Рик Риърдън
Похитителят на мълнии (8)

Осма глава
Пленяваме знамето

През следващите няколко дни влязох в ритъм и всичко ми се струваше почти нормално, ако не броим, че вземах уроци от сатири, нимфи и един кентавър.

Сутрин учех старогръцки с Анабет — говорехме за боговете и богините в сегашно време, което си беше откачено. Тя се оказа напълно права за дислексията — изобщо не ми беше трудно да чета старогръцки. Все едно беше английски. След няколко дни вече можех да сричам стиховете на Омир без затруднение.

През останалата част от времето се пробвах с различните дисциплини, за да установя дали имам талант за някоя от тях.

Хирон се опитваше да ме научи на стрелба с лък, но бързо установихме, че хич ме нямаше. Той обаче не се оплакваше, не каза нито дума дори когато се наложи да извадим една стрела от опашката му.

Бягане? И то не беше за мен. Дишах праха на горските нимфи. Те все ми повтаряха да не се притеснявам. В продължение на векове ги били преследвали поболели се от любов божества и затова били станали толкова добри. Но пак си беше унизително някакво си дърво да те надбяга.

Борба? Забрави. Всеки път, щом стъпех на тепиха, Клариса ме разпердушинваше.

— Има още много да видиш — прошепваше ми.

Единственото, в което ме биваше, беше карането на кану, а това не спадаше към героичните умения, които се очакваха от победителя на минотавъра.

Знаех, че по-старите лагерници и наставниците ме наблюдаваха внимателно, за да установят кой е баща ми, но никак не им беше лесно.

Не бях силен като децата на Арес, нито пък добър с лъка като потомците на Аполон. Нямах ковачевската дарба на Хефест, нито — опазили ме боговете — влиянието на Дионис над лозниците. Люк предположи, че може да съм син на Хермес и затова в мен да има от всичко по малко, без някой ясно изявен талант. Но имах чувството, че просто се опитваше да ме утеши. Истината беше, че и той не знаеше какъв съм.

Независимо от всичко това, в лагера ми харесваше. Започнах да свиквам със сутрешната мъгла над плажа, миризмата на нагретите от слънцето ягодови поля следобед, че дори и със странните звуци, които чудовищата издаваха в гората нощем. Вечер хвърлях част от храната си в огъня и се опитвах да усетя някаква връзка с баща си, само че не се появяваше нищо, освен онова топло чувство, което винаги бях носил със себе си като спомен от усмивката му.

Започнах да разбирам горчивината на Люк и гнева му към Хермес. Да, ясно, боговете си имаха по-важни дела. Ама не можеха ли от време на време да се отбиват при нас, да прогърмяват, да дадат някакъв знак? Щом Дионис щракнеше с пръсти, от нищото се появяваше диетична кола — защо да не можеше баща ми, който и да беше той, да завърти поне един телефон?

 

В четвъртък следобед, три дни след пристигането ми в лагера, взех първия си урок по фехтовка. Всички от хижата на Хермес се събраха на голямата кръгла арена, където Люк щеше да ни обучава.

Започнахме с просто замахване и промушване, като ползвахме сламени чучела, навлечени с гръцки ризници. Може да се каже, че се справих нелошо. Поне знаех какво трябва да постигна и рефлексите ми бяха добри.

Само дето така и не успях да си намеря меч, който да пасва на ръката ми. Бяха или прекалено тежки, или прекалено леки, или пък прекалено дълги. Люк се постара да ми помогне, но накрая се съгласи, че очевидно нито едно от тренировъчните оръжия не ми беше по мярка.

Преминахме към упражнения по двойки. Люк обяви, че ще се упражнява с мен, тъй като ми е за пръв път.

— Успех — обади се едно момче. — През последните триста години не се е раждал по-добър майстор на меча от Люк.

— Може с мен да е по-внимателен — казах.

Онзи изсумтя недоверчиво.

Люк ми показа нови хватки за блокиране, париране и намушкване. С всяко замахване получавах нови натъртвания и синини.

— Вдигни гарда, Пърси! — заповядваше той, след което ме удряше в ребрата с плоската страна. Фрас! — Не чак толкова високо!

Фрас!

