Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Необращённый, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Грижливо пазя стария си сгъваем стетоскоп. Подари ми го по случай края на фелдшерските курсове Нина Семьоновна — ръководителката на практиката ни по вътрешни болести.

Този стетоскоп беше символ и знак за връщането ми към живота, обещаваше свобода, обещаваше воля — едно сбъднало се обещание. Впрочем, свободата и волята са различни неща. Никога не съм бил волен, през всичките си вече напреднали години съм бил само свободен. Но това бе по-късно, много по-късно от деня, когато приех подаръка със затаена болка, с лека тъга — сякаш не на мен, а на някой друг трябваше да се подари този стетоскоп, символ и знак за главната ми победа, на главния ми успех в Далечния север, на границата на живота и смъртта. Много добре усещах всичко това — не знам дали го разбирах, но без съмнение го чувствах, докато слагах стетоскопа до себе си под протритото лагерно одеяло — бивше войнишко одеяло, одеяло с втори, дори с трети живот, каквито раздаваха на курсистите. Милвах стетоскопа с измръзналите си пръсти и те не можеха да разберат това дърво ли е или желязо. Веднъж от торбата, от собствената си торба, опипом извадих стетоскопа наместо лъжицата. И в тази грешка се криеше дълбок смисъл.

Бившите затворници, чийто живот в лагера е бил по-лек — ако изобщо нечий живот в лагер може да бъде лек, — смятат за най-тежък период в своя живот времето на следлагерното безправие и последващите скитания, когато все не са успявали да си осигурят спокоен живот — същото онова спокойствие, което им бе помогнало да оцелеят в лагера. Тези хора някак си се бяха приспособили към лагера и лагерът се бе приспособил към тях, осигурявайки им храна, подслон и работа. Навиците трябваше рязко да се променят. Хората виждаха, че надеждите им, макар да бяха от скромни по-скромни, пропадат. Доктор Калембет, излежал в лагера присъдата си от пет години, не можа да се справи със следлагерната свобода и една година по-късно се самоуби. Оставил следната бележка: „Глупаците не те оставят да живееш.“ Ала работата не беше в тях. Друг един лекар, доктор Милер, с необикновена енергия доказваше по време на цялата война, че не е немец, а евреин — заявяваше това на всяка крачка, във всеки въпросник. Имаше и трети — доктор Брауде, излежал три години заради фамилното си име, та доктор Милер също знаеше, че съдбата не обича да се шегува. Милер успя да докаже, че не е немец. Освободиха го навреме. Но само след една година живот на свобода доктор Милер беше обвинен в космополитизъм. Впрочем, още не бяха започнали да го обвиняват. Един начетен началник, който следеше пресата и художествената литература, покани доктор Милер на предварителен разговор. Защото заповедта си е заповед, но да се предугади „линията“, преди заповедта да е дошла, бе голямо удоволствие за начетените началници. Онова, което е започнало в центъра, непременно ще стигне по някое време до Чукотка, до Индигирка и Яна, до Колима. Доктор Милер добре разбираше всичко това. В селището Аркагал, където Милер работеше като лекар, в една помийна яма се удави нечие прасе. Беше се удавило в нечистотиите, ала го измъкнаха и започна една от най-големите тъжби; в решаването на въпроса участваха всички обществени организации. Хората от селището на волнонаемните, стотина души началници, инженери и семействата им, настояваха прасето да бъде предоставено на техния стол, нещо толкова рядко — свинска пържола, стотици свински пържоли. Началството вече се облизваше. Но началникът на лагера Кучеренко настояваше прасето да бъде продадено на лагера — и целият лагер, цялата зона няколко дни обсъждаше съдбата на животното. Всичко останало бе забравено. В селището се провеждаха събрания — на партийната организация, на профсъюзната организация, на войниците от охраната.

