Даниел Стийл
Горчива орис (11)

11

Тази година юни бе невероятен в Ню Йорк. Беше топло, растителността бе пищна, дните бяха горещи, приятно подухваше вятър, а нощите бяха благоуханни. В такива нощи хората седяха на стълбите пред къщите си или висяха по прозорците. В такова време хората се влюбваха или мечтаеха да намерят някого, в когото да се влюбят.

През този месец в живота на Чарлс Макензи имаше две жени и Грейс знаеше за тях, макар да не бе сигурна, че ги харесва.

За едната казваше, че е израснал с нея, беше разведена и имаше две деца в колеж. Другата беше продуцент на сензационно бродуейско шоу. Той изглежда имаше силно влечение към театралното изкуство. Дори даде на Грейс два билета за пиесата, тя заведе Уини и двете останаха много доволни.

— Какъв е той всъщност? — попита я след това Уини, когато вървяха към „Сардис“, за да хапнат кейк със сладка извара.

— Добър… много, много добър… — призна Грейс. — Трябваше ми много време, за да го кажа. Непрекъснато си мислех, че ще ме нападне и ще разкъса дрехите ми и го бях намразила за това дори преди да се опита.

— Е, направи ли го? — попита Уини с надежда. Тя пламенно желаеше Грейс да се влюби в някого.

— Разбира се, че не. Той е перфектен джентълмен. — Тя й разказа за Калифорния.

— Много лошо. — Уини беше разочарована. Чрез Грейс тя преживяваше всичко, което бе пропуснала в живота, тя бе единствената й връзка с младостта, дъщерята, която никога не бе имала. Искаше тя да постигне велики неща. И най-вече хубав съпруг.

— След него тичат рой жени. Не мисля обаче, че е луд по някоя. Струва ми се, че бившата му жена наистина е изгорила душата му. Той не говори много и е доста сдържан относно нея, но останах с впечатлението, че тя е отнесла със себе си част от него. — Не само финансово, но и нещо от сърцето му, което никога нямаше да се възстанови.

— Едно от момичетата от четиринайсетия казва, че му е струвало близо милион долара — прошепна Уини.

— Имах предвид емоционално — отбеляза сериозно Грейс. — Във всеки случай, той е чудесен човек. Освен това се претрепва от работа. Стои до много късно. — Винаги й поръчваше такси или лимузина, когато оставаше до късно с него, а в дните, когато знаеше, че ще отива в „Сейнт Андрю“, я освобождаваше по-рано. — Много е внимателен. — Откакто му бе казала за „Сейнт Ендрю“, той все се притесняваше. Според него кварталът бе твърде опасен, за да ходи и да се прибира оттам с метрото късно вечер. Не приемаше дори, че в неделя не може да й се случи нищо.

— Поне взимай такси — мъмреше я той. Ала това щеше да й струва цяло състояние. А и го правеше от месеци, без да е имала проблеми.

Уини й съобщи, че жената на Том е родила още едно бебе. Двете се разсмяха, чудеха се колко време остава на жената на Бил и тя да си има още едно. Двамата мъже бяха като двойници.

След като си тръгнаха от ресторанта, взеха такси и Грейс остави първо Уини, по пътя към дома си мислеше колко много обича вече работата си.

 

През юни Чарлс отново замина за Калифорния, но този път не я взе. Пътуването беше само за един ден и той прецени, че не си струва и тя да се разкарва. Върна се през почивните дни и в събота тя работи с него във фирмата. Задържаха се до шест часа вечерта, той й се извини, че след това не може да я заведе на вечеря. Имаше среща, но се чувстваше неудобно задето бе ангажирал целия й ден и не можеше да й предложи нищо в замяна.

— Следващата седмица заведи някой приятел в „21“, но сметката пиши на мое име — поръча й той, беше доволен от идеята си, — а ако искаш, можеш да го направиш още тази вечер. — Грейс си знаеше, че ще заведе Уини и възрастната жена ще бъде във възторг.

— Не е необходимо да правиш това за мен — срамежливо отбеляза Грейс.

— Да, но искам. Трябва да получаваш нещо за усърдието си. Би трябвало за работа с шефа да ти се дават надбавки. Не знам точно какви, но съм сигурен, че вечерята в „21“ трябва да е една от тях, затова си направи резервация. — Никога не беше й предлагал да я изведе и точно затова тя го харесваше. Вече се чувстваше напълно спокойна с него. Отново му благодари, преди да си тръгнат. Имаше усещането, че срещата му е с нова позната и неизвестно защо бе останала с впечатлението, че тя е адвокатка в конкурентна фирма. Напоследък зачестиха съобщенията за него от „Спилбърг и Стайн“.

Същата вечер си остана вкъщи и гледа телевизия, но се обади на Уини и й съобщи за вечерята в „21“, а Уини толкова се развълнува, че каза как нямало да спи, докато дойде денят за ресторанта.

На следващия ден Грейс както обикновено се запъти към „Сейнт Андрю“. Времето още беше топло, по улиците имаше много хора и поради това тя се чувстваше някак си по-сигурна.

Денят й се бе сторил дълъг и бе много натоварен, защото работи с новите попълнения. В топлото време прииждаха на групи. А за нанесения им побой винаги се намираха нови извинения.

Вечеря в кухнята със сестра Юджин и с отец Тим, разказваше им за филмовите звезди, които беше видяла във фоайето на хотела в Калифорния.

— Всичко ли беше наред? — попита я той. Не бяха имали време да разговарят, макар от завръщането й да бе минал месец. Но той предположи, че не е имало проблеми, иначе тя би му казала.

— Беше страхотно. — Тя сияеше.

Тръгна си към единайсет часа, по-късно, отколкото си отиваше обикновено в неделите. Мислеше да вземе такси, но времето беше много топло и тя реши в края на краищата да отиде на метрото. Не бе изминала дори една пресечка, когато някой я сграбчи за ръката и я повлече със сила към някакъв вход. За миг успя да види, че е висок, слаб чернокож мъж и заподозря, че е наркоман или просто джебчия. Стомахът й се сви, докато крадешком го оглеждаше, той я притисна към вратата на входа.

— Въобразяваш си, че си умна кучка, така ли? Мислиш си, че знаеш всичко… — Стисна я за гърлото, но тя не отклони поглед от очите му. Изглежда не искаше парите й. Очевидно целта му бе да й причини зло.

— Не знам нищо — отвърна тя спокойно, не искаше да го плаши, а той почти я задушаваше в яростта си. — Хайде, човече… ти не искаш да направиш това.