— Атакувай!

Фрас!

— Сега отстъпи!

Фрас!

Когато най-сетне обяви почивка, целият бях облян от пот. Всички се втурнаха към хладилника с напитки. Люк си поля главата със студена вода, което ми се стори прекрасна идея, и последвах примера му. Мигновено се почувствах по-добре. В ръцете ми отново се вля сила. Мечът вече не ми се струваше толкова тежък.

— Така, приближете се всички! — нареди Люк. — Ако Пърси няма нищо против, ще ви направя малка демонстрация.

Страхотно! Елате да видите как ще натупат Пърси!

Останалите се насъбраха около нас. Едва прикриваха усмивките си, сякаш бяха минали по същия път и нямаха търпение да видят как Люк ще ме използва като боксова круша.

Той обясни, че ще демонстрира техника за обезоръжаване — как да завъртиш чуждия меч с плоската страна на своя, така че врагът да се принуди да го пусне.

— Доста е трудно — заяви той. — Използвали са го срещу мен в битка. Така че не се смейте на Пърси. На повечето воини им трябват години, за да го овладеят.

Показа движенията бавно. Прав беше, мечът падна от ръката ми.

— Сега с нормална скорост — обяви Люк, след като вдигнах меча си. — Да видим кой пръв ще успее да приложи хватката. Готов ли си, Пърси?

Кимнах и той нападна.

Незнайно как успях да избегна първия удар. Сетивата ми се изостриха. Предугаждах движенията му. Отвръщах. Пристъпих напред и опитах да атакувам.

Люк лесно отби атаката, но изражението му се промени. Той присви очи й като че ли започна да внимава повече.

Мечът в ръката ми отново натежа. Знаех, че е само въпрос на секунди Люк да ме повали, така че реших да рискувам.

Опитах хватката, която току-що ни беше показал.

Блокирах меча на Люк с плоската страна на моя, завъртях го и натиснах надолу с всичка сила.

Дзън!

Мечът на Люк издрънча на камъните. Върхът на меча ми беше на сантиметър от беззащитните му гърди.

Лагерниците мълчаха.

Свалих меча.

— Извинявай.

Люк беше толкова смаян, че в първия момент не успя да реагира. После белязаното му лице се разтегна в усмивка.

— Извинявай ли? Богове, Пърси, защо се извиняваш! Хайде да го направим пак!

Не исках. Мимолетният изблик на енергия ме беше напуснал. Люк обаче настоя.

Този път нямаше битка. Още щом мечовете ни се докоснаха, Люк удари ръкохватката на моя и го запрати на земята.

След дълга пауза някой се обади:

— Късметът на начинаещия?

Люк избърса потта от челото си. Взираше се в мен напрегнато.

— Може би — каза накрая. — Но се чудя на какво ли ще е способен Пърси с един добър меч…

В петък следобед с Гроувър слязохме до езерото, за да си почина от кошмарното изкачване по стената, което едва не беше завършило фатално за мен. Гроувър изприпка до върха като планински козел, а аз за малко да бъда отнесен от потока лава. По ризата ми имаше димящи дупки. Косъмчетата по ръцете ми бяха опърлени.

Седяхме на пристана и гледахме как под водата наядите плетат кошници. След малко събрах кураж да попитам Гроувър как беше минал разговорът с господин Д.

Той направо прежълтя.

— Много добре — отвърна. — Страхотно.

— Значи все още имаш шанс?

Погледна ме нервно.

— Хирон ти е казал, че искам разрешително за търсач?

— Е… не. — Нямах представа какво точно е разрешително за търсач, но изглежда моментът не беше подходящ за въпроси. — Само спомена, че имаш големи планове… че трябва да спечелиш доверието на старейшините, като изпълниш мисията си на пазител. Дадоха ли ти го това разрешително?

— Дионис отложи решението. — Той сведе поглед към наядите. — Каза, че с теб нито съм се провалил, нито съм успял, така че съдбите ни все още били свързани. Ако ти възложат да извършиш някакъв подвиг, а аз дойда с теб да те пазя и двамата се върнем живи, тогава може би щял да приеме, че съм изпълнил задачата.

— Е, значи има надежда — зарадвах се аз.

