Р. А. Салваторе
Градът на мрака (15)

13
Цената на победата

Същата вечер, след като се върнаха в спалните помещения, Дризт каза на Келноз:

— Ти ме измами.

Мракът на стаята ги обгръщаше, другите ученици не се въртяха будни в леглата си — бяха прекалено изморени от битката през деня и от безкрайното слугуване на по-възрастните членове на Академията.

Келноз очакваше този сблъсък. Той разбра колко е наивен младежът още в момента, в който Дризт го заразпитва за правилата на битката. Един обигран мрачен войн, особено благородник, би трябвало да знае много добре, че единственото правило в неговото съществуване е преследването на победата. Сега Келноз беше сигурен в едно — глупавият млад До’Урден нямаше да го накаже задето го е измамил. Отмъщението, подтиквано от злоба, не беше присъщо на този мрачен елф.

— Защо? — настоя Дризт, след като не получи отговор от самодоволния представител на дома Кенафин.

Тонът му накара Келноз да се огледа нервно наоколо. Вече трябваше да са заспали — ако някой учител чуеше, че се карат…

— Какъв е проблемът? — попита той на езика на жестовете. Очите на Дризт лесно можеха да различат топлината на пръстите му. — Постъпих както беше редно, но сега си мисля, че не биваше да избързвам толкова. Може би, ако бях изчакал да победиш още няколко съученика нямаше да завърша трети в класа.

— Ако се подкрепяхме, както се бяхме разбрали, ти можеше дори да спечелиш, или да завършиш поне втори — жестикулира Дризт, а резките движения на ръцете му издаваха неговия гняв.

— Със сигурност втори — отвърна Келноз. — От самото начало си знаех, че няма да те победя. Ти си най-добрият мечоносец, които съм виждал.

— Не и според класирането на учителите — започна да недоволства на глас Дризт.

— Осмото място не е чак толкова лошо — прошепна младежа от дома Кенафин. — Берг’инйон е едва десети, а е от първия дом на Мензоберанзан. Трябва да се радваш, че никой няма да завижда на мястото ти в класирането — Келноз отново използва езика на жестовете; беше чул някакво шумолене пред вратата. — Това, че съм заел по-висока позиция от теб значи единствено, че съм спечелил много повече бойци, желаещи да забият камите си в гърба ми.

Дризт остави заключенията на Келноз да преминат покрай ушите му — отказваше да приеме такова предателство в Академията.

— Берг’инйон беше най-добрият войн, който видях в Голямата битка — жестикулира той. — Ти губеше от него, докато не те защитих.

Другият младеж се усмихна.

— Остави го Берг’инйон. Да върви в някой низш дом, хич не ме интересува — прошепна още по-тихо той, защото леглото на сина на Баенре се намираше само на няколко ярда^[1] от неговото.

— Той е десети, а аз — Келноз от дома Кенафин — трети!

— А аз осми — заяви Дризт, с нетипичен за него глас, сякаш изпитваше повече гняв, отколкото завист, — а можех да те победя с всяко оръжие.

Съученикът му сви рамене — странно и неясно движение за притежателите на инфрачервено зрение.

— Но не го стори — жестикулира той. — Аз спечелих двубоя.

— Двубой ли? — развълнува се Дризт. — По-скоро измама!

— Кой остана на крака? — ясно му припомни Келноз. — Кой го освети синята светлина от жезъла на учителя?

— Честта повелява във всяка битка да има правила — изръмжа младият До’Урден.

— Има едно правило, да — можеш да правиш всичко, стига да ти се размине. Аз съм победител в нашия двубой, Дризт До’Урден и аз заех по-високата позиция. Това е най-важното!

Спорът се разгорещи, а с това и силата на гласовете им. Вратата на стаята се отвори рязко и един учител пристъпи през прага. Контурите на тялото му ярко се очертаваха на фона на сините светлини в коридора. Двамата ученици се завиха през глава и се престориха на заспали.

Последните думи на Келноз накараха Дризт да стигне до едно важно, заключение. Той разбра, че е настъпил краят на тяхното приятелство, ако въобще бе имало такова.

* * *

— Ти си го видял? — попита Алтън, барабанейки нервно с пръсти по малката масичка.

