Джак Уедърфорд
История на парите (14) (от пясъчника до киберпространството)

12
Златната ясла на политиката

Парите са кръвта на една нация.

Джонатан Суифт

В една строго охранявана военна база сред хълмовете на Северен Кентъки правителството на Съединените щати съхранява най-големите запаси от злато в света. Златното хранилище във Форт Нокс съдържа приблизително 4600 тона чисто злато, чиято пазарна стойност възлиза на около 56 милиарда долара. Ако към това количество злато се прибавят още 1781 тона, съхранявани в Уест Пойнт, 1368 тона в Денвър и малко под 1000 тона в други клонове на Федералния резерв, общите запаси от злато на САЩ възлизат на около 8000 тона, а пазарната им стойност — на приблизително 100 милиарда долара.

За разлика от Монетния двор, в който се секат монети, и от Бюрото за гравиране и печат, където се изработват банкнотите на САЩ, във Форт Нокс не се приемат посетители. Достъпът на туристи е забранен по принцип за целия периметър на военната база, а влизането на външни лица в златното хранилище, което се намира приблизително в нейния център и е собственост на Министерството на финансите на САЩ, е абсолютно недопустимо. Заради тези предохранителни мерки самото име Форт Нокс отдавна се е превърнало в нарицателно за богатство и сигурност.

Понеже златото не ръждясва и не се разваля с времето, металът на някои от кюлчетата, съхранявани във Форт Нокс, може да датира отпреди стотици или дори хиляди години. Вероятно част от това злато е било претопявано многократно в най-различни предмети. Отделни количества от него може да са добити още в златните мини на Нубия в Африка или на Лидийското царство в Мала Азия. Почти сигурно е, че значителна част от това злато води началото си от плячката на Ернан Кортес, ограбена от аптеките в Мексико, или на Франсиско Писаро — от инките в Перу. Тук са претопени златни монети от Византия и диадеми от древната африканска империя Гана; златен пясък, добит от шотландските и ирландските златотърсачи по река Юкон през края на деветнайсети век или изкопан от дълбоките находища на Южна Африка от местните племена. В хранилищата на Форт Нокс може да се проследи цялата световна история на златото.

Металът се съхранява във вид на кюлчета с тегло по 1000 унции, или 31,103 килограма всяко. Те не са опаковани или защитени по друг начин от атмосферните условия, тъй като златото не се окислява и саморазпада. Ако не се смятат незначителните количества, които от време на време се заделят за отсичане на медали или юбилейни монети, златото никога не напуска хранилището. То просто си стои там и чака.

Много други държави от цял свят съхраняват своите златни запаси в едно тихо подземие, изкопано в гранитната скала на Долен Манхатън, в мазетата на Федералния резерв — Централната емисионна банка на САЩ, на двайсет и пет метра под нивото на улицата. Там златото се пази във вид на по-малки слитъци, всеки с тегло 12,441 килограма и приблизителна пазарна стойност 160 000 долара. Хранилището се състои от няколко отделни зали с различна големина, в най-голямата от тях се издига купчина от 107 000 златни блока, наредени във формата на правилен паралелепипед с височина 3, ширина 3 и дълбочина 5,4 метра. Общото количество злато в подземието, което е собственост на много държави, е около 10 000 тона, като пазарната му стойност възлиза на над 125 милиарда долара. В хранилището на Федералния резерв се съхранява около една четвърт от всичкото злато, добито през цялата история на човечеството.