— Хеее! Със същия успех можеше направо да ме прати да чистя оборите. Вероятността да те пуснат да вършиш подвизи… а и дори да заминеш… нима би ме взел с теб?

— Разбира се!

Гроувър се загледа начумерено във водата.

— Плетене на кошници… сигурно е хубаво да имаш някакъв полезен занаят.

Опитах се да му вдъхна кураж, заявих, че има много дарби, но той само се разстрои още повече. Поговорихме си за бой с мечове и каране на кану, после обсъдихме положителните и отрицателните страни на различните богове.

Накрая го попитах за четирите празни хижи.

— Номер 8, сребърната, е на Артемида — обясни той. — Тя е дала клетва завинаги да остане девица. Така че няма деца. Хижата е по-скоро знак на почит към нея. Ако я няма, ще побеснее.

— Аха, ясно. А другите три — онези в края. Те ли са Тримата големи?

Гроувър се напрегна, сякаш засягахме чувствителна тема.

— Номер 2 е на Хера. Пак е само почетна. Хера е богинята на брака и, естествено, не би се занимавала с любовни истории с простосмъртни. Това е работа на мъжа й. А Тримата големи са тримата могъщи братя, синовете на Кронос.

— Зевс, Посейдон, Хадес.

— Точно така. След голямата битка с титаните, те завзели властта над света и теглили жребий, за да решат кой какво ще владее.

— На Зевс се паднало небето — спомних си аз, — на Посейдон морето, а на Хадес — Подземното царство.

— Аха.

— Но Хадес няма хижа тук.

— Да. Той няма и трон на Олимп. Седи си в Подземното царство. Ако имаше хижа тук… — Гроувър потрепери. — Нямаше да е много приятно.

— Според митовете Зевс и Посейдон са имали хиляди деца. Защо техните хижи са празни?

Той смутено се разшава.

— Преди шейсетина години, след Втората световна война, Тримата големи се договорили да не създават повече герои. Децата им били прекалено могъщи. Променяли хода на човешката история и причинявали прекалено много кръвопролития. Всъщност Втората световна война е била битка между синовете на Зевс и Посейдон от една страна, и синовете на Хадес от другата. Победителите, Зевс и Посейдон, убедили Хадес, че е най-добре и тримата да обещаят, че повече няма да имат вземане-даване с простосмъртни жени. Дори се заклели във водите на река Стикс.

Небето прогърмя.

— Това е най-тежката клетва за боговете, нали?

Гроувър кимна.

— И братята удържали на думата си? Никакви деца?

Лицето му помръкна.

— Преди седемнайсет години Зевс не издържал. Някаква телевизионна звезда му замаяла главата и той просто не успял да устои. Родила им се дъщеря, Талия и… как да ти кажа, Стикс гледа много сериозно на клетвите. Самият Зевс се отървал леко, понеже е безсмъртен, но дъщеря му…

— Но това не е честно! Момичето не е било виновно.

— Пърси — поде колебливо Гроувър, — децата на Тримата големи са много по-могъщи от останалите полубогове. Тяхната аура привлича чудовищата. Когато Хадес научил за момичето, страшно се ядосал, задето Зевс нарушил клетвата си. И затова пуснал от Тартар най-кръвожадните си слуги по петите на Талия. Когато станала на дванайсет, един сатир бил изпратен да я пази, но нищо не могъл да стори. Опитал се да я доведе тук, заедно с няколко други нечистокръвни, с които се била сприятелила. Почти успели. Стигнали до билото на хълма. — Посочи елата, където се бях бил с минотавъра. — Преследвали ги трите Милостиви, както и глутница хрътки от Подземното царство. Талия казала на сатира да отведе другите двама на безопасно място, а тя щяла да остане да отблъсне чудовищата. Била ранена и изморена, но не искала цял живот да бяга като преследвано животно. Сатирът напразно се опитал да я разубеди, но трябвало да се погрижи и за останалите. Така Талия останала сама горе на хълма, за да спре чудовищата. Докато издъхвала, Зевс се смилил над нея. Превърнал я в онази ела. Духът й все още помага да пазим границите на долина. Оттам идва името — Хълмът на нечистокръвните.

