Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (2)

1

Пери Мейсън се беше облегнал на парапета и наблюдаваше как тъмносинята ивица морска вода между парахода и пристанището все повече се разширява. Дрезгавият сигнал от парахода се изгуби в шума от весели подвиквания и пожелания на многобройните изпращачи, които махаха с шапки и носни кърпички на близките си за довиждане. Витлата пореха водата и образуваха гъста бяла пяна след себе си, която после бързо изчезваше.

Типичните за остров Алоя меки женски гласове дълго достигаха до ушите на неочаквано притихналите пътници.

След няколко минути шумовете започнаха да отслабват, а Мейсън се загледа в кулата на Алоя, извисяваща се на фона на светлините на града. Зад нея се виждаха тъмните очертания на планинските върхове, които сякаш се издигаха чак до звездите. Сега вече ясно се долавяше и плясъкът на морските вълни.

— Никога не бих могла да забравя това, шефе — каза Дела Стрийт, секретарката му, като постави своята ръка върху неговата на парапета, — защото наистина става дума за нещо голямо, тихо и величествено.

Той кимна и посочи венеца от червени, бели и розови цветя на врата си.

— Иска ли ти се да останеш? — попита Мейсън.

— Не… Но това е нещо, което никога няма да забравя.

— Да, направихме си чудесна почивка — започна той и в гласа му се долавяше някакво нетърпение. — Но вече ми се иска да започна нова битка. Това там — продължи, като посочи към плажа Вайкики — е нещо, което цивилизацията е комерсиализирала, но не е успяла да убие един дружелюбно настроен народ, приятен топъл климат, където времето минава съвсем незабелязано. Все пак го напускам, за да се върна при градския шум, непрекъснатите телефонни обаждания, острия писък на автомобилните клаксони, проблясващите светлини на светофарите и клиентите, които непрекъснато се опитват да ме лъжат, но са убедени, че трябва да съм лоялен към тях. При това горя от нетърпение да се заема с работа.

— Знам, шефе — засмя се Дела Стрийт.

Машините на парахода вече работеха на пълни обороти и скоростта бързо нарастваше. Лекият тропически ветрец полюшваше цветните им венци. Мейсън отново се взря в едва доловимите вече светлини по тъмния бряг, после сведе очи към бялата пяна, която се образуваше встрани от парахода.

Някой от долната палуба хвърли своя леи — цветния си венец във водата, той се спря за миг на повърхността й, прекрасен цветен кръг на фона на черното пространство наоколо, след което бързо потъна под любопитните погледи на пасажерите, изпълняващи с удоволствие този древен хавайски обичай.

— Тези венци символизират новопристигащите, малихините — започна да обяснява Мейсън с толерантния тон на човек, който отдавна е свикнал да възприема човешката природа като даденост. — Сега те ще се придвижат към брега. А пътниците трябва да ги наблюдават, докато изплуват точно срещу Диамантената глава.

Облегнали се на парапета, двамата се вгледаха в главите и раменете на хората от долните палуби.

— Виж там онази двойка, която срещнахме снощи в китайския ресторант.

Дела Стрийт проследи посоката, в която бе вперен погледът му, и каза:

— О, аз съм в една каюта с нея. Вече се бе настанила там, когато занесоха багажа ми.

— Коя е тя, Дела?

— Казва се Бел Нюбъри. Родителите й са в триста двайсет и първа каюта.

— А кой е приятелят й? — поинтересува се Мейсън.

— Рой Амбой Хангърфорд — отвърна тя. — Но той не е неин приятел.

— Не се заблуждавай — засмя се Пери. — Нали забелязах блясъка в очите му, когато танцуваше с нея миналата вечер.

— Просто нямаш представа какви стават очите на мъжете, когато попаднат в тропиците — отвърна също с усмивка секретарката му. — Забеляза ли високото момиче с кестенява коса и сини очи, облечено в бяла рокля с множество цветни венци на шията, което стоеше с баща си там, на…

— Забелязах го — прекъсна я Мейсън. — И какво?

— Според мен тя има някакви претенции към Хангърфорд — обясни Дела Стрийт. — Името й е Селинда Дейл, а баща й е Чарлс Уитмор Дейл, ако това означава нещо за теб. Те са много богати и естествено са наели голям апартамент на палуба А.

— Е, ти май си се позавъртяла наоколо, а, Дела? — засмя се адвокатът. — А не смяташ ли, че е време и ние да хвърлим нашите леи?