— О, да, искам. — В следващия миг с едно-единствено движение той измъкна дълъг, тънък нож и го притисна към гърлото й с професионален жест. Без да мръдне и сантиметър, тя за миг си спомни за времето, прекарано в затвора. Ала сега нямаше кой да я спаси… нямаше я Люана… нито Сали…

— Не го прави… прибери чантата ми. Има петдесет долара, това е всичко, което имам… и часовника. — Тя протегна ръка. Беше прощален подарък от Черил, който й бе дала в Чикаго. Ниска цена, на която сега можеше да откупи живота си.

— Не искам шибания ти часовник, кучко… Искам Исела.

— Исела? — Нямаше представа за кого говори той. Вонеше на евтино уиски и пот, когато се наведе над нея с острия като бръснач нож, опрян в гърлото й.

— Жена ми… ти взе жена ми… и сега тя не иска да се върне… вика, че щяла да си ходи в Кливланд.

Ставаше дума за „Сейнт Андрю“ и за една от тамошните пациентки, на които бе помогнала.

— Не съм я взела… не съм направила нищо… може би трябва да поговориш с нея… може би ако се оправиш, тя ще се върне…

— Ти ми отне децата… — Той вече плачеше, сякаш цялото му тяло потръпваше, а тя трескаво преравяше паметта си за жена на име Исела, ала не можеше да си спомни нищо. Беше се срещнала с толкова много жени там. Чудеше се дали е виждала тази. Обикновено тя си спомняше всяка една. Но не и Исела.

— Никой не може да ти вземе децата… нито жена ти… трябва да поговориш с тях… имаш нужда от помощ… как се казваш? — Може би ако го наричаше по име, нямаше да я убие.

— Сам… к’во ти пука кой съм?

— Интересувам се. — После й мина една мисъл, която можеше да се окаже спасението й. — Аз съм монахиня… Отдала съм живота си на Господ заради хора като теб, Сам… Била съм в затворите… Била съм на много места… няма да направиш на никого добро, ако ме нараниш.

— Ти си монахиня? — направо изкрещя в лицето й той. — Мамка му… никой не ми каза… мамка му… — Той ритна силно вратата зад нея, но никой не се отзова. Никой не ги виждаше. На „Деланси“ нямаше кой да се притече на помощ. — К’во се бъркаш в работите ми? Що си й казала да си ходи вкъщи?

— За да не я нараняваш повече. Ти не искаш да я нараниш, Сам… не искаш да нараниш никого…

— Мамка му. — Той истински се разплака. — Шибана монахиня — той се изплю в лицето й, — мислиш, че можеш да правиш к’вото си искаш, за Бога. Мамка му на Бога… мамка ти… мамка ви на всички, кучко… — Пак я сграбчи за гърлото и удари силно главата й във вратата, тя имаше чувството, че е пълна с пясък, за миг всичко стана сиво и мъгляво. Тя започна да се свлича, усети, че й нанася здрав удар в стомаха, а после отново и отново, някой я налагаше по лицето и тя не можеше да го спре. Не можеше и да извика. Не можеше да изрече името му. Юмручен дъжд се посипа върху лицето, главата, стомаха, гърба й, после всичко спря. Тя го чу да тича, чу го пак да крещи по неин адрес, после той изчезна, а тя лежеше във входа и опитваше вкуса на собствената си кръв.

Полицаите я откриха през нощта при късните си патрулни обиколки, паднала във входа. Побутнаха я с прътовете си, както правеха с пияниците, а после един от тях видя кръвта по пръта си, която проблесна на уличната светлина.

— По дяволите — изруга той и повика партньора си, — бързо се обади за линейка, бързо! — Офицерът коленичи до Грейс и опипа пулса й. Едва се чувстваше, но все още го имаше. А като я преобърна бавно по гръб, той видя колко зле е пребита. Лицето й бе покрито с кръв, косата й се бе сплъстила. Не знаеше дали няма счупени кости или вътрешни наранявания, задъхваше се дори както бе в безсъзнание. След минута при него дойде и партньорът му.

— Какво става?

— Лошо… облеклото й не е като за този квартал. Един Господ знае откъде идва. — Той отвори ръчната й чанта и погледна в портфейла й, докато чакаха да дойде линейка от „Белвю“. — Живее на Осемдесет и четвърта, доста далече от дома си е дошла. Трябвало е да внимава, а не да върви оттук пеша.

— Надолу по улицата има приют — сети се полицаят, който извика линейката, а другият отново провери пулса й и пъхна чантата под главата й, когато я изнесоха внимателно на улицата. — Може да е работила там. Ако искаш ще проверя, когато ти се качиш на линейката. — Единият от тях трябваше да я придружи, за да подготви рапорта, ако тя изобщо оцелееше толкова дълго. Не им изглеждаше никак добре, пулсът й отслабваше, дишането й едва се чувстваше.

Линейката дойде след по-малко от десет минути, с пусната сирена, а санитарите бързо я качиха отзад, подадоха й кислород и прибраха платформата в колата.

— Имате ли представа доколко тежко е състоянието й? — попита едно от ченгетата санитаря. Грейс бе в безсъзнание и не бе помръднала, откакто бяха я намерили. Само се задъхваше, а те й подаваха кислород с маска.

— Не изглежда добре — честно отвърна санитарят. — Има нараняване на главата. Това може да означава всичко. — От смърт до забавяне на движенията или постоянна кома. Те не можеха да кажат точно. Видът й бе ужасен на светлината, докато се носеха към „Белвю“.

Лицето й бе смазано до неузнаваемост, очите й бяха подути и затворени, на врата й имаше рана от нож, а когато разтвориха ризата и джинсите й установиха колко лоши са синините там. Нападателят почти я бе убил.

— Много е зле — прошепна санитарят на полицая. — На края на силите си е. Дали онзи я е познавал? Как се казва?

Полицаят пак отвори портфейла й и прочете името й високо на един от санитарите. Щяха да имат много работа. Трябваше да я поддържат жива, докато стигнат до „Белвю“.

— Хайде, Грейс… отвори очи… добре си… ние няма да те нараним… водим те в болницата, Грейс… Грейс… Грейс… по дяволите… — Правеха й венозно преливане и непрекъснато контролираха кръвното й налягане, което започна да пада рязко. — Ще я изпуснем — обърна се санитарят към колегата си. Кръвното налягане падаше, падаше, падаше… и после изчезна, но санитарите действаха незабавно, единият от тях, само с един замах я освободи от сутиена, взе дефибрилатор и го сложи на гърдите й.