Загледах елата в далечината.

От тази история се почувствах незначителен и дребен… и виновен. Момиче на моята възраст се беше жертвало, за да спаси приятелите си. Талия се беше изправила пред цяла армия чудовища. В сравнение с нея, моята победа над минотавъра не беше нищо особено. Питах се, ако бях действал иначе, дали нямаше да успея да спася майка си…

— Гроувър, наистина ли някои герои са ходили в Подземното царство?

— Малцина. Орфей. Херкулес. Худини.

— А връщали ли са някого от мъртвите?

— Не. Никога. Орфей бил на косъм, но накрая… Пърси, нали не мислиш сериозно да…

— Не, разбира се — излъгах. — Просто се чудех… Та значи… полубоговете винаги са придружавани от сатири, така ли?

Гроувър ме изгледа подозрително, сякаш не беше напълно убеден, че съм се отказал от идеята за Подземното царство.

— Не е задължително. Пращат ни под прикритие в много училища. Търсим деца със заложби на велики герои. Ако открием някое със силна аура — като децата на Тримата големи, — предупреждаваме Хирон. Той ги държи под око, защото могат да причинят големи неприятности.

— И ти си намерил мен. Хирон каза, че си ме обявил за по-специален.

— Ама аз не… — Гроувър се сепна, явно се усети, че е хлътнал в капана ми. — Виж, не го мисли. Ако наистина се окажеш… син на някой от Тримата големи, никога, ама никога няма да те пратят да вършиш подвизи, а аз никога няма да си получа разрешителното. Най-вероятно си дете на Хермес. Или дори на някой от малките богове, Ганимед, например. Не го мисли, става ли?

Останах с впечатлението, че се опитваше да успокои по-скоро себе си, отколкото мен.

 

След вечеря се възцари голямо вълнение.

Най-сетне беше дошло време за играта на „Плени знамето“.

Щом разчистиха масите, раковината изсвири и всички станахме. Анабет и двама от братята й дотичаха с копринено знаме. Беше дълго около три метра, лъскаво сиво, с избродирана сова над маслиново дръвче. От противоположната страна в столовата се появиха Клариса и приятелките й с друго знаме, също толкова голямо, но крещящо червено с кървав меч и глиганска глава.

— Това ли са знамената? — извиках на Люк през оглушителния шум.

— Да.

— Винаги ли начело на отборите са Арес и Атина?

— Не. Но често.

— А ако успеете да плените знамето, какво правите — пребоядисвате го?

— Ще видиш — ухили се той. — Първо обаче трябва да го пленим.

— На чия страна сме?

Погледна ме лукаво, все едно знаеше някаква тайна, за която аз дори не подозирах. Заради белега на лицето, на светлината на факлата за миг изглеждаше едва ли не зъл.

— Временно сме с Атина. Тази вечер ще вземем знамето на Арес. И ти ще ни помогнеш.

Обявиха отборите. Атина се беше съюзила с Аполон и Хермес, двете най-големи хижи. Явно зад кулисите бяха текли оживени пазарлъци — за времето за баня, графика на задълженията, разпределението на тренировките — с цел привличане на подкрепа.

Арес беше събрал всички останали — Дионис, Деметра, Афродита и Хефест. Доколкото бях видял, децата на Дионис бяха добри атлети, но пък бяха само две. Тези на Деметра ги биваше с природните умения, но не бяха особено агресивни. Децата на Афродита не ме тревожеха. През по-голямата част от времето те само се оглеждаха в езерото, правеха си прически и клюкарстваха. И то не само момичетата, а и момчетата. За разлика от тях, потомците на Хефест бяха направо грозни, но за сметка на това бяха страшно заякнали от работата в ковачницата. От тях можеше да очакваме доста проблеми. И оставаха, разбира се, изчадията на Арес — десетина от най-едрите, грозни и подли хлапета в Лонг Айлънд, че дори и на планетата.

Хирон удари с копито по мрамора.

— Герои! Знаете правилата. Потокът е границата. Играе се в цялата гора. Позволени са всякакви магии. Знамето трябва да бъде поставено така, че да се вижда добре, и не може да бъде пазено от повече от двама. Пленниците се обезоръжават, но не бива да се връзват и да им се запушва устата. Убиването и нараняването са строго забранени. Аз ще бъда рефер и полеви лекар. Вземете оръжието!