— Смятам да си запазя един от венците за официалната вечеря, давана от капитана — отвърна тя. — Ще помоля сервитьора да го увие около купата с лед.

След това двамата изпълниха бавно церемонията с хвърлянето на цветните венци в тъмните води.

— Защо ли всичко, което се смята за предразсъдък у нас, тук изглежда толкова естествено? — подхвърли Дела, когато и последният цветен венец на Мейсън изчезна в тъмните дълбини.

— Защото много хора вярват в това — обясни адвокатът. — Вярата е реална психологическа сила. Обърни внимание на основаващите се на реални факти разкази за хора, пренебрегнали поверията на острова и понесли тежките последици от това. Хиляди хора са наясно какво означава нарушаването на табуто. Повечето от тях са били сигурни, че зла участ очаква нарушителя.

— Това е като някаква хипноза — каза секретарката му.

— Може и така да се нарече.

— Бащата и майката на Бел идват насам — предупреди го тя. — Сигурно ще искат да се запознаем.

Мейсън се обърна и огледа дребния слабоват мъж на около петдесет и пет години с високо чело и остър поглед. Жената до него изглеждаше значително по-млада. Бе запазила слабата си стройна фигура и се движеше с грациозни, широки крачки. Тъмнокафявите й очи изгледаха с интерес първо Мейсън, а след това и Дела Стрийт. После кимна и се усмихна. Мъжът, който беше без шапка, само ги погледна.

Мейсън ги наблюдаваше, докато преминаваха покрай тях. Мъжът като че твърде силно се беше съсредоточил в тъмната завеса на нощта, а жената открито изучаваше останалите пътници на борда.

— Срещна ли се вече с тях? — попита Пери.

— Да. Бяха в каютата ми преди пет минути.

Мейсън погледна още веднъж към двойката на долната палуба.

— Селинда Дейл трябва да побърза и да изясни отношенията си с младежа, защото в противен случай може да я изпреварят — каза той. — Странно, но Бел Нюбъри ми изглежда позната. Имам чувството, че съм я виждал някъде преди.

— Същото каза и снощи, шефе — засмя се Дела. — И след като ти го спомена, и на мен започна да ми се струва, че съм я виждала и по-рано. Така че я поразпитах тази вечер.

— Отбивала ли се е някога в кантората? — попита адвокатът. — Или може би е била съдебен заседател в някои от процесите ми?

— Не, просто изключително много прилича на…

— На Уини Джойс, актрисата! — възкликна Мейсън.

Дела Стрийт кимна и добави:

— Има прилика. А госпожица Нюбъри я подсилва с начина, по който сресва косата си. Струва ми се, че съзнателно или не се опитва да имитира и поведението на Уини Джойс. Може би е очарована от легендите за Холивуд.

— С всички е така — засмя се Пери. — Дори и със самия Холивуд.

— Смятам да потърся стюарда и да го помоля да прибере цветния ми венец в хладилник — каза Дела. — Ще се видим утре сутринта, шефе.

Тя тръгна бързо напред, като остави Мейсън да стои до парапета с поглед зареян в сигналните светлини на крайбрежните фарове. Палубите вече бяха тихи и изглеждаха като изоставени, след като пасажерите се насочиха към каютите си, уморени от изпълнения с впечатления последен ден на островите, както и от емоционалното сбогуване с местните хора.

Мейсън рязко се обърна, когато женски глас произнесе името му.

— Аз съм госпожа Нюбъри, господин Мейсън — представи се тя. — Дъщеря ми е в една и съща каюта с вашата секретарка, така че от нея научих, че и вие сте на парахода. Забелязах ви до парапета, когато се разхождахме, и бих искала… бих искала да се консултирам с вас.

— Професионално ли? — попита той.

Жената кимна.

— За какво става дума? — попита адвокатът, като я изучаваше внимателно.

— За дъщеря ми Бел — отвърна тя.

— Страхувам се, че сте се заблудили, госпожо Нюбъри засмя се Мейсън. — Аз не се занимавам с граждански дела. Специалист съм по криминални престъпления, най-често поемам случаи, свързани с убийства. Бел със сигурност не би могла да извърши нещо, за което би имала нужда от моите услуги.

— Моля ви не ми отказвайте — започна да го убеждава тя. — Сигурна съм, че можете да ми помогнете. Едва ли ще ви отнеме кой знае колко време, а това със сигурност ще бъде от огромно значение за Бел.