— Отдръпнете се — предупреди той полицая, а в този момент линейката навлезе в алеята към болницата, — измъкнах я. — Тялото й прие силния токов удар и сърцето й отново започна да бие, а шофьорът вече отваряше вратите и се видя как към линейката тичаха двама помощници от спешното отделение.

— Преди секунда сърцето й бе спряло — обясни санитарят, който бе използвал дефибрилатора, и покри голият й гръден кош със сакото й. — Струва ми се, че имаме работа с вътрешен кръвоизлив… нараняване на главата… — Каза им всичко, което знаеше и беше видял, докато петимата тичешком влязоха в спешното отделение и продължиха край носилките на колела. Когато влязоха вътре, кръвното й налягане отново започна да пада, ала този път сърцето й не спря. Продължиха да правят венозно преливане, дойде главният лекар с три сестри и започна да дава нареждания, а санитарите и полицаят отидоха в приемната да попълват документите.

— Господи, тя е смляна от бой — каза един от санитарите на полицая. — Знаете ли какво се е случило?

— Средностатистическо нюйоркско хулиганство — отвърна унило полицаят. От шофьорската й книжка разбра, че е двайсет и две годишна. Беше твърде млада, за да даде живота си на някакъв нападател. Всъщност никоя възраст не бе подходяща за това, да не говорим за младо същество като нея. Не можеше да се каже дали е била красива или дали ще е, дори дали изобщо ще оживее, което изглеждаше съмнително.

— Прилича ми на нещо повече от хулиганство — отбеляза санитарят, — никой не може да пребие така някого, освен ако му няма зъб за нещо. Може би е бил приятелят й.

— Във вход на „Деланси“? Не ми изглежда възможно. Облечена е в маркови джинси, адресът й е в Горен Ийст Сайд. Станала е обект на престъпление.

Когато другият полицай отиде в „Сейнт Андрю“, отец Тим веднага си помисли, че Грейс Адамс я е сполетяло нещо повече от лош късмет. Предния ден от полицията му съобщиха, че една жена, на име Исела Джоунс, е била убита същия ден от съпруга си, той убил и двете им деца, а после изчезнал. Полицаят бе казал на отец Тим да предупреди сестрите и социалните работници, че този човек е престъпник и се крие. Възможно бе никога да не се появи в „Сейнт Андрю“. Но нищо чудно да ги обвинява, че са насърчили Исела да го напусне и да се опита да се върне в Кливланд. Но изобщо не бе му хрумнало да предупреди Грейс. Когато Исела дойде при тях заедно с децата си, пребита и уплашена, Грейс беше в Калифорния. Отец Тим предупреди другите и им каза да съобщят, на когото видят и да се пазят от мъж на име Сам Джоунс. Възнамеряваха да сложат на дъската съобщение, за да информират всички, ала имаха толкова много работа през последните два дни, че така и не направиха нищо.

Когато отец Тим чу какво се е случило на Грейс, той бе сигурен, че инцидентът има нещо общо с предупреждението на полицията. Разпратиха по всички канали полицейска снимка и описание на Сам Джоунс. Той се бе забърквал в много престъпления преди това и имаше доста дебело криминално досие. Ако успееха да го намерят, убийството на жена му и децата му щеше да го отстрани от обществото завинаги, да не говорим за онова, което бе причинил на Грейс във входа на „Деланси“.

Отец Тим изглеждаше много притеснен, когато попита:

— Много ли е зле?

— Беше много зле, когато я оставих в линейката, отче. Съжалявам.

— И аз. — В очите му имаше сълзи, когато събличаше черната тениска и грабна черна риза с бяла свещеническа яка. — Можете ли да ме закарате до болницата?

— Разбира се, отче. — Отец Тим припряно обясни на сестра Юджин къде отива и с бърза крачка се отправи към патрулната кола заедно с полицая. След четири минути бяха в „Белвю“. Грейс все още беше в спешното отделение, а целият екип лекари и сестри се суетеше край нея. Ала засега нямаше окуражителни резултати. Животът едва мъждукаше в нея.

— Как е тя? — попита отец Тим сестрата в приемната.

— В критично състояние. Това е всичко, което знам. После тя го погледна, в края на краищата той бе свещеник, а Грейс вероятно нямаше да оживее. Така й бе казал един от интернистите. Имаше толкова вътрешни наранявания, че положението й бе почти безнадеждно. — Искате ли да я видите? — Той кимна, чувстваше се отговорен за случилото се. Сам Джоунс бе проследил Грейс и почти я бе убил.

Отец Том последва сестрата в отделението и бе шокиран от видяното. Сестрите се въртяха около нея заедно с двама интернисти и главният лекар. Беше почти гола, увита в чаршафи, цялото й тяло бе почерняло от синините и отоците. Лицето й приличаше на тъмнолилав патладжан. Беше покрита с торбички с лед, цялата бинтована, навсякъде около нея бяха разпръснати монитори, скенери, системи и инструменти. По-лоша гледка не бе виждал и след като главният лекар го подкани, той й даде последно причастие. Изобщо не знаеше към коя религия принадлежи, ала това нямаше значение. Беше дете на Господ и Той единствен знаеше колко много Му е дала. Отец Тим се разплака, докато стоеше в ъгъла и се молеше за нея. Минаха часове, преди да спрат да обработват израненото й тяло и да му разрешат да я види. Главата й бе цялата бинтована, имаше шевове по лицето и шията й. С ножа Сам бе наранил врата й, а лицето й бе размазал с юмруци. Едната й ръка бе счупена, също и пет ребра. Щяха да я оперират веднага щом се стабилизираше малко. От скенера разбраха, че далакът й е разкъсан, бъбреците й бяха пострадали и имаше счупен таз.

— Има ли нещо, което да не е съсипал? — попита печално отец Тим.

— Не много. — Лекарят бе свикнал, но този път дори на него му се видя лошо. Едва бе оцеляла. — Виж, краката й изглеждат добре — засмя се лекарят и свещеникът също направи усилие да се усмихне.

Операцията започна в шест часа и свърши едва по обед. Вече бе дошла и сестра Юджин и двамата с отец Тим седяха мълчаливо и се молеха за нея, когато при тях дойде главният лекар.

— Вие ли сте близките й? — попита той, объркан от свещеническата яка. Отначало помисли, че това е свещеникът на болницата, но сега разбра, че той е тук специално заради Грейс, както и жената с него.

