Метаданни
Данни
- Серия
- Факирът на лопатата (7)
- Включено в книгите:
-
Колимски разкази
българско издание от 1994 г.Колимски разкази
българско издание от 2010 г. - Оригинално заглавие
- Калигула, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Александър Талаков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
Първо издание
Съставителство: Александър Талаков
Превод: Александър Талаков
Редактор: Иван Дойчинов
Технически редактор: Любица Златарева
Коректор: Красимира Петрова
ISBN 954-411-015-I (том I)
ISBN 954-411-016-X (том II)
Издателство „Факел“, София, 1994
Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989
Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)
В РУР[1] получиха бележката още преди сирената, по здрач. Комендантът запали бензиновата лампа, прочете написаното и бързо отиде да се разпореди. Нищо не му изглеждаше странно.
— Не му ли хлопа дъската? — посочи си челото дежурният надзирател.
Комендантът му хвърли смразяващ поглед и дежурният изстина. Извърна очи към пътя.
— Водят го — рече той, — лично Ардатиев идва.
От мъглата се появиха двама войници с пушки. Зад тях един коняр водеше за поводите мършав сив кон. След коня, без да гледа къде стъпва, направо през снега крачеше тромав, едър мъж. Късият му бял кожух беше разкопчан, шапката-барнаулка — накривена. В ръката си стискаше тояга, с която жестоко налагаше кокалестите, мръсни, хлътнали хълбоци на животното. Конят се сгърчваше след всеки удар и продължаваше да пристъпва бавно — нямаше сили да ускори крачка.
Конвойните спряха коня до входа на зоната и Ардатиев излезе напред с олюляваща се походка. Дишаше като изморен жребец и лъхаше на спирт срещу коменданта, който се беше изпънал пред него.
— Готово ли е? — изхриптя той.
— Тъй вярно! — отвърна комендантът.
— Вкарвай го! — разкрещя се Ардатиев. — Зачисли го на доволствие. Наказвам хора, че конете ли да жаля? Ще му кажа аз. Трети ден не ще да работи — мърмореше той, като побутваше с юмрук коменданта в гърдите. — Исках да запра коларя. Нали планът отива по дяволите. Плаанът… Пък той ми се кълне: „Не съм аз, конят не работи.“ Рразбирам — хълцаше Ардатиев, — ввярвам… Дай, викам му, поводите. Хванах ги — не иска да върви. Бия го — не. Давам му захар — специално я бях взел от къщи — не ще. Ах, викам си, гадино такава, как сега да ти изпиша трудодните? Натикай го вътре — при всички кръшкачи, при всички врагове на човечеството — в карцера. Само на вода. Три денонощия като за начало.
Ардатиев седна в снега и си свали калпака. Мократа му разрошена коса падаше връз очите. Опита се да стане, но се олюля и изведнъж се катурна по гръб.
Надзирателят и комендантът го замъкнаха в стаята на дежурния. Ардатиев спеше.
— Да го пренесем ли у тях?
— Не. Жена му не обича да го вижда такъв.
— Ами коня?
— Трябва да го вкараме. Когато се събуди и разбере, че не сме го опандизили — ще ни претрепе. Натикай го в четвърта. При интелигентните.
Двама пазачи, бивши затворници, донесоха в стаята на дежурния дърва за през нощта и започнаха да ги подреждат до печката.
— Какво ще кажете, Пьотър Григориевич? — рече единият, като посочи с поглед към вратата, зад която хъркаше Ардатиев.
— Ще кажа, че не е нещо ново… Калигула…
— Да, да, както го е казал Державин — подхвана вторият, изправи се и издекламира с чувство:
Калигула, конят ти в сената
не ще сияй, потънал в злато —
доброто само може да сияй…
Двамата старци запалиха цигари и светлосиният дим от махорката заплува из стаята.