За много от нас тези огромни запаси от злато са нещо като психологическа гаранция за истинността на доларите и другите парични знаци, които носим по джобовете си. Смята се, че златото във Форт Нокс и в сградата на Федералния резерв представлява металният еквивалент на американската парична система. Правителството на Съединените щати не прави нищо, за да разсее тази представа, но това е просто един от многото митове, които се изповядват от иначе рационално мислещия и добре информиран американски народ. В действителност количествата злато във Форт Нокс и във Федералния резерв нямат нищо общо с американската валута. Откакто президентът Ричард Никсън прекъсна и последната връзка между американския долар и златото, зад доларовите банкноти, разпространени по целия свят, не стои и един грам злато. Всичките тези несметни купища злато са част от националното богатство на САЩ, но същевременно такива са и държавните складове, пълни със соя, никел или стари мебели; само че нито една от тези купчини стоки не е част от паричната система на страната. Доларът не се основава на златото повече, отколкото на запасите от топено сирене в държавните хладилни складове.

Щатският долар не е обезпечен нито със злато, нито със сребро. Правителството не е длъжно да размени на приносителя еднодоларова банкнота с никаква друга равностойност, освен със същата банкнота. Доларът е чисто условна валута, една абстракция, която се крепи само на общественото доверие. Това доверие се основава на силата на американската държава и на убедеността на хората, които използват долари като платежно средство, че с тези долари ще могат да купят нещо и утре, че правителството на Съединените щати ще продължи да съществува и да приема доларите като данъци и да заплаща с тях държавните разходи; на убедеността, че и други хора по света ще продължат да вярват в същите тези долари и да ги приемат и използват. Извън това доверие, извън тази всеобща убеденост на хората доларът не се крепи на нищо.

Национализацията на златото

Според закона за американската парична система от 1792 г. всеки човек имал право да донесе в държавния монетен двор каквито си иска количества злато или сребро и „така донесеният скъпоценен метал ще бъде оценен на място и претопен в монети по най-бързия начин след неговото получаване, без лицето или лицата, от които е донесен, да заплащат за услугата каквато и да било такса“. За да бъде насърчено превръщането в монети на наличните количества благородни метали, намиращи се у населението, правителството не облагало процедурата дори с обичайната държавна такса върху правото за сечене на монети. С тази безплатна услуга се целяло да бъдат насърчени златотърсачите, миньорите и останалите индивиди, притежавали известни количества злато или сребро, да ги обърнат в монети, с което да се увеличи паричната маса в обръщение в новосформираната американска държава.

Главният проблем при всяка валута, обвързана със златния стандарт, е, че тя е количествено ограничена от наличните запаси на злато, които подлежат на изменение в резултат от разработване на нови находища или от усъвършенстване на технологиите за извличане на метала. Има моменти, когато пазарът бива залят с неочаквано големи количества злато; в други периоди добивът на този метал спада до минимум, и то тъкмо когато икономиката се нуждае от прилив на свежи пари. Понякога е възможно правителствата, банките и дори отделни по-заможни индивиди временно да манипулират пазара на злато за извличане на лична изгода; за щастие през повечето време този пазар функционира самостоятелно, без да се поддава на въздействието на отделни личности или цели държави.

Задължението за незабавна обмяна на паричните знаци срещу злато по желание на приносителя не позволява на правителството да отпуска прекалено много и големи заеми, особено дългосрочни, или да вкарва значителни количества пари в обръщение за решаване на временни политически проблеми. Докато гражданите запазват своето гарантирано право да обменят книжните си пари в злато, те имат решаващ глас върху начина на функциониране на паричната система в зависимост от степента на обществено доверие, с което се ползват политиците. Веднага щом доверието в книжните пари спадне, те могат да ги върнат в банката и да си поискат златото.

Ето защо Съединените щати предприемат две важни стъпки, за да освободят националната валута от нейната обвързаност спрямо златото. Първата стъпка е направена от президента Франклин Д. Рузвелт още през 1933 г.; втората — от Ричард Никсън през 1971 г. Действията на Рузвелт са продиктувани от борсовия срив през 1929 г., когато милиони вложители обсаждали банките, за да обърнат книжните си пари в злато според правителствените гаранции. Едно от първите му мероприятия като президент е да отмени действието на златния стандарт в Съединените щати, с което да стимулира икономически растеж и да даде възможност на правителството да заеме пари от населението, за да финансира своята икономическа и социална политика.