— Да, аз съм — отвърна отец Тим без колебание. — Как е тя?

— Преживя операцията. Извадихме й далака, оправихме бъбреците й и сложихме пирон на тазовата кост. Това момиче е късметлия, защото успяхме да направим всичко това наведнъж. А пластичният хирург поработи върху лицето й и се кълне, че нищо няма да й личи. Голямата въпросителна сега е нараняването на главата. Всичко изглежда наред на енцефалограмата, ала човек никога не знае. Понякога се случва всичко да изглежда наред, а болният никога повече да не се събуди и да остане в кома. Все още не знаем нищо. Ще научим повече през следващите няколко дни, отче, съжалявам. — Той го докосна по ръката и кимна на младата монахиня, преди да се оттегли да почива. Момичето беше тежък случай, но поне беше оцеляла и не бяха я изпуснали. В някои мигове бе само на една крачка от смъртта. Но Грейс бе извадила късмет.

Преди лекарят да си тръгне, отец Тим му благодари и го попита кога могат да я видят, а той им отговори, че щом излезе от реанимацията след няколко часа, ще я качат горе в интензивното. Двамата със сестра Юджин отидоха в закусвалнята да хапнат нещо, тя каза на отец Тим, че трябва да се прибере вкъщи да си почине, ала той не искаше да си тръгне.

— Мислех си, че може би трябва да се обадим в работата й. Никой, освен нас не знае какво й се е случило. Сигурно се чудят защо ли не е отишла.

Наистина бе точно така. Чарлс Макензи накара една от секретарките да я потърси вкъщи и тя й звъни пет-шест пъти, но никой не отговаряше. Нищо чудно още да не бе завършила романтично преживяване от почивните дни, но той продължаваше да твърди, че тя не е такава. Нямаше представа на кой друг да се обади, възможно бе да се е подхлъзнала и да е ударила главата си във ваната. Дори мислеше да намери старшият полицейски офицер в районния участък, ала реши да изчака да мине обяд. Когато се върна след почивката, съобщиха му, че го търси отец Тимъти Финеган и секретарката, която прие обаждането, каза, че е за Грейс.

— Свържете ме — каза той и вдигна телефона с внезапно обзело го неприятно чувство.

— Ало?

— Господин Макензи?

— Да, отче, какво мога да направя за вас?

— Опасявам се, нищо. Става дума за Грейс.

Чарлс почувства, че кръвта му се смразява. Нямаше нужда от повече думи, за да разбере, че й се е случило нещо ужасно.

— Тя добре ли е?

Настъпи безкрайна тишина.

— Страхувам се, че не. Миналата нощ е преживяла ужасно произшествие. Била е нападната и пребита, след като си е тръгнала от приюта „Сейнт Андрю“, където работи доброволно. Било е късно и… още не знаем подробностите, но се страхуваме, че може да е бил побеснелият съпруг на една от нашите пациентки. В събота той е убил жена си и децата си. Не сме сигурни, че той е нападнал Грейс. Ала който и да е бил, е нанесъл побоя, с цел да я убие.

— Къде е тя? — Ръката на Чарлс трепереше, когато вземаше химикалката и бележника си.

— В „Белвю“. Тъкмо излезе от операция.

— Доколко е зле? — Толкова бе несправедливо това да се случи на младо, енергично и красиво същество като нея.

— Доста зле. Загуби далака си, макар лекарят да казва, че може да живее без него. Увредени са бъбреците, счупени са тазът й и няколко ребра. Лицето й е лошо засегнато, наранил е и гърлото й, макар и повърхностно. Най-лошото е, че има травма на главата. Сега това е най-голямата грижа. Казват, че трябва да се изчака, за да се види какви ще са последиците. Съжалявам, че се обаждам с толкова лоши новини. Просто реших, че трябва да знаете. — А после, без сам да разбира защо реши да му каже друго, чувстваше, че Чарлс трябва да го научи: — Тя мисли много за вас, господин Макензи. Смята, че сте изключителен човек.

— Аз също много мисля за нея. Има ли нещо, което можем да направим за нея на този етап?

— Да се молим.

— Ще се моля, отче, ще се моля. И благодаря ви. Обадете ми се щом има някаква промяна, нали?

— Разбира се.

В момента, в който затвори, Чарлс Макензи се обади на шефа на „Белвю“, неврохирург, когото познаваше добре и го помоли веднага да провери какво става с Грейс. Шефът на болницата обеща да я сложи в отделна стая и да се погрижи тя да има лични медицински сестри. Ала първо щеше да остане в интензивното, където бяха специалистите по травмите.

Чарлс не можеше да повярва на ушите си, когато се обади в болницата. Спомни си, че я предупреждаваше колко е опасен кварталът и че трябва да взима таксита. А сега ето какво се бе случило. До края на следобеда беше не на себе си, в пет часа се обади и попита няма ли някакво подобрение. Тя вече беше в интензивното, ала нямаше новини. Положението й продължаваше да е критично. В шест часа той все още беше във фирмата, когато го потърси приятелят му, неврохирургът.

— Не можеш да си представиш какво й е причинил онзи тип, Чарлс. Това е нечовешко.

— Ще се оправи ли? — попита го тъжно Чарлс.

Мисълта подобно нещо да сполети нея или който и да било друг му беше ненавистна. С изненада установи колко много я е заобичал. Тя бе много млада, можеше да му е дъщеря, даде си сметка той, чувстваше се странно.

— Може и да се оправи — отговори лекарят. — Засега е трудно да се каже. Другите наранявания ще минат, но проблемът е главата. Възможно е дори да няма последици, но има и лош вариант. Всичко зависи от това дали ще дойде на себе си през следващите няколко дни. Не се нуждае от мозъчна операция, за щастие, ала известно време ще има оток. Трябва да сме търпеливи. Приятелка ли ти е?

— Секретарката ми.

— Какъв срам. Тя е направо дете, както видях от картона й. И май няма семейство, нали?

— Не знам точно. Не говори за това. Никога не е споделяла с мен. — Замисли се каква ли е ситуацията при нея. Никога не говореше за личния си живот и за семейството. Не знаеше почти нищо за нея.

— Разговарях с монахинята, която седи при нея. Свещеникът, който е бил преди това, очевидно си е отишъл да си почива. Сестрата твърди, че тя си няма никой на света. Това е доста трудно за младо момиче като нея. Според сестрата тя е много красива, макар че сега това е трудно да се каже. Пластичният хирург обаче я е оперирал и тя ще се оправи. Само главата ни тревожи.

