Варлам Шаламов
Катерицата

Гората заобикаляше града, навлизаше в града. Трябва просто да се прехвърлиш на съседното дърво, и вече си в града, на булеварда, а не в гората.

Боровете и елхите, кленовете и тополите, брястовете и брезите — всичко беше еднакво и на горската поляна, и на площад „Борба със спекулата“, както наскоро беше преименуван търговският площад на града.

Когато катерицата отдалече гледаше града, й се струваше, че градът е разрязан на две със зелен нож, със зелен лъч, че булевардът е зелена рекичка, по която може да се плува и да се доплува до същата такава зелена вечна гора, в която живееше катерицата. Че камъкът скоро ще свърши.

И катерицата се реши.

Катерицата се прехвърляше от топола на топола, от бреза на бреза — делово, спокойно. Но тополите и брезите не свършваха, а я отвеждаха все по-надълбоко в тъмните клисури, до каменните поляни, заобиколени с нискорасли храсти и самотни дървета. Клоните на брезите бяха по-гъвкави от тези на тополата, но катерицата си го знаеше от преди.

Скоро катерицата разбра, че е избрала грешния път, че гората не става по-гъста, а оредява. Но беше късно да се връща обратно.

Сега трябваше да претича през онзи сив мъртъв площад, след който отново идва гората. Вече лаеха кучета, минувачите надигаха глави.

Иглолистната гора беше сигурно място — борова броня, елхова коприна. Докато тополите предателски шумоляха с листа. Клонът на брезата държеше по-здраво, по-дълго и гъвкавото тяло на зверчето се залюляваше във въздуха, само определяше пределното напрежение на клона, катерицата отпускаше лапи и летеше във въздуха — полуптица, полузвяр. Дърветата бяха научили катерицата и на небе, и на полет. Тя се пускаше от клона, разперваше ноктите на всичките си четири лапи и политаше в търсене на по-твърда опора, по-надеждна от въздуха.

Катерицата наистина приличаше на птица, тя беше като жълтия ястреб, обикалящ с летене над гората. Как само завиждаше катерицата на ястребите заради далечния им полет. Но катерицата не беше птица. С всяка минута, в която започваха да отслабват мускулите на дървото и клонът започваше да се огъва под тялото й, катерицата чувстваше зова на земята, тежестта на земята и стопудовото си тегло. Трябваше да събере сили, да призове на помощ нови сили, идващи някъде отвътре, за да скочи отново на клона — или щеше да падне на земята и никога нямаше да се вдигне към зеленината на короните.

Катерицата присвиваше тесните си очи, подскачаше, вкопчваше се в клоните, залюляваше се, прицелваше се, без да вижда, че след нея тичат хора.

А по улиците на града вече се стичаше тълпа.

Това беше тих провинциален град, който се будеше заедно със слънцето, с петлите. През него минаваше толкова тиха река, че понякога течението й спираше напълно и водата даже потичаше наобратно. В града имаше две развлечения. Първото бяха пожарите, тревожните предупредителни балони, които издигаха на пожарникарската вишка, грохотът на пожарникарските каруци, прелитащи с пожарникарските екипи по калдъръмените улици: дорестите коне, сиво-петнистите коне и враните коне отговаряха на цвета на всяка от трите противопожарни части. Борбата с пожарите беше за смелите, наблюдението — за всички останали. Възпитаването в смелост беше за всички; всички, които можеха да се движат, взимаха децата, оставяха по къщите само парализираните и слепите, и отиваха „на пожара“.

Второто народно зрелище беше ловът на катерици — класическо развлечение на гражданите.

През града преминаваха катерици, минаваха често, но винаги през нощта, когато градът спеше.

Трето развлечение беше революцията — в града се изтребваше буржоазията, разстрелваха се заложници, копаеха се някакви ровове, раздаваха се пушки, обучаваха се и се пращаха на смърт млади войници. Но няма революция на света, която да заглуши порива към традиционната народна забава.