По силата на закон, приет на 9 март 1933 г., имащ за цел „облекчаване на кризата в банките и други сфери на икономическа дейност“, Конгресът на САЩ дава на президента Рузвелт правомощия да ограничи „свръхзапасяването“ със злато. С президентска заповед на американските граждани и всички живеещи на територията на страната е отнето правото да обменят книжните си пари срещу злато. Същевременно правителството запазва златния стандарт в международен план, във финансовите си взаимоотношения с чужди правителства и банкови институции, които все още можели, според нуждите си, да разменят своите доларови запаси срещу злато.

Освен това Рузвелт национализира златните запаси в държавата и превръща притежаването на големи количества злато или златни монети от частни лица във федерално престъпление, наказуемо със затвор. Всички банки, финансови институции и частни лица биват задължени в срок от три седмици да предадат на държавата цялото количество притежавани от тях златни монети, кюлчета и дори златни сертификати — банкноти с особено големи деноминации, използвани за крупни плащания между институции. Гражданите си запазват правото на притежаване на златни бижута и монети на стойност до сто долара на човек; със заповед на президента се допускат и изключения от тези количества, но само за строго определени промишлени или художествени цели. На колекционерите се разрешава да си запазят притежаваните от тях редки монети в количества, ненадвишаващи два броя от всяка емисия.

Вълните от бежанци, прииждащи в Америка от политическата нестабилност и тирания на Европа, откриват при пристигането си, че трябва да предадат целите количества злато, които носят със себе си. Американските туристи, които се завръщат от пътувания зад граница, вече не могат да внасят в страната златни монети или бижута, съдържащи злато. Всички подобни предмети биват принудително изземвани от митническите власти, ако притежателите им не ги декларират и предадат доброволно. Всякакви златни кюлчета, монети, слитъци, облигации и сертификати се превръщат в контрабандна стока, забранена за внос в Съединените щати; в това отношение те са приравнени със стоки като наркотици, комунистическа и друга подривна литература или порнографски материали.

Гражданите, доброволно предали златото си в държавната хазна в срок от девет месеца след влизането в сила на президентската заповед, получават обезщетение в банкноти по курс 20,67 долара за унция. На следващата година, след като изземва всичкото злато от населението, правителството девалвира националната валута от $ 20,67 на 35 долара за унция злато.

Така всички спазили закона граждани, които разменили златото си срещу хартия, изведнъж загубват 41% от стойността на това злато. Промяната в държавната цена на златото позволява на правителството да увеличи стойността на златните запаси и да издаде още 3 милиарда долара в книжни пари.

Държавата претопява всички златни монети и други предмети на гражданите в стандартни кюлчета. Упражнявайки своята безпрецедентна власт, дадена му от администрацията на Рузвелт, между 1933 и 1954 г. федералното правителство иззема от населението около 5 милиона унции — 155 тона — злато на обща стойност приблизително 1,6 милиарда тогавашни долара. Макар в Министерството на финансите да се води строга отчетност за теглото и чистотата на претопяваните монети и други златни предмети, точният вид и датите на емитиране на монетите не са записвани; ето защо сега е трудно да се каже със сигурност каква част от първоначалните американски монети, пуснати в обръщение със създаването на държавата, са оцелели до днес.

През 1934 — година след национализацията на златото в САЩ, — президентът Рузвелт прекарва през Конгреса нов закон, този път за национализация на среброто практически по същия механизъм. Гражданите получават право да задържат семейните прибори и бижута и известни количества сребро за промишлена или художествена употреба, но се задължават да предадат всичко останало в държавната хазна. По онова време голяма част от американските монети все още съдържат сребро, а Рузвелт не е в състояние да ги изземе от обръщение, без това сериозно да разстрои търговията на страната; приблизително по това време правителството предприема кампания за постепенната замяна на всички сребърни монети с медни, никелови и от други нескъпоценни метали. Преди законът да бъде отменен през 1963 г., държавата успява да изземе от населението около 100 хиляди тона сребро.