Когато затвори, на Чарлс му прилоша. Беше твърде много, за да го понесе. И как така тя нямала семейство? Как е възможно да е сама на двайсет и една години. За него това бе неразбираемо. С нея имаше само свещеник и монахиня. Трудно бе за вярване, че си няма никого, но вероятно беше точно така.

Той остана на бюрото още един час, опитваше се да работи, ала не стигаше доникъде, накрая не издържа.

В седем часа взе такси за „Белвю“ и отиде право в интензивното. Сестра Юджин също вече си бе тръгнала, макар че от „Сейнт Андрю“ се обаждаха периодично да чуят новините, а отец Тим бе обещал да се върне през нощта, когато нещата в приюта малко се успокоят. С нея бяха останали само сестри и от сутринта до момента нищо не бе се променило.

Чарлс отиде и поседя малко до нея, не можеше да повярва, че тя може да изглежда така. Щеше да е напълно неузнаваема, ако не бяха дългите й тънки пръсти. Той подържа ръката й в своята и нежно я погали.

— Здравей, Грейс, дойдох да те видя. — Той говореше тихо, за да не безпокои никого, ала искаше да й каже нещо, макар шансът тя да го чуе да бе незначителен, въпреки че в нейното състояние не изглеждаше да е възможно. — Ще се оправиш, ще видиш… и не забравяй за вечерята в „21“. Ако побързаш и се оправиш, аз лично ще те заведа… знаеш ли, ще е прекрасно, ако отвориш очи заради нас… така не е толкова вълнуващо… отвори очи… точно така, Грейс… отвори очи… — Той продължи да нарежда успокояващо и тъкмо мислеше да си тръгне, когато ресниците й потрепнаха и той даде знак на сестрите. Сърцето му се разтуптя от видяното. Оцеляването й бе от жизненоважно значение за него. Той искаше тя да живее. Едва я познаваше, ала не искаше да я загуби. — Мисля, че помръдна клепачи — обясни той.

— Вероятно е просто рефлекторно — отвърна сестрата със съчувствена усмивка. Ала после отново ресниците й потрепнаха и сестрата стана, за да я наблюдава.

— Раздвижи очи, Грейс — тихо продължи той. — Хайде, знам, че можеш. Можеш. — И тя успя. За кратко ги отвори, простена и пак ги затвори. Искаше му се да изкрещи от вълнение. — Какво означава това? — попита той сестрата.

— Че започва да идва на себе си. — Тя му се усмихна. — Ще извикам лекаря.

— Това бе страхотно, Грейс — похвали я той, галеше пръстите й отново, пламенно желаеше тя да оживее, само, за да докаже, че може и за да не даде живота си на един престъпник, който не го заслужаваше. — Хайде, Грейс… не можеш само да лежиш и да спиш… имаме работа… какво стана с писмото, което ми обеща… — Говореше каквото му дойде на ум, а после едва не се разрева, когато тя се намръщи, отвори отново очи и се вгледа безизразно в него.

— … Какво… писмо?… — успя да изрече тя през посинените си подпухнали устни, после отново затвори очи и Чарлс не се сдържа и се разплака. Сълзите се търкаляха по бузите му, а той не откъсваше поглед от нея. Тя го бе чула. Когато лекарят дойде, Чарлс му обясни какво е станало. Направиха й още една енцефалограма, мозъчните й вълни бяха нормални, реакциите й бавно се възвръщаха. Тя извъртя глава, когато те се опитаха да насочат светлина в очите й, стенеше и плачеше, когато я докосваха. Цялата бе една голяма болка, но според лекарите това бе много добър признак. Докато се оправи щеше да премине през много трудни състояния.

В полунощ Чарлс все още бе там, нямаше сили да я остави. Сега изглежда вече бе ясно, че мозъкът й не е увреден. Щяха да правят още тестове и трябваше да са сигурни, че няма друга скрита травма, ала изглежда щеше да се възстанови и да се оправи.

Дойде и отец Тим, той също беше в интензивното, когато лекарят съобщи на Чарлс, че прогнозата е доста добра. А после двамата мъже излязоха в коридора да поговорят, докато една от сестрите обслужи Грейс и й бие болкоуспокояваща инжекция. Тя страдаше много от синините и операцията, от травмите по главата и лицето.

— Боже мой, тя ще се оправи — рече отец Тим с радостен и развълнуван вид. Беше се молил за нея цял ден и бе отслужил две литургии. А всички монахини се молиха цяла нощ. — Какво чудесно момиче е тя. — Същата вечер по-рано бяха заловили Сам Джоунс и му предявиха обвинения за убийство на жена му и децата му и за опит за убийство на Грейс Адамс. Той призна, че я е нападнал, защото била първата, която видял да излиза от „Сейнт Андрю“ и решил, че оттам започват всичките му неприятности. — Не знаете колко много прави за нас. Тя е светица — говореше отец Тим на Чарлс в коридора.

— Защо ли го прави? — Чарлс го погледна озадачен, двамата седнаха да изпият по едно кафе. Изведнъж се почувстваха като братя и двамата изпитваха облекчение, че Грейс ще се оправи.

— Мисля, че има много неща за Грейс, които не знаем — тихо отвърна отец Тим. — Не смятам, че животът на малтретираните жени и деца е нещо ново за нея. Струва ми се, че тя е момиче, което е страдало много и е оцеляло, а сега иска да помогне на другите да се справят. От нея би станала превъзходна монахиня — усмихна се той, а Чарлс размаха пръст срещу лицето му.

— Да не сте посмял! Тя трябва да се омъжи и да има деца.

— Не съм сигурен, че ще го направи — изказа честно мнението си отец Тим. — Не мисля, че тя иска точно това, ако трябва да сме искрени. Някои от тях се изцеляват, като нея, ала много деца страдат, като онези, за които разбираме, че няма да могат да преминат границата към живота, където ще са пълноценни хора. Струва ми се, че би било чудо, ако стигнат толкова далеч като Грейс и са в състояние да дават толкова много на другите. Може би да се иска повече от това е прекалено.

— Ако е в състояние да дава на много хора, защо да не може да го дава на съпруга си?

— Много по-трудно е. — Отец Тим се усмихна философски, а после реши да му признае нещо. Така можеше да му даде представа за реалното положение. — Тя ужасно се страхуваше да замине за Калифорния с вас. И ще ви е вечно благодарна, че не я обидихте, нито се възползвахте от нея.

— „Да се възползвам“, какво искате да кажете?

