Даниел Стийл
Изгубените надежди (6)

Глава 6

Леля Карол продаде фермата в сроковете, които бе упоменала, и две седмици по-късно се премести в старческия дом в Буун. Мари Анж й помогна да си събере нещата. През цялото време в ума й изникваше спомена за жестокостта на Карол, когато бе занесла куфарите й в „Добра воля“ и бе оставила всички дрехи и скъпи на сърцето й неща там. Но за разлика от нея сега Мари Анж опакова любимите вещи и спомени на леля си. А когато пристигнаха в дома, старата жена се обърна към нея, изгледа я продължително и строго и й каза само:

— Да не правиш глупости!

— Ще се опитам — отвърна Мари Анж усмихната, докато се ровеше в чувствата си. Смяташе, че трябва да изпита нещо повече от онова, което чувстваше в момента. Но обич и привързаност нямаше. Леля Карол никога не бе позволявала подобни волности. Дори не можеше да й каже, че ще й липсва. И двете знаеха, че няма да бъде вярно.

— Ще ти пиша да ти съобщя къде съм — опита се да бъде любезна Мари Анж.

— Няма нужда. Аз не обичам да пиша. Ще се обадя в банката, ако искам да те намеря. — След десет години съвместно съжителство сбогуването бе сухо и лишено от емоции, Карол просто не бе способна на повече и вероятно никога не е била. След като се разделиха, Мари Анж се почувства тъжна заради всичко, което би могло, но не се бе случило помежду им. Като се изключи чудесното приятелство с Били, животът й през тези десет години не й бе донесъл нищо. Бяха загубени, пропилени години.

Момичето се върна във фермата, за да си вземе багажа. Том и жена му вече си бяха заминали и къщата изглеждаше чужда и празна. Мари Анж носеше в джоба си паспорта и билета, куфарите й бяха готови. На другата сутрин щеше да поеме на път. Първо до Чикаго, след това до Париж. Смяташе да остане там няколко дни и да провери какво може да учи в Сорбоната, след което да наеме кола и да отиде до Шато де Мармутон. Просто да го види. Освен това искаше да потърси Софи и да открие какво е станало с нея. Ако беше умряла, то поне някой щеше да й каже кога и как. Мари Анж подозираше, че се е случило точно това. Може би беше умряла от разбито сърце, но каквото и да бе, тя искаше да го знае. Беше сигурна, че ако Софи е жива, щеше да й пише, а това не беше се случило. В отговор на стотиците писма, които бе изпратила, не дойде нито едно.

Тя вечеря с Били и цялото му семейство. Всички в близката околност говореха само за новото порше, а той го караше непрекъснато. Баща му го закачаше, че прекарва повече време в него, отколкото на трактора. А приятелката му Деби бе направо влюбена в колата. Но за Били автомобилът означаваше много повече, защото бе подарък от Мари Анж. Той най-сетне се бе съгласил да го приеме. И вече не можеше да се раздели с поршето. Това бе колата на неговите мечти. И освен това проява на нейната благодарност заради шевролета, който й бе позволил да учи в университета.

— Ще ти се обадя от Париж, когато мога — обеща тя, когато той я изпрати до тях. Беше го помолила да запази старата бричка за нея, в случай че се върне да продължи образованието си в колежа. Това бе единственото, което искаше да запази от годините, прекарани с леля Карол. Нямаше много щастливи спомени, само тъжни. Освен спомените, свързани с Били.

Докато се разхождаше из празната къща, мислейки за изминалите десет години, Мари Анж изведнъж се почувства страшно самотна. Помисли какво ли изпитва старата й леля в оня тъжен старчески дом, въпреки че Карол й бе казала да не тревожи за нея.

Легна си и спа непробудно цялата нощ. На сутринта нямаше нищо за вършене. Никаква работа в обора или в кухнята, за пръв път от десет години насам. Беше й странно да осъзнае, че скоро, съвсем скоро ще бъде в Париж и след това отново в Шато де Мармутон. Дори не можеше да си го представи.

Били я взе точно в девет и сложи малкото й багаж в колата. Тя не носеше почти нищо със себе си. Нямаше сувенири, нито любими спомени, нито снимки, освен няколко негови, и то моментални, както и малкото дребни подаръци, които той й бе правил през годините за рождените й дни или за Коледа. Единствените други вещи, които имаха значение за нея, бяха снимките на родителите й и на Робер, както и медальонът, който все още носеше и пазеше.

До летището двамата пътуваха в пълно мълчание. Бяха си казали всичко през изминалите години, то витаеше между тях и в момента. И двамата знаеха, че когато ги разделят цели пет хиляди мили, ще им бъде още по-трудно.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — рече Били, докато чакаха самолета за Чикаго. Тя не беше се качвала на самолет от деня, в който бе прелетяла океана, и сега си спомни колко й беше страшно, колко беше самотна. Тогава сърцето й бе разбито и я болеше. Сега също. Били бе единственият й приятел на света, нейният единствен източник на сила и спокойствие. Леля Карол й бе осигурила покрив и хляб, но между тях нямаше капчица любов, нито близост. Били всъщност беше нейното истинско семейство. Значеше за нея много повече от леля Карол. Преди да тръгне към самолета, Мари Анж го притисна силно към себе си, сълзите се стичаха по лицето й.

— Ще ми липсваш ужасно много — изхлипа тя. Стори й се, че отново се разделя с Робер, уплаши се, че никога вече няма да види Били, така както някога бе загубила брат си. Той разгада мислите й без думи, затова се постара да я успокои и окуражи.

— Всичко ще бъде наред. Ти сигурно ще се разочароваш от Франция и много скоро ще се завърнеш отново тук. — Не вярваше и дума от онова, което произнасяше.

— Пази се — нежно му прошепна тя, като го целуна за последен път и дълго гледа лицето му, искайки завинаги да го запечата в съзнанието си, дори луничките му. — Обичам те, Били.

— И аз те обичам, Мари Анж — промълви той. Толкова му се искаше тя да остане в Айова. Но нямаше да бъде честно спрямо нея. Знаеше това. Сега пред нея се разкриваха възможности за много повече.

Били остана и дълго маха с ръка след самолета, докато той изчезна в синьото небе. След което подкара новата червена кола към къщи, оплаквайки загубата си мълчаливо и без сълзи. Защото бе вярвал, че момичето, което току-що отлетя, всъщност е определено от съдбата за него. Но вече знаеше, че с тази вяра е свършено.