Беше накарал най-младите ученици от Сорсъри да ремонтират стаята му, най-високо разположената в личните му покои, но следите още личаха по каменните стени — последиците от огнената мълния, която бе призовал.

— Да, видях го — отвърна Масой. — Чух и за уменията му да борави с оръжие.

— Осми в класа след Голямата битка — доста добро постижение — отбеляза Безликият.

— Всички казват, че е могъл да завърши първи — сподели чиракът. — Един ден сигурно ще претендира за тази титла. Ще го следя отблизо.

— Няма да доживее, за да я заслужи! — обеща Алтън. — Домът До’Урден възлага големи надежди на младия Дризт с лилавите очи и аз взех решение — ще си отмъстя първо на него. Смъртта му ще накара тази предателка — матрона Малис да страда!

Масой усети, че се задават неприятности и веднъж завинаги реши да сложи край на всичко това.

— Да не си го докоснал! Дори няма да се приближаваш до него.

— Чакам от две десетилетия… — започна учителят, а злобата в гласа му не стихваше.

— Ще почакаш още няколко — отвърна Масой. — Напомням ти, че прие предложението да се присъединиш към дома Хюнет. Такъв съюз изисква подчинение. Матрона СиНафей — нашата матрона-майка — ме натовари със задачата да се заема с Дризт До’Урден и аз ще се подчиня на волята й.

Алтън се облегна на стола, обхвана с крехката си длан останките от брадичката си и внимателно започна да обмисля думите на своя съучастник.

— Матрона СиНафей има план, който ще задоволи цялата жажда за отмъщение, която си изпитвал някога — продължи ученикът. — Но сега те предупреждавам, Алтън ДеВир — изръмжа той и подчерта фамилията на Безликия, която не беше Хюнет. — Ако обявиш война на До’Урден или, ако извършиш каквото и да е злодеяние срещу тях без одобрението на матрона СиНафей, ще си навлечеш гнева на дома Хюнет. Ще те провъзгласим за убиец и самозванец и ще те накажем по всеки възможен начин, позволен от управляващия съвет!

Алтън не можеше да пренебрегне заплахата. Той беше крадец и нямаше свое семейство, освен Хюнет, което го бе осиновило. Ако матроната се настроеше срещу него, той нямаше да си намери съюзници.

— Какъв е планът на СиНафей… матрона СиНафей…, какво ще прави с дома До’Урден? — спокойно попита той. — Кажи ми какво ще е отмъщението, за да мога да преживея мъчителните години, които ще прекарам в очакване.

Масой знаеше, че в този момент трябва да е много внимателен. Матроната не му забрани да говори с Алтън за бъдещите им действия, но ако бе искала вятърничавия учител да знае за тях, щеше да му ги съобщи сама.

— Да кажем, че дома До’Урден става все по-могъщ и ще продължава, докато не се превърне в истинска заплаха за всички управляващи семейства — Масой изпитваше такова удоволствие; обичаше интригите преди започването на война. — Вземи, например, падането на дома ДеВир — нападение изпипано до последната подробност, без оставени следи. Много от благородниците на Мензоберанзан щяха да спят спокойно, ако… — изведнъж той замълча — реши, че не е необходимо да казва повече.

Масой видя пламъкът, проблеснал в очите на Алтън. Явно изкушението беше достатъчно, за да поддържа търпението на учителя.

* * *

В Академията, особено през първата година, Дризт претърпя много разочарования. С всички сили и с цялата си упоритост той отказваше да приеме мрачната реалност в обществото на мрачните елфи — реалността, за която му говореше Закнафейн. Опитваше се да прецени наученото за ненавистта и недоверието: от една страна, според разбиранията на преподавателите и контекста на техните лекции, и от друга, пречупено през призмата на собствените му убеждения, които беше изградил с помощта на доскорошния си ментор. Но беше толкова трудно да се каже кое е правилното и кое — не. След дълги размисли Дризт разбра, че не може да пренебрегне един факт — през целия си живот беше станал свидетел на немалко предателства и всичките бяха извършени от мрачни елфи.

Тренировките в Академията, безкрайните часове прекарани в упражнения по дуелиране и в заучаване на скрити ходове, бяха истинско щастие за момчето. Сякаш се срастваше с оръжията си и се освобождаваше от натрапчивите мисли за истината и за тази, която им втълпяваха.