За съхранение на огромните запаси благородни метали, събрани от американския народ, Министерството на финансите построява огромното укрепено хранилище във Форт Нокс; самият строеж на съоръжението се изчислява на стойност 560 хиляди тогавашни долара. Строежът на масивната сграда от гранит и стоманобетон поглъща над 450 кубически метра гранит, 3 200 кубически метра бетон, 750 тона арматурно желязо и 670 тона стоманени подпорни греди. В мраморното фоайе надписът „Златно хранилище на Съединените щати“ и гербът на Министерството на финансите са гравирани от чисто злато. Тази внушителна сграда със своята баснословна непристъпност и здравина служи поне толкова за символ на надеждността на националната валута на САЩ, колкото и за съхранение на златните запаси на държавата.

Строежът на златното хранилище във Форт Нокс е завършен през 1936 г., а до месец юни на следващата година там се премества и Държавният монетен двор. Американските граждани възстановяват правото си да притежават златни монети със закон от 31 декември 1974 г., подписан от президента Джералд Форд. По това време разменната стойност на щатския долар е вече напълно отделена и независима от златото.

С успешния десант на съюзните войски в Нормандия победата над хитлеристка Германия е на практика осигурена; вниманието на победителите започва да се насочва към следвоенния период. Всички страни били съгласни, че съюзниците трябва да направят онова, което е по силите им, за да избегнат грешките от края на Първата световна война, довели до непосилни репарации, инфлация и световна, икономическа депресия, и — в крайна сметка — до нов световен конфликт, още по-кървав и разрушителен от предходния.

През юли 1944 г., на следващия ден след десанта в Нормандия, Съединените щати призовават към свикване на съюзна конференция по икономическите проблеми, която да реши бъдещия стопански и финансов ред на света. Самата конференция, в която вземат участие няколкостотин делегати от четирийсет и четири държави, се провежда две години по-късно в един курорт в щата Ню Хампшър, в близост до планинския връх със злокобното име Маунт Дисепшън (Измама). По силата на общо споразумение, подписано на 22 юли 1946 г., специфичните разменни стойности на повечето национални валути са отнесени към щатския долар, чиято относителна стойност спрямо златото била определена от федералното правителство на 35 долара за унция. Делегатите полагат и основите за създаване на Световната банка и Международния валутен фонд, като същевременно започват преговори за намаляване на митническите тарифи, които продължили на практика близо петдесет години. Подписаното споразумение, разбира се, не носи името на злополучния планински връх, а е известно като Споразумението от Бретън Удс, по името на пощенския адрес на хотела, в който била проведена конференцията.

От 1 февруари 1934 г. чак до шейсетте години правителството на Съединените щати и на някои други държави със съвместни усилия успяват да задържат стойността на щатския долар на 35 долара за унция злато; оттогава насам увеличаването на паричната маса в обръщение и съпътстващата този процес световна инфлация не позволяват на централните банки запазването на това ниво.

Безумието на Никсън

В резултат от вътрешни икономически затруднения, допълнително усложнени от сериозното финансово бреме на Войната във Виетнам, Съединените щати са обхванати от тежка инфлация. Както своя предшественик Линдън Джонсън, така и Ричард Никсън не е в състояние да набави от Конгреса необходимите средства за водене на войната. Това би могло да стане само с увеличаване на данъците — една стъпка, която Конгресът категорично отказва да направи. Затънали в една непопулярна война, която американският народ няма повече никакво желание да финансира, Джонсън и Никсън прибягват до изпитаното средство на поколения управници преди тях — държавните заеми. Те вземат на заем милиарди долари, а когато започват да ги харчат, увеличената парична маса в обръщение предизвиква инфлация. Съединените щати вече не са в състояние да обезпечат националната си валута със злато на международните валутни пазари.