Адвокатът долови тревогата в гласа й и я подкани:

— Добре, разкажете ми за какво става дума. Съгласен съм да ви изслушам. Може би ще успея да ви дам някакъв съвет. Какво прави Бел?

— Тя нищо, но проблемът е с баща й — отвърна госпожа Нюбъри.

— И какъв е проблемът с бащата на Бел…

— Той не й е баща — прекъсна го тя. — Бел ми е дете от предишен брак.

— Но тя използва фамилията Нюбъри, така ли? — малко объркано попита адвокатът.

— Не тя, а ние използваме фамилията — поправи го събеседничката му.

— Не ви разбирам.

— Ами какво има за разбиране — малко грубо отсече тя. — Фамилията на съпруга ми е Моър. И допреди два месеца и аз бях госпожа Моър. Но изведнъж той промени името си. Престана да се нарича Карл Уейкър Моър и стана Карл У. Нюбъри. Напусна работата си като счетоводител в „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Преместихме се в друг град и заживяхме под името Нюбъри, след това заминахме за Хонолулу и прекарахме там шест седмици. Съпругът ми категорично ни забрани при каквито и да било обстоятелства да споменаваме името Моър.

— Значи напусна съвсем неочаквано работата си? — попита с нарастващ интерес Мейсън.

— Да, без дори да се отбие и да съобщи във фирмата.

— Това е доста странно — подхвърли адвокатът.

Жената се приближи към него, хвана ръката му и силно я стисна.

— Бел не подозираше нищо — каза тя. — Дъщеря ми е съвременно момиче. Отнася се към живота с някаква странна смесица от чувства и цинизъм. Вече повече от година настоява да приеме фамилията Моър. Твърди, че се чувства неловко, когато представя майка си с различно от своето име, както и когато се налага да обяснява, че Карл й е втори баща. Затова когато съпругът ми обяви, че ние ще приемем нейната фамилия, тя много се зарадва.

— Двамата със съпруга ви добре ли се разбират? — попита Мейсън.

— Да, тя е изключително привързана към него — отвърна веднага жената. — Понякога дори ми се струва, че го разбира по-добре от мен самата. Карл завинаги ще си остане загадка за мен. Той е толкова сдържан и необщителен, но направо боготвори земята под краката на Бел. Доскоро изобщо не се оплакваше, че не му върви в живота. Но напоследък често го прави. Дори започна да играе комар. Смяташе, че не разполага с достатъчно средства, за да осигури на Бел възможност да се вижда с подходящите хора. Според него тя нямаше дрехите, които са й нужни. Не можеше да пътешества…

— Но ето, че в момента пътувате — отбеляза с усмивка Мейсън.

— Точно в това е въпросът — каза тя. — Преди два месеца изведнъж забогатяхме.

— И това съвпадна с времето, когато той си смени името?

— Да.

— И колко богати станахте? — попита адвокатът.

— Не знам точно. Съпругът ми носи парите у себе си в специален колан. Никога не съм виждала какво има в този колан, но от време на време отива до банката и разваля по една банкнота от хиляда долара.

Тя продължаваше да му стиска ръката, като нейната се тресеше от нерви.

— Естествено, аз не съм глупачка.

— А попитахте ли го за причините за странното му поведение, а също и откъде идват парите? — поинтересува се Мейсън.

— Да, разбира се.

— И какво ви отговори?

— Ами каза, че спечелил от лотарията… Но на мен никак не ми се вярва да е така. Нали имената на победителите се публикуват във вестниците?

Адвокатът кимна.

— Но понякога купувачите на билети предпочитат да дадат фалшиви имена — обясни след това.

— А той твърди, че наистина е спечелил от лотарията. Казва, че приятелствата се оформят според средата, а не на базата на естествения подбор. Затова му се искало да започне живота си отново, да приеме ново име, да пътешества и да предостави на Бел възможност да се запознае с подходящите хора.

— Но вие не му вярвате за печалбата от лотарията? — попита Мейсън.

— В първия момент ми се стори възможно. Но напоследък започнах да се съмнявам. Докато бяхме в Хонолулу, чух един човек от Лос Анджелис да казва, че в „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ са назначени одитори, за да направят пълна счетоводна проверка. Ужасно се разтревожих… Сигурна съм… А след това и Бел…

— Добре, добре — опита се да я успокои адвокатът. — Разкажете ми за Бел.