— Струва ми се, че тя е страдала силно. Много мъже правят отвратителни неща. Ставаме свидетели на какво ли не всеки ден. Мисля, че тя е очаквала да постъпите зле към нея.

Чарлс Макензи се почувства неудобно от самата мисъл за това и беше ужасен, че е възможно да си е мислила подобно нещо за него, а дори и за друг човек.

— Сигурно за това е била толкова разстроена, когато за пръв път дойде в кабинета ми. Просто не ми е вярвала.

— Вероятно. Не се доверява кой знае колко на никого. И не мисля, че това ще се преодолее. Ала поне не е било плод на лично отношение. Това е различно. Получава се, когато някой, когото истински обичаш, те нарани дотам, че съсипе душата ти… като майка детето си или мъж жена си.

Той бе мъдър човек и Чарлс го слушаше с интерес, чудеше се до каква степен казаното важи за Грейс. Изглежда свещеникът също не знаеше какво точно й се е случило, а Чарлс си мислеше дали той може да греши за нея. Ала изглежда познаваше Грейс по-добре от Чарлс. Онова, което чу за нея, разкъса сърцето му. Не знаеше какви точно ужасни неща й се бяха случили, за да увредят толкова много жената у нея. Той дори не би могъл да си представи какво е имало зад сдържаната й външност и добре отмерените маниери.

— Знаете ли изобщо нещо за родителите й? — Чарлс вече изпитваше любопитство.

— Тя никога не говори за тях. Знам само, че са мъртви. Изобщо няма семейство. Не мисля обаче, че това я притеснява. Тук е дошла от Чикаго. Никога не говори за роднини или приятели. Струва ми се, че е много самотно момиче, но тя приема самотата си. Интересува се единствено от работата си при вас и от „Сейнт Андрю“. Работи в приюта по двайсет и четири-пет до трийсет часа седмично.

— Тогава не й остава време за нищо друго, освен за сън. Защото за мен работи по четирийсет и пет — петдесет часа.

— Ето това е, господин Макензи.

Чарлс би дал всичко на света, за да може да поговори сега с нея, да й задава въпроси за живота й, да я попита защо всъщност работи в „Сейнт Андрю“. Внезапно тя престана да бъде момичето, с което работеше всеки ден, беше му много по-интересна, искаше да я попита хиляди неща.

После сестрата отново ги пусна при Грейс. Отец Тим остана по-настрана, за да даде възможност на Чарлс да поговори с нея за обикновени неща. Той почувства, че интересът на шефа й е по-голям от обичайния, или, отколкото Грейс предполагаше.

Когато Чарлс приседна до леглото й, тя пак не бе със съвсем ясно съзнание, инжекцията я бе замаяла, ала поне не я болеше толкова много.

— Благодаря ви… че дойдохте… — Опита да се усмихне, но устните й все още бяха много подути.

— Съжалявам, че това ти се случи, Грейс. — Трябваше да разговаря с нея за работата й в „Сейнт Андрю“, ала по-късно и ако тя искаше да го чуе. — Хванаха мръсника, който ти причини това.

— Той беше… ядосан… заради жена си… Исела. — Щеше да запомни това име завинаги.

— Надявам се да го обесят — гневно отбеляза Чарлс, а тя отвори очи и отново го погледна. Този път успя леко да се усмихне, но изглеждаше зашеметена. — Защо не поспиш… ще дойда пак утре.

Тя кимна. Отец Тим прекара също няколко минути с нея, а после двамата мъже я оставиха да си почива. Чарлс го закара с такси до приюта, след това се запъти към дома си с обещанието да поддържа връзка с младия свещеник. Хареса го. Обеща му също да посети приюта. Щеше да отиде и защото искаше да разбере повече неща за Грейс и това бе един от начините да го направи.

Чарлс отиде отново да посети Грейс и през следващите три дни, отмени обедите си, за да е при нея, дори отказа среща със своя приятел продуцента, не искаше да оставя Грейс сама. Когато я преместиха в отделна стая, Чарлс доведе в болницата и Уини. Щом зърна Грейс, тя се разплака, стискаше ръцете й и я целуна по малката част от лицето й, където нямаше бинтове, нито синини. Тя изглеждаше малко по-добре. Голяма част от отоците бяха спаднали, но всичко я болеше и тя разбра, че почти не може да се движи заради ребрата, главата и таза. Бъбреците й се възстановяваха добре, а лекарят каза, че организмът й ще се справя и без далака, ала тя се чувстваше много зле, всеки сантиметър от тялото я болеше, сякаш бе раздробено на части.

В събота, близо седмица след инцидента, сестрата, която Чарлс настоя да наеме, я вдигна от леглото и я накара да отиде до банята. Болеше я много силно и почти припадна, ала отпразнува победата си с чаша плодов сок, когато се върна в леглото. Беше бяла като платно, но се усмихваше, когато Чарлс влезе с огромен букет пролетни цветя. Всеки ден й носеше цветя, списания и сладкиши, също книги. Искаше да я ободри и не знаеше точно какво да направи.

— Защо сте тук? — Тя се притесни като го видя и лицето й придоби най-сетне цвят, защото се изчерви. — Днес е събота, нямате ли си по-добро занимание? — смъмри го тя.

Постепенно вече започваше да се държи както преди. Започваше също да прилича на себе си. Лицето й бе в цветовете на дъгата — синьо, зелено и лилаво, ала отоците почти бяха спаднали, а шевовете заздравяваха толкова добре, че направо ставаха незабележими. След разговора с отец Тим какво може да я е довело в „Сейнт Андрю“, Чарлс си задаваше въпроси единствено за състоянието на духа й. Ала беше твърде рано да я пита за това.

— Не е ли редно да сте заминали през почивните дни? — Тя си спомни, че му бе уреждала да отиде на регатата на Лонг Айланд. Беше му резервирала малка къща в Куог, а щом бе останал в Ню Йорк, значи плановете се бяха провалили.

— Отказах се. — Той бе прям, внимателно оглеждаше лицето й. — Изглеждаш доста добре. — Усмихна се и й подаде списанията, които й бе донесъл. През седмицата й бе изпращал дреболийки, халат, пантофи, специална възглавница за врата й, одеколон. Това я притесняваше, но трябваше да признае, че й беше приятно. Спомена на Уини по телефона и възрастната жена взе доволно да кудкудяка като стара кокошка. Грейс й се присмя и й каза, че се държи възмутително, защото я занимава само мисълта за любовна връзка.