За да генерира нужните средства за водене на войната, Никсън предприема една дръзка икономическа политика, разработена съвместно с министъра на финансите Джон Конъли — бивш губернатор на Тексас. Самият Конъли попада във фокуса на общественото внимание главно поради обстоятелството, че като губернатор на щата се оказва на съседната седалка на същата лимузина, в която Джон Кенеди е застрелян в Далас през 1963 г. и самият той получава леко нараняване при атентата. Джон Конъли се ползва с репутация на корав и хитър политик, нещо като умалено копие на много по-известния си съгражданин Линдън Б. Джонсън; за жалост подобно на Джонсън и той не разбира кой знае колко от икономика и финансови дела. Тази му особеност става болезнено ясна и на самия него, когато към края на живота си се разорява и трябва да разпродава на търг мебелировката на своята резиденция в Тексас.

Така нареченият План Никсън — Конъли предвижда президентът да призове всички бизнесмени да замразят цените на стоките и услугите си, заплатите на работниците и наемите на помещенията, за да се противодейства по този начин на инфлацията; същевременно е наложен 10-процентов допълнителен данък върху всички вносни стоки с цел подобряване на външнотърговския баланс. За да се контролира спазването на наложеното замразяване, президентът призовава гражданите да докладват на федералните власти за всяко забелязано увеличение на цените и наемите. Наред с всички тези драстични мерки, необичайни за една мирновременна икономика, почти незабелязано Никсън затваря и „златното прозорче“ — т.е. доларът вече не е фиксиран към златен еквивалент, а е оставен да плава свободно спрямо останалите валути. Американският долар се превръща в поредната жертва на Виетнамската война.

Измежду всички съветници на президента Никсън единствено Пол Маккракън се възпротивява енергично на замразяването на цените. Малцина коментатори изобщо обръщат някакво внимание на златния стандарт — екзотичен остатък от викторианската епоха във века на компютрите и атомните бомби. Златният стандарт изглежда абсурдно не намясто в модерната икономика, когато доларът владее света като най-могъщата международна валута, а всички национални валути са фиксирани към него по привидно неизменни курсове. Никсън и Конъли успяват да убедят американския народ, че затварянето на златния прозорец е хитър ход срещу чуждестранните спекуланти. Този техен ход обаче слага край на една епоха на финансова стабилност и на най-високата обществена производителност и просперитет в историята на американската валута. След управлението на Никсън доларът никога повече не успява да си възвърне някогашното могъщество и доверието на света.

През март 1972 г. правителството на САЩ девалвира националната валута на 38 долара за унция злато. На следващата година доларът е девалвиран още веднъж — на $42,22 за унция. Швейцарското правителство тогава заявява, че смятано от 24 януари 1973 г., вече няма да обезпечава долара със злато; веднага след това и други правителства последват това решение.

Между декретите на Франклин Рузвелт от 1933 г. и действията на Ричард Никсън от 1971 г. Съединените щати извършват преход от национална валута, основаваща се на златния стандарт, към валута, регулирана изцяло от правителството. Понастоящем американският долар е една валута без покритие, поддържана единствено от разпорежданията на правителството и от доверието на хората в тези разпореждания. Тези промени са оставили своето отражение и върху външния вид на банкнотите — по-конкретно на надписите върху тях. Доларът, „обезпечен със злато и всички активи на банката“, отстъпи място на „федералната банкнота“; изречението „Да се изплати на приносителя при поискване сумата…“ е заменено от израза „На Бог се уповаваме“.

