. Той се надигна, но спря, след като и двамата дочуха скърцането на най-долното стъпало.

Рязко, но безшумно той се размърда, скръсти ръце, сграбчи отдолу полото си и бързо го изхлузи. Гърдите му широки, изпъкнали над стегнатия му корем, блеснаха като бронз на лунната светлина.

— Съблечи си пуловера! — изсъска й той, изтърколи се настрани и издърпа завивките откъм своята половина на леглото.

— Няма!

— Ще го съблечеш — бързо! — прошепна той и безцеремонно притегли съпротивляващото й се тяло към себе си, за да може да издърпа другата половина на завивките и да покрие и двамата. — По дяволите! — Гласът му беше беззвучен като въздуха, но тя чу ядосаният, предупреждаващ тембър. — Никой няма да повярва, че спим дълбоко след бурна любов, ако си облечена! Това е твоята игра, в която ти ме увлече, скъпа, не моята. И сега щеш, не щеш, ще играеш по моите правила!

Тя се поколеба, но широките му длани, с дълги и силни пръсти бяха отгоре й и дърпаха това, което беше останало от пуловера й.

— Спри! — промълви тя. Бързо захвърли дрехата и се мушна под завивките, сърцето й препускаше лудешки.

— Сутиена — също! — процеди той. — Какво ти става? Никога ли не си лягала с мъж?

Тя се тресеше от обида и унижение, но усети, че той знаеше какво прави. Ръцете й трепереха ужасно и не можеше да го разкопчае. Той докосна гърба й, тръпки, едновременно хладни и парещи пропълзяха по гърба й. Кукичката отстъпи на обиграния му палец, тя сграбчи отпред дантелената дреха и я шмугна под завивките, преди той да успее.

Не помогна много. Тя почти извика, когато усети ръката му около себе си, дланта му удобно се разположи на ребрата й, разперените му пръсти я загъделичкаха по извивката под гърдата й. Той я придърпа по-близо, извитият й гръб се прилепи до пламналите му гърди, дългите му крака интимно обгърнаха нейните. Усещаше дъха му във врата, в ухото си…

Погледнато отстрани спокойно можеха да минат за току-що любили се двама души. Удобно заспали, интимно като любовници…

Но тя знаеше, че той съвсем не спеше, че съвсем не се чувстваше удобно и спокойно. Жизнеността и горещината, която той излъчваше, я заливаха. Знаеше, че ушите му са наострени, за да уловят и най-слабия звук, че цялото му същество е нащрек, че може за частица от секундата да скочи като пантера. Но и докато притихнали лежаха, тя усещаше гънките на мускулите му с безупречен тонус, вибриращата, присъщата му първобитна мъжка сила…

И беше изплашена. Изплашена от опасността, която беше предизвикала, от стъпките, които се приближаваха — бавно… толкова бавно и предпазливо… Нагоре по стълбите.

А отвъд този страх имаше нещо друго. Нещо, което постепенно я завладяваше. Въпреки всичко тя болезнено го усещаше. Пръстите, които докосваха голите й гърди, горещата мъжка плът, притисната така плътно в нейната. Чувстваше се уязвима, но и закриляна. Да му позволи да я докосва, да го допусне в себе си, би означавало да се остави изцяло да бъде завладяна от най-първичната стихия. Беше мъж, който е в състояние да покори жената и тялом и духом. Щеше да бъде изцяло негова. В замяна би й дал нещо старо като времето, силно и здраво като планините. Закрилническата си сила; шпагата си срещу света…

Ако я искаше.

Боеше се от него. Страхуваше се от самото начало. Усещаше, че ако се поддаде на най-малката слабост…

Стъпките се приближаваха. Ръката му се раздвижи, притисна я още по-плътно до себе си, пръстите му без предупреждение пропълзяха нагоре по гърдите й. Сластно чувство я прониза като светкавица, смеси се, присъедини се към парещия я като буен огън ужас…

— Затвори си очите!

Откъде знаеше, че те бяха широко отворени, втренчени в мрака?

Сигурна бе, че неговите са отворени. Но под тежките клепачи никой не би забелязал пронизващия лъч на потъмняло злато. Стъпките се спряха пред отворената врата. Тя затаи дъх, парализирана от ужас, че е наблюдавана и че самата тя нищо не можеше да види…

Пукот… Издайническа дъска поддаде. Злосторникът, вече доволен от местонахождението на обитателите на къщата, се обърна и се спусна надолу по стълбите.

Мъжът до нея светкавично се изправи и се втурна към вратата. Готов да нападне, изненадващо. Спусна се по стълбите.

— Какво, по дяволите, търсиш в къщата ми?

Изстрелът, кърваво червен и слънчево жълт, прогърмя в мрака — единственият отговор, който получи. Приклекна и чу как куршумът изсъска покрай ухото му, след това се заби в дървената рамка на вратата.

Злосторникът избяга, стъпките му отекнаха шумно по дървените стъпала. Той се опита да го последва, при следващия изстрел се скри зад парапета. Пантите на вратата отскочиха и нощта погълна злосторника. Последва, но напразно. Вече се чуваше шумът на мотора. Камъчета и стръкове трева се разхвърчаха изпод гумите и неосветеното превозно средство се загуби в мрака.

Той се обърна и изтича нагоре по стълбите.