— Разбира се, че е така — призна гордо Уини. Обеща да отиде на посещение при Грейс в неделя.

— Искам да се прибера вкъщи — каза Грейс на Чарлс, изглеждаше мрачна.

— Не мисля, че това е на дневен ред поне за известно време — рече Чарлс с усмивка. Предния ден бяха казали, че престоят й ще продължи общо три седмици, което изобщо не допадна на Грейс, това означаваше също, че и на рождения си ден щеше да е в болницата.

— Искам да се върна на работа. — Бяха я предупредили, че още месец-два ще е на патерици, но тя все едно искаше да се върне на работа щом излезе от болницата. Нямаше какво друго да прави. Искаше също да посещава „Сейнт Андрю“ веднага щом й позволяха.

— Не бъди припряна, Грейс. Защо не си вземеш малко отпуска, когато излезеш и не се позабавляваш някъде?

Ала тя само се изсмя на идеята.

— Къде? На Ривиерата?

Не разполагаше с толкова време да отиде задълго, където и да е. Може би само прекарване на почивните дни в Атлантик Сити. Не очакваше ваканция. Не бе работила във фирмата достатъчно дълго, за да поиска една седмица отпуск. Знаеше, че преди да може да излезе две седмици, трябва да е работила година. И без това, както й бе казал той, фирмата трябваше да плати всичко онова, което застраховката й не покриваше. Трите седмици в „Белвю“ и медицинските манипулации щяха да струват близо петдесет хиляди долара.

— Разбира се, защо да не отидеш на Ривиерата? Можеш да си наемеш яхта — пошегува се с нея Чарлс. — Позабавлявай се малко за промяна. — Тя се разсмя и двамата седнаха да поговорят малко. Беше учудена колко приятен е разговорът с него, а той сякаш нямаше желание да ходи никъде другаде. Все още беше там, когато нейната сестра отиде да обядва и дори й помогна да стигне накуцвайки до стола, стиснала го здраво под ръка, внимателно нагласи възглавница зад гърба си, когато седна победоносно, но все още бледа и изтощена.

— Защо никога не сте имал деца? — попита тя изведнъж, когато се настаниха и започнаха да бъбрят, а той се смути и й сипа чаша джинджифилово пиво. От него щеше да стане страхотен баща, помисли си тя, но не му го каза.

— Жена ми мразеше децата — усмихна се Чарлс. — Тя самата искаше да е детето. Актрисите са такива. А аз се предадох — обясни й той малко притеснено.

— Съжалявате ли? Че нямате деца, искам да кажа? — Това го накара да се почувства много стар, все едно, че сега бе твърде късно и той се засмя, след като за миг се замисли сериозно.

— Понякога. След като Мишел ме напусна, все си мислех, че ще се оженя отново и ще имам деца. Но изглежда няма да стане. Струва ми се, че вече ми е твърде удобно така, за да правя такава радикална стъпка отново.

През последните две години той не си правеше вече труда да си търси сериозна партньорка. Чувстваше се добре с мимолетните си връзки, със свободата и независимостта си. Изкушаваше да продължи така цял живот. Ала въпросът, който тя му зададе, му откри нова възможност.

— А ти? Защо не искаш съпруг и деца? — Вече знаеше за нея много повече, но въпросът му я изненада. За Грейс той бе зададен без основание.

— Какво ви кара да мислите така? — Тя отвърна поглед от него с неудобство, уплашена от въпроса му. Ала когато го погледна отново в очите, прочете в тях, че може да му вярва. — Откъде знаете, че мисля точно така?

— Момиче на твоята възраст не прекарва цялото си време като доброволка и с шейсетгодишни стари моми като Уини, освен ако не отхвърля мисълта за съпруг. Сигурно съм прав? — попита я той и я гледаше многозначително с усмивка.

— Прав сте.

— Защо?

Тя замълча задълго, преди да заговори. Не искаше да го лъже, но и нямаше намерение да му каже истината.

— Това е дълга история.

— Има ли нещо общо с родителите ти? — Очите му проникваха в нейните, но бяха много мили. Той вече бе доказал, че може да му се вярва и че се грижи за нейното добро.

— Да.

— Много лошо ли беше? — Тя кимна и той усети дълбока мъка заради нея. Болеше го като си помислеше, че някой я е наранил. — Някой помогна ли ти?

— Дълго време — не, а и беше твърде късно. Всичко бе свършило.

— Никога не е свършило и никога не е късно. Не бива да живееш с болката до края на живота си, Грейс. Трябва да се освободиш от нея и да имаш бъдеще с някой свестен човек. — Той проявяваше собственическо чувство и искаше тя да има добро, солидно бъдеще.

— Имам настояще, което означава за мен много повече. Освен това никога през живота си не съм имала каквото имам сега. Не искам твърде много от бъдещето — отвърна тихо Грейс с тъжна физиономия.

— Но трябва — той се опита да я амбицира. — Толкова си млада, на практика си на половината на годините ми. Животът ти току-що започва.

Ала тя само поклати глава с усмивка, от която лъхаше зрялост и тъга.

— Повярвайте ми, Чарлс — той бе настоял да го нарича по име откакто бе в болницата, — животът ми не започва. Той е наполовина свършен.

— Това е само чувство. Той няма да е свършен още дълго и точно затова имаш нужда от нещо повече от работата си при мен и в „Сейнт Андрю“.

— Да не би да се опитвате да ме уредите с някого? — Тя се засмя и изпружи дългите си крака. Бе много мил и тя знаеше, че й мисли доброто, ала той нямаше представа какво прави. Тя не беше обикновено двайсет и двегодишно момиче с няколко неприятни спомени и розово бъдеще. Тя се чувстваше повече като оцеляла от смъртен лагер и в известен смисъл бе така. Чарлс Макензи никога не бе се сблъсквал с нещо подобно и не беше сигурен какво да направи за нея.

— Бих искал да познавам някого, с когото си струва да те уредя — отвърна й той с усмивка. Всички негови познати мъже бяха или твърде възрастни, или прекалено глупави. Те не я заслужаваха.

После се прехвърлиха на други теми — например мореплаване, която бе една от любимите му, за летата на Мартас Вайнярд като малък и местата, които бе посетил. Все още имаше къща на Мартас Вайнярд, макар вече рядко да ходеше там. Повече не засегнаха болезнени теми, а в края на следобеда той си тръгна и й поръча да си почине. Каза й, че на следващия ден ще се види с приятели в Кънектикът. Тя бе трогната, че той прекарваше толкова много време с нея.

