Саки
Мишката

От най-ранно детство до средната си възраст Тиодърик Волър бе живял под крилото на любещата си майка, чиято основна грижа бе да го предпазва от „грубата действителност“, както тя се изразяваше. Когато майка му се помина и той остана сам, Тиодърик откри, че действителността наистина е груба, далеч по-груба, отколкото е нужно. За човек с неговия характер и възпитание дори най-обикновеното пътуване с влак бе истинско изпитание, съпроводено с безброй тревоги и неприятности.

Една септемврийска сутрин той се настани във второкласното купе крайно потиснат и притеснен. Връщаше се от гостуване у един провинциален викарий. Домакините се оказаха сърдечни и любезни хора, но никак не държаха на реда и точността, а от това винаги могат да произлязат неприятности. И наистина. Бяха пропуснали да поръчат на слугата кога точно да запрегне понито във файтона, с който трябваше да откара госта на гарата. Наближи часът за тръгване, а от слугата нямаше и следа. Положението беше критично и Тиодърик се видя принуден с нямо, но дълбоко възмущение да се залови сам да впряга понито. Дъщерята на викария дойде да му помага и двамата пипнешком се залутаха из полутъмната барака, наречена конюшня, в която наистина миришеше на коне, но от ъглите й се носеше и миризма на мишки. Тиодърик не се страхуваше от мишки, обаче ги причисляваше към най-противните творения на природата и смяташе, че провидението отдавна е трябвало да разбере колко ненужни са на света, и без колебание да ги извади от употреба. Когато влакът потегли плавно от гарата, Тиодърик беше вече силно изнервен; притесняваше го мисълта, че безукорно чистите му дрехи лъхат на обор и че по тях сигурно има полепнали плесенясали сламки. За щастие в купето имаше само още един пътник — една дама приблизително на неговата възраст, която продължи да си дреме и не му обърна никакво внимание. Влакът щеше да пристигне на крайната гара след около час, без да спира никъде по пътя, а вагонът беше от по-стария модел, без коридор, тъй че нямаше опасност други спътници да нарушат относителното уединение на Тиодърик. Но едва влакът бе набрал обичайната си скорост, и той усети с почуда, но доста осезаемо, че не е сам със спящата дама; не беше сам дори и в собствените си дрехи. Нещо топло, невидимо, но острозъбо пълзеше по плътта му. Очевидно, докато бе впрягал понито, някоя от тези противни твари — мишките, се бе уплашила и в суматохата бе успяла да се вмъкне неусетно в най-близкия подслон. Тиодърик започна да потропва леко с крака, да се отърсва и да се щипе яростно тук-там, но не можа да прогони неканения гост, чийто девиз явно бе „все по-нагоре“. Законният собственик на дрехите се отпусна отчаяно на тапицираната облегалка и се залови трескаво да измисля план, как да се освободи от наемателя си. Изключено бе цял час да изпълнява мъчителната роля на приют за странстващи мишки (възбуденото му въображение вече бе удвоило броя на неукротимия нашественик). Най-сигурно можеше да се избави от мъчителя си, като свали част от дрехите, но при мисълта да се разсъблече пред една дама, дори и по толкова уважителна причина, ушите му пламнаха от срам. Той никога не си бе позволявал волността да покаже дори крайчеца на ажурените си чорапи пред нежния пол. И все пак би могъл да опита — дамата изглеждаше дълбоко заспала, а мишката сякаш се стремеше упорито за няколко минути да покори върха Вандеряр. Ако може да се вярва на теорията за прераждането, тази мишка в предишния си живот сигурно е била член на клуба на алпинистите. От време на време, докато се катереше нетърпеливо, тя изгубваше опора и се хлъзваше надолу с около сантиметър-два и тогава от страх или по-скоро от гняв го ухапваше. Това предизвика Тиодърик накрая да се реши на най-смелата постъпка в живота си. Почервенял като цвекло, вперил неспокойно поглед в спящата си спътница, той бързо и безшумно закрепи краищата на пътническото си одеяло за багажниците от двете страни на купето, така че го раздели напреко с плътна завеса. В импровизираната гардеробна той с бясна скорост съблече туидения си костюм, за да освободи мишката от принудителния затвор, а себе си — от нахалното й присъствие. И тъкмо когато свободната вече мишка скокна пъргаво на пода, одеялото се откачи и от двата края и също се стовари долу. В този миг дамата се събуди и отвори очи, а сърцето на Тиодърик замря от ужас. С пъргавина, с която можеше да съперничи на мишката, той се хвърли върху одеялото, уви с широките му дипли разсъблечената си фигура чак до брадичката и с обратен скок се строполи на мястото си. Докато чакаше безмълвно дамата да дръпне внезапната спирачка, кръвта му биеше до пръсване във вените по врата и челото. Дамата обаче само погледна мълчаливо странно омотания си спътник. Дали бе видяла всичко, питаше се Тиодърик, а ако ли не, какво ли си мислеше, като го гледаше в този вид?