Той разпери ръце и изведнъж масите се отрупаха с оръжия — шлемове, бронзови мечове, копия, щитове от волска кожа.

— Еха! — възкликнах. — Наистина ли можем да ги използваме?

Люк ме погледна сякаш ми хлопаше дъската.

— Освен ако не искаш приятелите ти от Номер 5 да те заколят. Ето, Хирон реши, че тези ще са ти по мярка. Ти ще пазиш границата.

Щитът ми беше голям колкото баскетболно табло, в средата имаше изрисуван кадуцей. Тежеше около хиляда килограма. Лесно можех да го използвам за сноуборд, но се надявах, че нямаше да се наложи да тичам с него. Шлемът ми — както на всички съюзници на Атина — беше със син гребен. Отборът на Арес бяха с червени.

— Сините, напред! — изрева Анабет.

Нададохме викове, размахахме мечове и я последвахме по пътеката към южната страна на гората. Червеният отбор избълва един куп подигравки по наш адрес и се насочи на север.

Успях да догоня Анабет, без да се спъна в снаряжението си.

— Ей!

Тя не намали ход.

— Какъв е планът? — попитах. — Няма ли да ми дадеш някакво вълшебно оръжие?

Ръката й опипа джоба, сякаш се боеше да не съм откраднал нещо.

— Планът е следният: пази се от копието на Клариса. За останалото не се тревожи. Ще пленим знамето на Арес. Люк възложи ли ти задача?

— Да охранявам границата, каквото и да означава това.

— Лесно е. Заставаш край потока и държиш червените на разстояние. Другото остави на мен. Атина винаги има план.

Ускори ход и избърза напред.

— Добре — измърморих. — Радвам се, че ме взе в отбора. Нощта беше топла и лепкава. Гората беше тъмна, тук-там се мяркаха светулки. Анабет ме остави на пост до малък поток, който бълбукаше по редки камъни, след което тя и останалите от отбора се пръснаха сред дърветата.

С големия шлем със син гребен и огромния щит се чувствах като идиот. Бронзовият меч — като всички, които бях пробвал досега — изглеждаше зле балансиран. Ръкохватката му тежеше колкото топка за боулинг.

Едва ли някой щеше да ме нападне наистина. Така де, ако пострадах, можеше да съдя Олимп, нали?

В далечината изсвири раковина. Сред дърветата се разнесоха крясъци и викове, дрънчене на метал. Съюзник от хижата на Аполон прелетя край мен като елен, прескочи потока и навлезе във вражеска територия.

Страхотно! Както обикновено, аз щях да пропусна най-интересното.

В този момент чух звук, от който се вкамених — дрезгаво кучешко ръмжене.

Ръцете ми инстинктивно вдигнаха щита. Имах странното усещане, че нещо ме дебне.

После ръмженето спря. Загадъчното същество, каквото и да беше то, се отдалечи.

От другата страна на потока един храст се раздвижи. Петима воини на Арес връхлетяха с викове.

— Размажете го! — изкрещя Клариса.

Грозните й свински очички святкаха яростно през процепа на шлема. Размахваше дълго поне метър и половина копие, чийто назъбен метален връх проблясваше в червено. Другите бяха въоръжени с обикновени бронзови мечове — не че от това ми стана по-леко.

Втурнаха се през потока.

Нямаше кой да ми помогне. Можех да избягам. Или да се защитавам срещу половината от децата на Арес.

Избегнах първия удар с отскок встрани, но явно нападателите ми не бяха тъпи като минотавъра. Обкръжиха ме, а Клариса атакува с копието. Пресрещнах удара с щита, но изведнъж цялото ми тяло изтръпна. Косата ми се изправи. Ръката ми направо се вцепени, а във въздуха просветна искра.

Ток. Копието й беше с електрически заряд!

Отстъпих.

Едно момче от отряда на Арес ме удари в гърдите с плоската страна на меча и аз се пльоснах на земята.

В този момент спокойно можеха да ме размажат, но вместо това те избухнаха в див кикот.