Доктор Милер, бивш затворник, началник на санитарната част на селището и на лагера, трябваше да се произнесе по този въпрос. И доктор Милер реши — в полза на лагера. Беше написал акт, в който се казваше, че прасето се е удавило в нечистотиите, но може да се използва за лагерния казан. В Колима имаше много такива актове. Компот, вмирисал се на керосин. „Не е годен за продажба в магазина на селището на волнонаемните, но може да бъде промит и продаден за лагерния казан.“

Тъкмо акта за прасето бе подписал Милер един ден преди разговора за космополитизма. Такава бе хронологията — онова, което остава в паметта като нещо жизненоважно, значително.

След разговора със следователя Милер не си отиде у дома, а влезе в зоната, облече си престилката, извади една спринцовка и си инжектира морфин.

За нас — за мен и за стотиците хиляди други, които работехме в лагера не като лекари — времето след затвора бе нескончаемо щастие — всекидневно, ежечасно. Прекалено страшен бе адът, останал зад гърба ни, и никакви митарства по специалните и кадровите отдели, никакви скитания, нито безправието на тридесет и девети член от паспортната система[1] не ни лишаваха от това чувство на щастие и радост — в сравнение с онова, което бяхме видели вчера и завчера.

За курсистите от фелдшерския курс бе голяма чест да попаднат на практика в трето терапевтично отделение. Завеждаща отделението беше Нина Семьоновна — бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт.

Само двама души, двама от тридесетте курсисти, можеха да карат месечната си практика в трето терапевтично отделение.

Практиката, истинското наблюдение на болните — ах, колко безкрайно далеч бе то от книгите, от „курса“. Човек не може да стане медик по книга — нито фелдшер, нито лекар.

В трето отделение отивахме само двама мъже — аз и Бокис.

— Двама мъже ли? Защо?

Нина Семьоновна беше прегърбена зеленоока възрастна жена, побеляла, сбръчкана, навъсена.

— Двама мъже ли? Защо?

— Нина Семьоновна мрази жените.

— Мрази ли ги?

— Е, не ги обича. С една дума, двама мъже. Късметлии.

Старшата на курсовете Муза Дмитриевна ни заведе с Бокис при нея.

— Отдавна ли сте тук?

— От тридесет и седма.

— А аз — от тридесет и осма. Първо бях в Елген. Там изродих триста жени, преди това не ми се беше случвало. Сетне дойде войната — мъжът ми загина в Киев. И двете ми деца. Момченца. От бомба.

Около мен бяха умрели повече хора, отколкото в което и да е сражение през войната. Умряха без каквато и да била война, преди каквато и да била война. И все пак. Мъката е различна, както и щастието.

Нина Семьоновна седна на леглото на един болен, отметна одеялото.

— Е, да започваме. Вземете стетоскопа, опрете го до гърдите на болния и слушайте… Французите слушат през пешкир. Но със стетоскоп е още по-сигурно, най-сигурно. Не съм привърженичка на фонендоскопите — тях ги използват лекарите-господинчовци, понеже ги мързи да се наведат над болния. А стетоскопът… Това, което ви показвам, няма да го намерите в нито един учебник. Слушайте.

Скелетът с опъната по него кожа покорно изпълняваше нарежданията на Нина Семьоновна. Изпълняваше и моите команди.

— Слушайте този кух звук, този глух оттенък. Запомнете го за цял живот, както и тези кости, сухата кожа и блясъка в очите. Ще ги запомните ли?

— Ще ги запомня. За цял живот.

— Спомняте ли си какъв бе звукът вчера? Преслушайте пак болния. Звукът се е променил. Описвайте всичко това — впишете го в историята на заболяването. Смело. С твърда ръка.

В болничната стая имаше двадесет болни.

— Сега няма интересни случаи. А това, което видяхте — това е глад, глад и само глад. — Седнете отляво. Ето тук, на моето място. Хванете болния с лявата си ръка за рамото. По-здраво, по-здраво. Какво чувате?

Разказвах й.

— Е, време е за обяд. Вървете, ще ви нахранят в помещението за раздаване на храна.

Пълната раздавачка Шура щедро ни сипа „докторски“ обяд. Тъмните очи на сестрата-домакин ми се усмихваха, но някак самовглъбено, вътрешно…

— Защо така, Олга Томасовна?

— Аа, забелязахте, значи. Винаги си мисля за нещо друго. За миналото. За вчера. Старая се да не виждам днешния ден.