Тук той изпъкваше над останалите. Когато постъпи в Академията, уменията му да борави с оръжие бяха по-добри от тези на неговите съученици. Сега, след всеки изтощителен месец, той ставаше все по-опитен. Научи се да вижда отвъд общоприетите отбранителни и атакуващи тактики, разработени от учителите; започна да измисля свои методи, които обикновено превъзхождаха установените похвати или поне им бяха равностойни.

В началото Дайнин слушаше как колегите му величаят необикновените умения на по-малкия му брат и се чувстваше все по-горд. Но сега, когато хвалбите бяха толкова възторжени, той стана изнервен и предпазлив. Дайнин беше първият син на дома До’Урден и беше убил Налфейн, за да спечели тази титла. Дризт беше втори, имаше потенциала да стане един от най-добрите мечоносци в Мензоберанзан и може би също я желаеше.

Съучениците на Дризт също забелязаха огромния му напредък в танца с оръжията. Но това невинаги ги радваше! Гледаха го със завист, чудеха се дали някога ще могат да се сравняват с него. Натрапчивостта беше присъща на мрачните елфи. През по-голямата част от живота си тези младежи наблюдаваха как възрастните извличат полза от всяка ситуация. Сега всеки от тях желаеше Дризт да е негов съюзник и на следващата година, когато настъпи часът на Голямата битка, младият До’Урден беше затрупан от предложения за партньорство в състезанието.

Най-изненадващото беше това на Келноз от дома Кенафин, който миналата година си беше послужил с хитрост и така бе победил Дризт.

— Ще обединим ли отново усилията си — този път до самия край на съревнованието? — попита надменният младеж, докато вървяха през тунела към пещерата, подготвена за събитието.

Той заобиколи Дризт и застана пред него, сякаш бяха първи приятели, скръстил ръце и с дружелюбна усмивка, изписана на лицето.

Младият До’Урден не можа да му отговори. Подмина го и продължи напред като хвърляше по един поглед към нахалния младеж.

— Какво толкова? — продължи Кенафин и ускори крачка, за да се изравни със съученика си.

Дризт се обърна към него.

— Как бих могъл да се съюзя с един лъжец? — изръмжа той. — Не съм забравил номера, който ми погоди!

— Да, но сега — настояваше младежът, — ти си много по-внимателен. Нима съм толкова глупав, че да постъпя по същия начин?!

— А как иначе ще ме победиш? Не можеш да ме надвиеш в битка — думите на Дризт не бяха от гордост, просто факт, който и двете момчета приемаха.

— Второто място също е голяма чест — обоснова се Келноз.

Дризт го погледна. Знаеше, че той няма да се задоволи с нищо, освен пълната победа.

— Ако се срещнем в битката, ще се срещнем като противници — студено промълви младият До’Урден и отново го подмина.

Този път Келноз не го настигна.

* * *

Дризт явно имаше късмет през този ден, защото неговият пръв опонент и първа жертва в Голямата битка не бе някой друг, а партньорът му от миналата година. Той го откри в същия коридор, който бяха използвали като стартова позиция и го повали с първата комбинация от атакуващи удари. И макар че копнееше да забие дървения ятаган с всички сили в ребрата на Келноз, Дризт успя да овладее победоносния си удар.

После се спусна през сенките; внимателно избираше пътя си, докато броят на учениците не започна да намалява. Трябваше да е много предпазлив — с това име, което си бе извоювал — защото съучениците му знаеха какво ще спечелят, ако го отстранят още в самото начало на състезанието. Дризт трябваше да прецени сам всяка битка, преди да се включи в нея и да се увери, че неговият противник няма съюзници, спотайващи се наоколо.

Това беше неговата арена. Тук младежът се чувстваше най-добре и беше готов да приема предизвикателства. След два часа бяха останали само петима ученици, а след още два — прекарани в игра на котка и мишка — само Дризт и Берг’инйон Баенре.

Младият До’Урден излезе на открито в пещерата.

— Излез, Баенре! — извика той. — Нека се бием с чест, тук на открито!

Дайнин го наблюдаваше от едно от мостчетата и не можеше да повярва на очите си.

— Той се отказа от всичките си преимущества — изкоментира Хатч’нет, застанал до първия син на До’Урден. — Той е по-добър с мечовете, което ще притесни Берг’инйон и ще го накара да се почувства несигурен в действията си. Сега брат ти стои там и открито заявява позицията си.