— Дай да го острижем нула номер — предложи Клариса. — Хванете го!

Успях да се изправя на крака. Вдигнах меча, но Клариса го отклони настрани с копието, полетяха искри. Сега и двете ми ръце бяха вцепенени.

— Ау! — извика тя. — Леле, какъв герой! Направо да си умреш от страх!

— Знамето е натам — казах й. Опитах се да звуча ядосано, но май не прозвуча точно така.

— Само че нас знамето не ни интересува — обади се една от дружките й. — Интересува ни един идиот, който ни направи за посмешище.

— Вие и сами се справяте чудесно с тази задача — отвърнах аз. Това определено не беше най-умната постъпка в живота ми.

Нахвърлиха се върху мен едновременно. Отстъпих към потока, опитах се да вдигна щита си, но Клариса ме изпревари. Копието й ме удари право в ребрата. Ако не бях с ризница, щеше да ме набучи като шиш кебап. За сметка на това от електрическия удар за малко не ми опадаха зъбите. Някой замахна с меч напреко на ръката ми и остави доволно голяма рана.

При вида на кръвта ми се зави свят, връхлетяха ме топли и студени вълни.

— Нараняването е забранено!

— Ой! — обади се момчето, което ме беше ударило. — Май ще ме лишат от десерт за една седмица!

След това ме бутна в потока и аз паднах по задник във водата.

Отново избухна смях. Давах си сметка, че щом той заглъхнеше, с мен беше свършено.

В този миг обаче се случи нещо. Водата пробуди сетивата ми, все едно току-що бях изял цял пакет от желираните бонбони с двойно еспресо, които ми носеше мама.

Клариса и другарите й нагазиха в потока, за да ме хванат. Но аз вече се бях приготвил да ги посрещна.

Замахнах с плоската страна на меча към главата на първия и съборих шлема му. Ударих го толкова силно, че онзи се облещи и се строполи във водата. Грозник №2 и Грозник №3 скочиха към мен. Единия го халосах с щита, а с меча в другата си ръка отрязах синия гребен на шлема на другия. И двамата веднага отстъпиха. Грозник №4 не изглеждаше особено ентусиазиран да се изправи срещу мен, но Клариса не се поколеба и връхлетя с наелектризираното си копие. Аз обаче го прихванах между щита и меча си и го счупих като клечка.

— Не! — изпищя тя. — Идиот такъв! Смрадлив червей!

Сигурно щеше да продължи да нарежда в този дух, но аз я цопнах по главата с плоската страна на меча и тя се олюля и направи крачка назад.

Изведнъж се разнесоха викове и възбудени писъци, вдигнах глава и видях Люк да тича към границата, вдигнал високо червеното знаме. Пазеха го няколко момчета на Хермес, а двама-трима от хижата на Аполон отбиваха атаките на синовете на Хефест. Групата на Арес се изправи и Клариса измърмори неясно проклятие.

— Измама! — изкрещя тя. — Скроили са ни номер!

Затътриха се след Люк, но вече беше късно. Само след няколко крачки той вече беше на наша територия. Отрядът на сините изрева победоносно. Червеното знаме мигом се преобрази в сребристо. На мястото на глиганската глава и копието се появи огромен кадуцей — символа на Хермес. Момчетата от синия отбор подхванаха Люк и го понесоха на рамене. Хирон притича в лек галоп от гората и наду раковината.

Край на играта. Победата беше наша.

Канех се да отида да се включа във веселбата, когато от тъмното край мен се разнесе гласът на Анабет:

— Никак не беше зле, герой. Огледах се, но не я видях.

— Къде си се научил да се биеш така? — продължи тя. Въздухът затрептя и Анабет се материализира до мен с бейзболна шапка в ръка, сякаш тъкмо я беше свалила от главата си.

Ядосах се. Дори не обърнах внимание на това, че явно можеше да става невидима.

— Нагласила си го нарочно! — занареждах гневно. — Сложила си ме тук, защото си знаела, че Клариса ще дойде да си отмъсти, а междувременно си изпратила Люк по фланга. Всичко си измислила предварително.

— Казах ти — сви рамене тя. — Атина винаги, ама винаги има план.