Прекъсвайки връзката между долара и златото, Никсън оставя цената на златото да се повишава неограничено, а доларът да плава спрямо обменните курсове на английската лира, германската марка, японската йена, швейцарския франк и всички останали валути по света. Това довежда до изменения на стойността му в широки граници. Първоначално измененията са едва забележими, после умерени, после амплитудата на тези промени става все по-голяма, като при това доларът така и не успява да достигне доскорошната си максимална стойност, преди отново да забие нос стръмно надолу. Преди светът да разбере какво точно става, доларът вече се движи като влакчето на ужасите в лунапарка. Приблизително по същия начин се движат и останалите основни валути, но докато йената и германската марка се издигат все по-високо, доларът лъкатуши нагоре-надолу, но в общи линии повече надолу, отколкото нагоре.

От 35 долара през 1971 г. цената на унция злато се повишава до $ 400 през 1995 г. Германската марка от $ 0,24 се покачва на $ 0,75, а японската йена, която през седемдесетте години е вървяла по четири за цент, изведнъж се разменя за повече от един цент. Докато доларът все пак успява да се движи нагоре-надолу като познатото влакче на ужасите, валутите на някои по-бедни страни като Перу и Боливия, които са фиксирани към него, направо изхвръкнат от релсите. На други валути, като мексиканското песо, им изпадат колелата, а дори много по-силният канадски долар едва се задържа на завоите. Без дисциплината, наложена от златния стандарт, парите на двайсети век се обезценяват непрекъснато. Както бе запитал Чосър в пролога към своите „Кентърбърийски разкази“:

„Ако и златото ръжда прихване, то с желязото какво ще стане?“

В течение на целия двайсети век навсякъде по света се наблюдава непрестанно увеличаване на властта на правителствата и техния контрол над националните валути. Този контрол позволява на властите да печатат пари, да взимат заеми, с други думи, да предприемат каквито си искат мерки, за да увеличават държавните разходи или да регулират икономиката. С увеличаването на държавните разходи правителствата по най-различни, понякога незабележими начини разширяват обхвата на държавната власт над икономическия процес. След като отпада необходимостта от ограничаване на паричната маса до размера на златните запаси, колчем се наложи да финансират някое свое начинание, правителствата просто печатат нови количества пари.

Политиците винаги могат да намерят убедително извинение за манипулиране на националната валута; често те се хвърлят в битка с някое въображаемо зло, което уж дебне току зад хоризонта, или с по-далечни, макар и не по-малко ужасяващи катастрофи, надвиснали над бъдещето на децата ни. Когато Франклин Д. Рузвелт премахва вътрешния златен стандарт в американските финанси, той прави това, воден от най-благородни мотиви — да сложи край на Депресията и след това да спечели Втората световна война.

Впоследствие Съединените щати възприемат за свой върховен дълг следвоенното възстановяване на Европа и борбата с комунизма — все благородни каузи, налагащи нови дългове. После Линдън Джонсън призовава политиците към още заеми и дългове, за да финансират войната във Виетнам, като същевременно обявява война на бедността в родината.

Вместо да преустанови възприетия от Джонсън курс и по двете направления, когато за всички е вече ясно, че той не води за никъде, Ричард Никсън напълно отрязва долара от златния стандарт. С новоизвоюваната свобода на лесните пари политиците отляво и отдясно вече могат да финансират всякакви проекти, каквито им хрумнат — нови автостради и повече купони за храна на бедните; космически изследвания и засилени селскостопански субсидии; чуждестранна помощ и жилищни програми; Междузвездни войни и фондации за насърчаване на изкуствата; изследвания в областта на рака и борбата с наркотрафика. Страната вече разполага с достатъчно средства, за да финансира безогледните режими на приятелски настроени диктатори или пък да издържа партизански движения в малки държави, ръководени от враждебно настроени диктатори; последният тип държави могат при нужда и да бъдат окупирани от американската армия, за което също ще се намерят предостатъчно пари. На моменти изглежда, сякаш за всекиго има по нещичко в торбата. Политиците, групите за натиск, специалните интереси — всички се присламчват да бозаят от вълшебната формула за правене на пари от нищо.