— Изглежда, съм се простудил — реши се най-после в отчаянието си да проговори той.

— Колко жалко — отвърна тя. — Тъкмо се канех да ви помоля да отворите прозореца.

— Мисля, че е малария — добави Тиодърик, като потракваше леко зъби колкото от уплаха, толкова и за да подкрепи обяснението си.

— В чантата си имам шише с коняк, ако желаете да се постоплите, подайте ми я — каза спътницата му.

— За нищо на света… тоест искам да кажа, че аз не се лекувам с нищо — побърза да я увери той.

— Навярно сте я хванали в тропиците?

Тиодърик, чиято връзка с тропиците се свеждаше до едно сандъче с чай, което някакъв вуйчо му изпращаше като дар веднъж годишно от Цейлон, разбра, че и измислицата с маларията ще се провали. А дали не е по-добре, разсъждаваше, да й разкрия постепенно истинската история?

— Страхувате ли се от мишки? — осмели се да заговори отново Тиодърик, като се изчерви до краен предел.

— Не, освен ако са толкова много на брой, колкото онези, които изядоха епископ Хейто. Защо питате?

— Една мишка току-що ми пълзеше в дрехите — отвърна Тиодърик с глас, който сякаш не беше неговият. — Много неприятно преживяване.

— Сигурно, особено ако носите тесни дрехи — забеляза тя. — Но мишките имат странни представи за удобство.

— Трябваше да се освободя от нея, докато вие спяхте — продължи той, после шумно преглътна и добави: — И тъкмо по тази причина сега съм в това състояние.

— О, едва ли измъкването на някакво мишле може да предизвика простуда — възкликна тя така шеговито, че Тиодърик се възмути.

Сигурно е видяла всичко и сега се присмива на конфузното му положение. Цялата му кръв отново се качи в лицето, болезнен срам завладя и захапа душата му, сякаш я гризяха несметен брой мишки. А после, когато способността му да разсъждава се възвърна, на мястото на унижението се настани истински ужас. С всяка изминала минута влакът се приближаваше стремително към претъпканата с хора крайна гара, където сковаващият го от отсрещния ъгъл на купето поглед щеше да се смени с детски любопитни очи. Имаше все пак някаква слаба, отчаяна надежда, че спътничката му може отново да заспи. Но броените минути отминаваха, а с тях гаснеше и надеждата. От време на време Тиодърик крадешком поглеждаше дамата, но тя не проявяваше никакви признаци на сънливост.

— Мисля, че наближаваме — обади се след малко тя.

Тиодърик вече бе забелязал с нарастващ ужас как навън прелитат скупчени на групи малки грозни къщи, които възвестяваха края на пътуването. Забележката на дамата му подейства като сигнал за тревога. Подобно на подгонено животно, което излиза от скривалището си и се втурва лудешки към някакво убежище, където поне временно ще се чувства в безопасност, Тиодърик отметна одеялото и като обезумял взе да навлича разхвърляните си дрехи. Край прозореца се мяркаха една след друга неугледните гарички на предградието, сърцето на Тиодърик биеше до пръсване, в гърлото му бе заседнала буца, а в отсрещния ъгъл, към който не смееше да погледне, цареше ледено мълчание. Най-после, когато Тиодърик се отпусна на мястото си облечен, но вече изнемощял от напрежение, влакът забави ход и жената проговори.

— Ще бъдете ли така любезен — попита тя — да помолите някой носач да ми намери файтон? Неудобно ми е да ви безпокоя, след като не се чувствате добре, но слепият човек става напълно безпомощен на железопътна гара.