— Днешният ден не е чак толкова лош, но е много страшен.

— Да ви сипя ли още чорба?

— Сипете ми.

Не ми беше до черните й очи. Уроците при Нина Семьоновна, овладяването на изкуството да се лекува за мен беше най-важното нещо на този свят.

Нина Семьоновна живееше в отделението, в стая, на която в Колима викат „кабинка“. Освен стопанката й никой никога не влизаше там. Тя сама я подреждаше и метеше пода. Дали сама го миеше — не знам. През отворената врата се виждаше кораво, небрежно застлано легло, болнично шкафче, столче, варосани стени. До кабинката имаше и малък кабинет, само че вратата му водеше към болничната стая, а не към коридора. В кабинета — нещо като писалище, две дървени столчета без облегалки, кушетка.

Всичко беше както в другите отделения, но не съвсем — дали защото нямаше цветя — нито в кабинката, нито в кабинетчето, нито в болничната стая. Или може би за това бе виновна строгостта на Нина Семьоновна, това, че не се усмихваше? Очите й припламваха с тъмнозелен, изумруден огън някак си не когато трябва, не на място. Припламваха без връзка с разговора, с работата. Но очите й не живееха сами по себе си — живееха заедно с чувствата и с мислите на Нина Семьоновна.

В отделението нямаше приятелство, дори най-повърхностно приятелство между санитарките, медицинските сестри. Всички идваха на работа, на служба, за дежурство и личеше, че истинският живот на сътрудниците от трето терапевтично отделение беше в женската барака, след края на службата, след работа. Обикновено в лагерните болници истинският живот се съчетава, слива се с мястото и времето за работа — в отделението се отива с радост, с желание по-скоро да се отървеш от проклетата барака.

В трето терапевтично отделение нямаше приятелство. Санитарките и медицинските сестри не обичаха Нина Семьоновна. Само я уважаваха. Страхуваха се. Страхуваха се от страшния Елген, от колимския совхоз, където и в гората, и под земята работеха жени-затворнички.

Страхуваха се всички освен Шура раздавачката.

— Трудно е да се вкара мъж тук — казваше тя, като с трясък захвърляше измитите паници в шкафа. — Но вече, слава Богу, съм в петия месец. Скоро ще ме изпратят в Елген — ще ме освободят! Майките ги освобождават всяка година — само това ни е шансът.

— Които са по петдесет и осми не ги освобождават.

— Аз съм по десета алинея. Тях ги освобождават. Не съм троцкистка. Миналата година на моето място работеше Катюшка. Нейният Федя сега живее с мен — Катюш-ка я освободиха с детето, беше дошла да се сбогуваме, Федя й рече: „Помни, аз те освободих.“ Не че си излежал, не с амнистия, не с помощта на зеления прокурор, а по наш си начин, по най-сигурния… И наистина — той я освободи. Май и мен ме освободи…

Шура доверително посочи корема си.

— Да, освободил те е.

— Така де. Ще се махна от това проклето отделение.

— Каква тайна се крие тук, Шура?

— Сам ще разбереш. Я по-добре — утре е неделя — да си сварим медицинска супа. Макар Нина Семьоновна да не обича много тези празници… Все пак ще позволи…

Медицинска супа — това беше супа от медикаменти: най-различни корени, кубчета месен концентрат, разтворени във физиологичен разтвор — дори от сол нямало нужда, както ми съобщи възторжено Шура… Кисел от черни боровинки, малини и шипки, палачинки.

Медицинският обяд хареса на всички. Нина Семьоновна привърши порцията си и стана.

— Отбийте се в кабинета ми.

Влязох.

— Искам да ви дам една книга.

Нина Семьоновна порови в чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на молитвеник.

— Това Евангелието ли е?

— Не, не е Евангелието — бавно рече Нина Семьоновна и зелените й очи заблестяха. — Не, не е Евангелието. Това е Блок. Вземете.

Плахо и с благоговение поех мръсносивото томче от малката серия „Библиотека на поета“. С грубата си, все още минна кожа на пръстите докоснах корицата, без да усещам нито формата, нито големината на книгата. В томчето имаше две хартиени лентички.