В събота следобед дойдоха Уини и отец Тим, а Грейс тъкмо се готвеше да погледа телевизия, преди да си легне да спи, когато влезе Чарлс, обут в панталон цвят каки и с колосана бяла риза, приличаше на излязъл от реклама на генералния щаб и миришеше на природа.

— Връщах се в града и реших да намина да те видя — обясни й той, щастлив, че я вижда.

Тя не успя да потисне радостта си и засия цялата. Беше й липсвал този следобед и това малко я обезпокои. В края на краищата той й беше само шеф, а не стар приятел и тя нямаше право да се надява да го види. Наистина не го очакваше, но се зарадва — повече, отколкото си мислеше.

— Забавлявахте ли се в провинцията? — попита тя, изпитваше облекчение, че той вече е при нея.

— Не — отвърна й искрено. — Мислех за теб цял следобед. Ти си много по-забавна от тях.

— Сега съм сигурна, че сте луд.

Той се настани до леглото и й разказа забавни истории за следобеда и тя бе разочарована, когато той си тръгна. Вече бе десет час и той реши да я остави да си почива, макар че изобщо не му се тръгваше.

Ала тази нощ, докато си лежеше и мислеше за него, тя изпадна в паника. Какво правеше тя с него? Какво искаше от него? Ако му се разкриеше, той можеше само да я нарани. Тя се насили да си спомни мъката и притеснението заради Маркъс, който в началото също бе добър и търпелив с нея, а после я предаде. Ужасяваше я дори само фактът, че мислеше за Чарлс. Може би за Чарлс Макензи тя бе само поредното завоевание. Почувства, че гръдният й кош се стяга при мисълта за това, а той сякаш четеше мислите й.

Телефонът до леглото й позвъня. Нямаше представа кой е. Оказа се, че е Чарлс, звучеше притеснен:

— Искам да ти кажа нещо… може да решиш, че съм луд, но аз все едно ще ти го кажа… искам да бъда твой приятел, Грейс. Няма да те нараня, но много се тревожа като се опитвам да си представям какво си мислиш. Не знам какво става. Знам само, че непрекъснато мисля за теб и се притеснявам какво ти се е случило в миналото, макар дори и да не мога да си представя… но не искам да те загубя… не искам да те изплаша, да те стресна, да те накарам да се притесняваш за работата си. Нека известно време да сме двама души, които мислят един за друг и ако е така, много бавно да тръгнем напред.

Тя не можеше да повярва на ушите си, но в известен смисъл изпита облекчение от думите му.

— Какво ще правим, Чарлс? — отвърна тя нервно. — А работата ми? Не мога да се преструвам, че не работя при теб. Какво ще стане, когато се върна?

— Ти няма да се върнеш веднага, Грейс. Дотогава ще са ни ясни много неща. Мисля, че и двамата чувстваме нещо, което засега не разбираме. Може би сме само приятели, може би инцидентът с теб ни уплаши и двамата. Може би е нещо повече. Може би никога няма да бъде. Ала ти трябва да знаеш кой съм аз и аз искам да знам коя си ти… искам да знам болката ти… искам да знам какво те кара да се смееш. Искам да съм до теб… да ти помагам…

— А после какво? Ще си отидеш ли от мен? Ще си намериш друга секретарка, която ще събуди интереса ти за няколко седмици и ще я караш да споделя с теб тайните си?

Успокои се, когато той се обади, но беше твърде уплашена, за да си позволи да му повярва.

Чарлс си припомни думите на отец Тим, че някои от оцелелите просто не могат да се справят. Ала той не искаше и с нея да е така, независимо какво щеше да му струва.

— Не е честно — упрекна я Чарлс. — Никога преди не съм изпадал в подобна ситуация. Никога не съм излизал с жена от фирмата или с някоя, която е работила при мен. — И после непринудено се засмя. — А и ти не можеш да кажеш, че излизам с теб. Не можеш да отидеш никъде, освен от леглото до стола и дори аз не бих проявил лош вкус да те нападна.

Тя се засмя на думите му, а гласът й бе дълбок и еротичен както лежеше на леглото, тя искаше да си позволи да му повярва, ала знаеше, че не може… или можеше?

— Просто не знам — Грейс продължаваше да звучи нервно.

— Не е необходимо сега да знаеш каквото и да било… освен дали е удобно да те посещавам. Само това трябва да решиш в момента. Страхувах се, че ще се паникьосаш и ще подлудееш като останеш сама и размислиш.

— Така беше… тази вечер… — призна си тя с усмивка на малко момиченце. — Тъкмо ме бе обзела паниката какво правим с теб.

— Не правим нищо, затова просто затвори и се успокой. А тези дни — говореше нежно и грижовно, — когато се почувстваш достатъчно силна, искам да ми разкажеш какво ти се е случило в миналото. Не можеш да очакваш от мен да те разбера, докато се държиш така. Казвала ли си някога на някого? — Той истински се безпокоеше. Как бе възможно тя да живее с всичките си грозни тайни?

— На двама души — сподели тя. — На една чудесна жена, която познавах, терапевтка… тя загина в самолетна катастрофа през медения си месец преди близо три години. И на един мъж, който бе мой адвокат, но не съм разговаряла с него много отдавна.

— Не си имала голям късмет, нали, Грейс?

Тя поклати тъжно глава и сви рамене.

— Не знам… по-късно имах. Не мога да се оплача. — Реши се да направи голяма стъпка. — Имах късмет, когато те срещнах. — Изричането на тези думи почти я задуши и той разбра.

— Не такъв късмет като моя. А сега заспивай, любима… — нежно каза той в слушалката. — Ще дойда по обяд. А може би ще се върна и за вечеря. Може би ще ти донеса нещо от „21“.

— Мислех да водя там Уини следващата седмица — виновно си призна тя.

— Ще имаш много време за това, когато се оправиш. А сега заспивай — прошепна й той, искаше му се да може да я прегърне и да я защити от всичко. Тя го караше да се чувства различно, отколкото с всяка друга жена преди. Единственото му желание бе да се грижи за нея и да я пази от злото. Бе преживяла толкова ужасни неща, дори и преди седмица. Ала сега той бе решен да промени всичко.

Пожелаха си лека нощ и затвориха, а тя дълго не заспа, увлечена в мисли по него. Плашеше я с думите си, с постоянното си внимание, ала странно, колкото и страшно да бе, харесваше й. Усещаше как стомахът й се свива, не бе чувствала това към никой мъж преди Чарлс Макензи.