— Не е поумнял много — измънка Дайнин.

Повелителят забеляза как Берг’инйон се промъква покрай един сталагмит — няколко ярда зад Дризт.

— Скоро ще разберем.

— Страх ли те е? — изкрещя Дризт в мрака. — Ако наистина заслужаваш първото място, както твърдиш, тогава излез и се изправи срещу мен. Докажи думите си, Берг’инйон Баенре или не ги изричай повече!

Младежът усети движение зад гърба си и се претърколи настрана.

— Съревнованието изисква много повече от игра с мечовете! — изкрещя синът на дома Баенре като излизаше, а очите му блестяха, тържествуващи от предимството, което си бе спечелил.

Тогава Берг’инйон се препъна в лентата, опъната от неговия противник, и падна по очи. На секундата Дризт се озова до него и опря острието на дървения ятаган в гърлото му.

— Знам, научих и това — злобно отвърна Дризт.

— И победителят е До’Урден — заяви Хатч’нет и освети в синя светлина лицето на победения син на дома Баенре. — Първите синове трябва много да се пазят, ако по-малките им братя имат такива умения — напомни учителят на Дайнин и стопи усмивката му.

* * *

Дризт не се гордееше толкова с победата си тази година, колкото с уменията си, който се подобряваха с всеки изминал ден. Упражняваше се винаги, когато му останеше малко свободно време. А с всяка изминала година работата му намаляваше — най-младите ученици имаха най-много задължения — и той прекарваше все повече време в тренировки. Отдаваше се на танца с оръжията, на хармонията на движенията си. Ятаганите се превърнаха в единствените му приятели и той вярваше само на тях.

На третата година Дризт отново спечели Голямата битка; на четвъртата също — въпреки заговорите срещу него. Учителите разбраха, че никой от съучениците му няма да успее да го победи и на следващата година той се състезаваше в по-горен клас. Победи и тях — учениците, прекарали в Тиер Брех три години повече от него.

Академията, издигаща се над всичко останало в Мензоберанзан, имаше собствена организация. Дризт беше развил таланта си дотолкова, че вече не се вместваше в рамките на тази организация; но това нямаше да намали срока на неговото обучение. Като боец той щеше да прекара десет години в Тиер Брех, което не беше много в сравнение с трийсетте години обучение на магьосниците в Сорсъри или с петдесетте — на жриците в Арах-Тинилит. Войните постъпваха в Академията на двайсет години, магьосниците — на двайсет и пет, а жриците трябваше да изчакат, докато навършат четирийсет.

Първите четири години в Мелей-Магтеър се посвещаваха на боравенето с оръжия, на единоборството. През този период учителите на Дризт почти не успяха да му покажат нищо ново — Закнафейн го беше научил на всичко.

След това уроците станаха по-трудни. Младите мрачни елфи се обучаваха две години на военна техника в група, съставена само от бойци, а през следващите три — упражняваха натрупаните знания, техники и умения — в сражения заедно с магьосници и жрици и срещу тях.

Последната година в Академията беше за обогатяване на знанията на бойците. През първите шест месеца се учеха основни неща за боравенето с магия в Сорсъри, а през другите шест учениците се подготвяха за своето дипломиране под ръководството на жриците от Арах-Тинилит.

Там се наблягаше на реториката — лекциите за възприятията, ценени толкова много от Кралицата на Паяците, се повтаряха до втръсване, заедно с лъжите за омразата, която поддържаше хаоса в живота на мрачните елфи и ги правеше лесно управляеми.

Академията се превърна в предизвикателство за Дризт, в лична класна стая — в рамките на недостижимия танц на неговите ятагани. С тези две остриета, младежът изграждаше непроходими елмазени стени, прикриващи го от неправдите, които виждаше около себе си, от думите, които можеха да отровят сърцето му. Академията беше убежище за нестихващия стремеж и лъжата; беше като извор на ненаситната, всепоглъщаща жажда за власт, белязала живота на всички мрачни елфи. Но Дризт си беше обещал, че ще напусне това място неопетнен.

Годините минаваха, битките започнаха да наподобяват жестоката реалност и младият До’Урден неведнъж се улавяше да води разгорещени спорове в ситуации, които не можеше да подмине с лека ръка.