— Прочетете ми на глас тези две стихотворения. Където е отбелязано.

— „Момичето пееше в църковния хор“. „В далечната синя спалня“. Някога ги знаех наизуст.

— Така ли? Изрецитирайте ми ги.

Започнах, ала веднага се обърках. Паметта отказваше да ми „напомни“ редовете. Светът, от който бях дошъл в болницата, не се нуждаеше от стихове. В живота ми имаше дни, и те не бяха малко, когато не можех да си спомня и не исках да си спомням никакви стихове. Радвах се така, сякаш се бях освободил от излишно бреме, което не ми трябваше в моята борба, в долните етажи на живота, в подземията на живота, в помийните му ями. Там стиховете само ми пречеха.

— Четете от книгата.

Прочетох и двете стихотворения и Нина Семьоновна се разплака.

— Разбирате ли, че момченцето е умряло, умряло е? Вървете, четете Блок.

С настървение четях и препрочитах Блок цяла нощ, по време на цялото дежурство. Освен „Момичето…“ и „Синята спалня“ в книгата бяха „Клетва с огън и мрак“, също и пламенните стихове, посветени на Волохова. Те събудиха в мен съвсем други сили. След три дни върнах книжката на Нина Семьоновна.

— Мислехте си, че ви давам Евангелието. Него също го имам. Ето… — тя извади от писалището си томче, което приличаше на Блок, но не беше мръсносиньо, а тъмнокафяво. — Четете апостол Павел. До Коринтяните… Ето това.

— Не съм набожен, Нина Семьоновна. Но, разбира се, много уважавам…

— Как? Вие, който сте преживели хиляда живота? Вие — възкръсналият?… Не сте набожен? Малко трагедии ли сте видели тук?

Лицето на Нина Семьоновна се сбръчка, потъмня, посивялата й коса се разпиля, изскочи изпод бялата лекарска шапчица.

— Ще четете книги… Списания.

— Списанието на Московската патриаршия ли?

— Не, не на Московската патриаршия, а онези…

Нина Семьоновна замахна с белия си ръкав, наподобяващ ангелско крило, и посочи нагоре… Накъде? Отвъд телената ограда на „зоната“ ли? Отвъд болницата? Отвъд оградата на селището за волнонаемни? Отвъд морето? Отвъд планините? Отвъд границата? Отвъд пределите на земята и небето?…

— Не — казах едва доловимо, изстивайки от вътрешното си опустошение. — Нима само религията е изход от човешките трагедии?

Фразите се въртяха в главата ми, причинявайки болка на мозъчните клетки. Мислех, че отдавна съм забравил подобни думи. И ето че думите се бяха появили отново — и, най-важното, те се подчиняваха на собствената ми воля. Това приличаше на чудо. Повторих още веднъж, сякаш четях нещо написано или напечатано в книга:

— Нима само религията е изход от човешките трагедии?

— Само тя, само тя. Вървете.

Излязох, пъхнал Евангелието в джоба си, мислейки си, кой знае защо, не за коринтяните, не за апостол Павел, не за чудото на човешката памет — това необяснимо чудо, което се беше случило, а за нещо съвсем друго. И като си представих това „друго“ разбрах, че отново съм се върнал в света на лагерите, възможността за „религиозен изход“ бе много случайна и прекалено неземна. Сложих Евангелието в джоба си, мислех само за едно: дали ще ми дадат вечеря.

Топлите пръсти на Олга Томасовна ме хванаха за лакътя. Тъмните й очи се смееха.

— Вървете, вървете — рече ми тя и ме подбутна към изхода. — Още не сте покръстен. На такива не даваме вечеря.

На другия ден върнах Евангелието на Нина Семьоновна и тя с рязко движение го мушна в писалището си.

— Практиката ви свършва утре. Дайте да подпиша картончето, книжката ви. И ето ви подарък — стетоскоп.

Бележки

[1] Според този член на бившите лагеристи се е забранявало да живеят в градове с население над 10 хиляди жители. — Б.пр.

Край