Непрекъснато нарастващият държавен контрол върху националната валута присъства символично и в дизайна и оформлението на монетите и банкнотите. В самото начало на историята на САЩ американските монети носят образа на индианец, на дадено божество, емблематично животно или алегорична фигура на свободата, демокрацията или някакъв друг абстрактен идеал. От 1909 г. обаче правителството изоставя монетата от един цент с глава на индианец и я заменя с пенито на Линкълн — същата монета, но с бюст на американския президент Ейбрахам Линкълн. От този момент нататък всички останали монети постепенно се подменят с нови, все с образи на политици. На мястото на монетата от 25 цента с „изправената Свобода“ се появява монета с Джордж Вашингтон; сребърният долар с „коронясаната Свобода“ става доларът на Айзенхауер; монетата от пет цента с фигура на бизон става петачето на Томас Джефърсън; монетата от десет цента с фигура на Хермес става десетачето на Рузвелт. Върху монетата от петдесет цента образът на „ходещата Свобода“ се заменя най-напред с портрет на Бенджамин Франклин, а впоследствие — на Джон Кенеди.

Банкнотите, върху които най-напред били изобразени сцени от американската история и алегорични образи, подобни на тези върху монетите, също постепенно биват изместени от купюри с образите на американски президенти. Така най-едрата банкнота в историята на САЩ — златният сертификат от 100 000 долара — носи лика на президента Удроу Уилсън.

Тези промени във външния вид на американските пари съпровождат прехода от национална валута, напълно обезпечена и обменяема в злато, към национална валута, основаваща се само на политическата целесъобразност и прищевките на политиците, бюрокрацията и регулаторните учреждения. Парите загубват своята самостоятелна стойност; те се превръщат в символ на доверието на гражданите в политическата система и нейните водачи.

Двайсети век е векът на държавно регулирани парични системи по целия свят. Според модните за това време теории изглежда, сякаш добронамерени и мъдри политици в състава на правителствата — или на свързани с тях институции, скрити от общественото мнение — са в състояние да контролират по рационален и методичен начин движението на парите и обема на тяхната маса. Те сякаш могат да използват специфични методи за фина настройка на икономиката — нещо като дискретен, безпристрастно действащ предпазен клапан или термостат в икономическата система, който да се отваря и затваря при нужда, например при определяне на основния лихвен процент или на количествата валута, която могат да закупуват или продават външнотърговските банки във всеки един момент.

Увлечението по засиления политически контрол във всички сфери въвлича държавата през двайсети век в организирането на всякакъв род дейности — от премахване на бедността и расизма до лечение на рака и пърхота, от управление на транспортните системи до регулиране на човешката сексуалност и контрол върху раждаемостта. Правителства се вдигат на идеологическа война срещу съществуващи или въображаеми противници — срещу комунизма, фашизма, капитализма, нацизма, срещу различни форми на фундаментализъм; същевременно те строят ракети, с които изпратиха човек на Луната и овладяха Космоса.

Към края на века става ясно, че някои национални правителства са поели прекалено големи и разнообразни отговорности, с които не са в състояние адекватно да се справят. С най-амбициозна роля се нагърбват правителствата на комунистическите държави; затова те просто се сриват, неспособни да изпълняват и ежедневните функции на държавната власт. В по-богатите западни демокрации, макар да не се стига до колапс на властта, правителствата също се препъват под тежестта на поетите отговорности. Гражданите на тези страни постепенно си дават сметка, че ако държавата не е в състояние да доставя пощата и да изхвърля сметта навреме, тя едва ли се справя по-успешно с регулирането на валутата и управлението на националната икономика. Едно правителство, което не може да ограничи трафика на наркотици, трудно ще регулира движението на паричната маса. Една държава, която не е в състояние да охранява улиците на големите градове и дори дворовете на училищата от престъпници и наркопласьори, едва ли с по-голям успех ще опази финансовата си система от кризи и корупция.