Всеки в тълпата гореше от желание да бъде първият, който ще уцели катерицата с камък, който ще убие катерицата. Да бъде най-точният, най-добрият стрелец с прашка — с библейска прашка, — хвърлена с ръката на Голиат по жълтото телце на Давид. Голиатите летяха след катерицата, свиреха с уста, насъскваха се, блъскаха се един друг, жадувайки убийство. Тук беше и селянинът, донесъл на пазара половин торба ръж, който разчиташе да размени тази ръж за роял, за огледала — в година с много смърт огледалата бяха евтини, — и председателят на революционния комитет в градските железопътни работилници, дошъл на пазара, за да излови спекулантите, и счетоводителят на Всепотребсоюз^[1], и прочутият от царско време градинар Зуев, и червеният командир с чудните му панталони с бричове — фронтът беше само на сто версти^[2].

Градските жени стояха до дъсчените огради, до портичките, надничаха през прозорците, насъскваха мъжете, вдигаха децата, за да могат децата да видят по-добре лова, да се научат и те на лов…

Момчетата, на които не се разрешаваше сами да преследват катерици — за това си имаше възрастни — мъкнеха камъни, тояги, за да не се изпусне зверчето.

— На, чичо, удряй.

И чичото удряше, и тълпата ревеше, и преследването продължаваше.

Всички търчаха по градските булеварди след рижото зверче: потни, червендалести, обхванати от страстната жажда за убийство стопани на града.

Катерицата бързаше, тъй като отдавна беше разгадала този рев, тази страст.

Трябваше да се спусне, да се изкатери нагоре, да избере клон, клонче, да прецени полета си, да се залюлее във въздуха, да литне…

Катерицата разглеждаше хората, а хората разглеждаха катерицата. Хората следяха нейния бяг, нейния полет — тълпа от обикновени опитни убийци…

По-възрастните, ветераните в провинциалните битки, развлеченията, ловуването и сраженията, дори и не мечтаеха да настигнат младите. Опитните убийци се движеха след тълпата и отдалече даваха ценни съвети, смислени съвети, важни съвети на онези, които можеха да търчат, да хващат, да убиват. Тези вече не можеха да тичат, не можеха да гонят катерицата. Пречеше им задухът, тлъстините, дебелината. Но имаха голям опит и даваха съвети — кой откъде да мине, за да препречи пътя на катерицата.

Тълпата непрекъснато се разрастваше — ето че старците разделиха тълпата на отряди, на армии. Половината отидоха в засада, да затягат обръча.

Катерицата видя изскачащите от уличката хора преди хората да я видят и всичко разбра. Трябваше да слезе, да претича десет метра до дърветата на булеварда и щяха да видят тогава тези псета, тези герои.

Катерицата скочи на земята и се метна право в тълпата, макар че срещу нея летяха камъни и тояги. И като се шмугна между тези тояги, между тези хора — бой! бой! Не й давай да се съвземе! — катерицата се огледа. Градът я настигаше. Камъкът я уцели от едната страна, катерицата падна, но веднага скочи и се хвърли напред. Катерицата стигна до дървото, до спасението, покатери се по дънера и се прехвърли върху борова клонка.

— Безсмъртна ще излезе, мръсницата!

— Сега трябва да обкръжите реката, при плитчината!

Но нямаше смисъл нищо да се обкръжава. Катерицата едвам-едвам се придвижваше по клона и хората веднага забелязаха това и заръмжаха.

Катерицата се залюля на клона, за последен път си напрегна силите и падна направо във виещата, хриптяща тълпа.

Тълпата се раздвижи като кипващ котел, а после пак както котел, но вече свален от огъня, хората взеха да се разотиват от това място на тревата, където лежеше катерицата.

Тълпата бързо оредяваше — нали всеки трябваше да ходи на работа, всеки имаше работа в града, в живота. Но нито един не си отиде къщи без да погледне мъртвата катерица, без да се убеди със собствените си очи, че ловът е успешен, че дългът е изпълнен.

Провирах се по-напред през оредяващата тълпа, понеже нали и аз бях насъсквал, и аз бях убивал. И аз имах това право, като всички останали, като целия град, като всички класи и партии…

Погледнах жълтото телце на катерицата, кръвта, която беше засъхнала по устата, по муцунката, погледнах очите, които спокойно се взираха в синьото небе на тихия ни град.