— План да ме разпердушинят.

— Дойдох възможно най-бързо. Тъкмо се канех да се намеся, но… — отново сви рамене. — На теб не ти трябваше помощ.

После погледна ранената ми ръка.

— Как го направи?

— Рана от меч. Как мислиш?

— Не. Беше рана от меч. Погледни.

Кръвта я нямаше. На мястото на раната се белееше дълъг белег, а дори и той вече избледняваше. Пред очите ми и превърна в малка драскотина, а после изчезна.

— Нямам представа…

Анабет се замисли. Едва ли не можех да видя как се напрягат сивите й гънки в главата. Сведе поглед към краката ми, после се обърна към счупеното копие на Клариса и каза:

— Излез от водата, Пърси.

— Какво…

— Направи го.

Стъпих на брега и моментално се почувствах като пребит. Ръцете ми отново изтръпнаха. Притокът на адреналин се оттече. Олюлях се и за малко не паднах, но Анабет ме подхвана.

— Ох, Стикс! — изруга тя. — Това не е добре. Не исках… Мислех, че е Зевс…

Преди да успея да попитам за какво говори, чух отново кучешкото ръмжене, само че този път идваше много по-отблизо. Вой раздра гората.

Веселите викове на лагерниците мигновено замряха. Хирон извика нещо на старогръцки, което впоследствие си дадох сметка, че съм разбрал без проблем: „Не мърдайте! Лъка ми!“.

Анабет извади меча си.

Над черните скали над нас стоеше грамадно черно куче колкото носорог, с червени като жарава очи и зъби като ками.

Гледаше право в мен.

Никой не помръдваше, само Анабет извика:

— Пърси, бягай!

Опита се да застане пред мен, но чудовището я изпревари. Прескочи я — огромна сянка с блеснали зъби — и в мига, в който отстъпих назад, усетих как остри като бръснач нокти раздират ризницата ми. Разнесе се порой от състене, все едно някой великан раздираше четирийсет листа хартия едновременно. От врата на звяра стърчаха десетки стрели. Чудовището падна в краката ми мъртво.

По някакво чудо бях жив. Не исках да поглеждам останките на разкъсаната ми ризница. Усещах как по гърдите ми се стича нещо топло — бях ранен, и то лошо. Още една секунда и чудовището щеше да ме е превърнало в петдесет килограма кайма.

Хирон дотича в тръс с лък в ръка и мрачно лице.

— Di Immortales!^[2] — възкликна Анабет. — Това е от хрътките на Хадес! Те не… не би трябвало да…

— Някой я е извикал — рече Хирон. — Някой от лагера.

Люк се приближи, знамето в ръката му беше забравено, неговият славен миг бе отлетял.

— Пърси е виновен! Пърси го извика! — изкрещя Клариса.

— Замълчи, дете — скара й се Хирон.

Тялото на чудовището изтля, превърна се в сянка и бързо потъна в земята.

— Ранен си — обади се Анабет. — Бързо, Пърси, влез във водата.

— Добре съм.

— Не, не си. Хирон, виж!

Прекалено бях уморен, за да споря.

Стъпих обратно в потока, а целият лагер се събра около мен.

Моментално се почувствах по-добре. Усещах как раните по гърдите ми се затварят.

Разнесе се смаян шепот.

— Вижте, аз… не знам как става — заоправдавах се смутено. — Съжалявам…

Само че те не гледаха зарастващите рани. Взираха се в нещо над главата ми.

— Пърси… — Анабет посочи нагоре.

Когато вдигнах глава, знакът вече избледняваше, но успях да различа във въздуха тривърхо копие, изрисувано със зелена светлина. Тризъбец.

— Баща ти — прошепна Анабет. — Това вече наистина не е добре.

— Решено е! — обяви Хирон.

Скупчилите се около мен лагерници изведнъж започнаха да коленичат, последваха ги дори и потомците на Арес, макар да не изглеждаха особено доволни от това.

— Баща ми? — попитах аз изумен.

— Посейдон — кимна Хирон. — Земетръсец. Буреносец. Баща на конете. Добре дошъл при нас, Персей Джаксън, син на бога на моретата.