Жената седеше в леглото, целомъдрено притеглила завивките върху гърдите си. Косата й се беше разпиляла около пребледнялото като платно лице, раменете й грееха като залязващо слънце. Очите й, тези езера от зелено, които го омагьосваха и примамваха, бяха широко отворени. Към ъгълчетата леко се заостряха, от което нежното й и удивително обагрено лице ставаше още по-примамливо красиво.

Някъде дълбоко там все още се таеше страх.

Той мрачно се усмихна, когато влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

При звука на прищракващата врата тя подскочи, а той още по-широко разтегна застрашителната си усмивка. Впрочем, помисли си той, май е по-добре да се страхува малко от него. Беше нахлула в къщата му, беше тършувала из вещите му и след себе си беше повлякла друг злосторник, който надупчи стените му с куршуми.

— Е, Брин. Изплюй камъчето. Какво става?

Тя нервно прокара език по устните си, погледът й се стрелна към пода, където беше паднал пуловерът. Стисна чаршафа още по-плътно към себе си и несръчно се наведе да вземе дрехата, но неочаквано беззвучно движение я спря.

Беше седнал на леглото до нея, все още усмихвайки си. Левият му кец здраво натискаше пуловера й.

— Край на всякаква защита, Брин. Единственият начин човек да достигне до теб, е да те направи, колкото се може, по-уязвима, и ако това означава да си полугола, е…

Той неопределено вдигна ръце в знак на примирение, след това ги остави да се отпуснат обратно на коленете. Тя се отпусна назад на възглавницата, прехапала устна, изведнъж й се прииска никога да не го беше превръщала в свой враг.

Той я искаше уязвима. О, Господи, беше ли уязвима?

— Брин! — Гласът му прозвуча заплашително.

— Аз… аз… не мога да ти кажа — започна тя.

— По-добре ми кажи. Иначе може да извикам полицията.

— Не! О, моля ти се, Лий! Моля те, недей.

— Тогава ми обясни защо снощи някой е влизал в къщата ми, също и предишната нощ. И защо някакъв разбойник стреля по мен? И какво правиш сега тук?

— Добре, добре! Но моля те, трябва да се закълнеш, че няма да се обаждаш в полицията! — Зелените й очи, които можеха да бъдат бляскави и невинни, страховити и съблазнителни, горди и някак надменни, но никога, никога помътнели от унижение и умоляващи, преливаха от искрящи сълзи. Сълзи, които потискаше с най-голямата сила на волята си. Устните й потрепваха. — Виж, Лий, знам, че не бях особено любезна с теб, но имам някои основателни, лични причини. Сега разбирам, че съм нямала право, но трябва да те помоля да ми помогнеш. Моля те, Лий! Обещай ми, че няма да се обаждаш в полицията! Хората…, които са замесени… Те държат Адам!

Веждите му рязко отскочиха нагоре от учудване, но и в знак на съгласие.

— Добре, Брин — каза той тихо. — Няма да викам полицията — поне засега. Обещавам.

— Става дума за снимките! — обяви тя.

— Снимките! — повтори той с гримаса на учудване. — Тези, които направи миналия четвъртък?

— Да.

Той се наведе и щракна нощната лампа, след това се изправи и тръгна към гардероба си, рязко го отвори и затършува разсеяно из него. Подхвърли й риза на тънки райета с дълги ръкави и кратко й нареди:

— Облечи я. Пуловерът ти вече май за нищо не става. Слизам долу да направя кафе. Бъди в кухнята точно след пет минути, готова да ми разкажеш цялата история — без никакви пропуски.

Лий напусна стаята. Брин, покрусена, затвори очи. Защо се случваше всичко това, чудеше се тя тъжно. Ако само беше насочила обектива си в друга посока…

Адам сигурно още щеше да си е вкъщи.

Сега нямаше да е принудена да разчита на мъж, към когото е проявявала само враждебност и то от мига, в който за първи път го срещна. Мъж, когото беше оценила неправилно — когото страшно беше подценила. Който я плашеше до обезумяване, дори когато я притегляше към себе си. Който можеше да си играе с чувствата й само с една промълвена дума, да я накара да се разтрепери от едно докосване…

И който можеше лесно да я използва, да я подхвърля като плавей по белия пясък на безлюден бряг.

Сега лежеше в леглото му. Беше лежала до него, беше усетила докосването му, почти като на любовник…

Отметна чаршафите и скочи на крака, с треперещи пръсти напъха ръцете си в ръкавите на ризата, след това бързо се залови с копчетата.

Познаваше го достатъчно добре. Не произнасяше празни заплахи, нито даваше заповеди, които не очакваше да бъдат изпълнени. Ако не се яви в кухнята до пет минути, ще се върне по стълбите, безшумно, бързо, решително, за да я издърпа долу. Идеята не й харесваше, но не можеше повече да рискува. Защото ако още веднъж я докоснеше тази вечер, можеше да се разпадне на хиляди парченца и тогава щеше да е свършено с нея.

Брин примирено тихичко въздъхна. Почувства се почти облекчена, че нямаше друг избор, освен да разкаже всичко. На Лий. Ако поначало се беше обърнала към него, нещата нямаше да отидат толкова далеч.

Толкова страхотно…

Може би я преследваха опасни мъже, но…

От друга страна не познаваше по-опасен мъж от него.

Брин стисна здраво очи и пое дълбоко въздух. Трябваше да слезе долу и да разговаря с него. Да му разкаже всичко, отначало.

Отначало.

Кой можеше да предположи, че…