— Тя пое в живота като патица във вода. Винаги щастлива, изпълнена с енергия, импулсивна, добра комбинаторка. Доставяше й огромно удоволствие да контактува с богати туристи — хората, които нарича „шикозни“. Преди няколко дни в хавайския хотел „Роял“ се срещна с Рой Хангърфорд. Той е син на Питър Коулман Хангърфорд — петролен магнат. Той като че кавалерстваше на една госпожица Дейл, но след като се запозна с Бел, започна да отделя повече време и внимание на нея.

— И каква бе реакцията на госпожица Дейл? — попита Мейсън.

— О, тя нищо не каза — отвърна госпожа Нюбъри. — Достатъчно умна е, за да го направи. Дори започна да проявява изключителен интерес към Бел. Нали знаете, че има такива жени, които се сприятеляват със съперничките си.

— Нима смятате, че в нейните очи дъщеря ви й е съперница? — попита адвокатът.

— Да, сигурна съм в това, господин Мейсън.

— Предполагам, че госпожица Дейл е започнала да разпитва дъщеря ви за миналото й, къде е живяла досега, с какво се занимава баща й.

— Да — отвърна веднага събеседничката му. — Досега Бел успяваше да се измъкне от тези въпроси с по някоя шега. Твърдеше, че е просто една Пепеляшка, която ще танцува на бала само до полунощ, след което ще изчезне.

— Този номер може да мине пред младия Хангърфорд — обади се Пери. — Но предполагам, че той само е засилил любопитството на госпожица Дейл.

— Точно така — потвърди госпожа Нюбъри.

— А как се чувства сега съпругът ви, след като към миналото му и към професията му се проявява такъв интерес?

— Той направо започна да се крие — отвърна тя. — С невероятна мъка успях да го накарам да се разходи малко на палубата. Но скоро се прибра в каютата си и няма намерение да излиза оттам.

— Защо да не си говорим направо — предложи адвокатът. — Вие може би смятате, че съпругът ви е задигнал парите от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“?

— Да.

— А дъщеря ви подозира ли нещо?

— Не, разбира се.

— Как си обяснява тя произхода на парите?

— Убедена е, че съпругът ми е спечелил от лотарията, но не би трябвало да споменава за това, тъй като лотарията е била незаконна и може да му създаде неприятности. А и предпочита да се забавлява, вместо да размишлява върху финансови въпроси.

— Е, предполагам, че госпожица Дейл с удоволствие ще изпълнява известно време ролята на детектив, за да изобличи накрая Бел като дъщеря на мошеник.

Госпожа Нюбъри заплака.

Мейсън я потупа окуражително по ръката.

— Спокойно, моля ви. Сълзите и без това няма да ви помогнат. В края на краищата едва ли би могло нещо да се случи, преди да слезем на брега. Защо не оставите тревогите за времето, когато се върнете у дома? Дотогава дъщеря ви ще е успяла вече да се сприятели с младия Хангърфорд и…

— Страхувам се, че това вече едва ли ще стане — отвърна тя.

— Какво искате да кажете?

— Някой открадна снимката на Бел.

Мейсън въпросително повдигна вежди.

— Кражбата стана от куфара на съпруга ми в интервала между три часа следобед и десет часа вечерта.

— И какво от това? — недоумяваше Пери. — Не разбирам по какъв начин снимката на дъщеря ви…

— Как да не виждате — прекъсна го жената. — Параходът напускаше Хонолулу на другия ден. Този, който е откраднал снимката на дъщеря ми, би могъл да я изпрати в Щатите със самолет, да наеме детективи, които да я проучат и да разберат всичко за нея.

— Предполагам, че не очаквате подобна тактика от госпожица Дейл?

— Нямам представа каква ще бъде тактиката й — отвърна госпожа Нюбъри. — Тя е разглезена егоистка, богата и нахална.

— О, та тя е още дете! — възкликна Мейсън.

— Съвсем не, двайсет и пет годишна е — отбеляза госпожа Нюбъри. — И съвсем не е човек без опит. Играе чудесно поло, има разрешително да кара самолет, разполага със собствена яхта, а ако бяхте видели ударите й в голфа… Така е, младите дами в днешно време живеят доста динамично. Смятам, че е способна почти на всичко.

— Разкажете ми по-подробно за кражбата на снимката — подкани я Пери.

— Подредихме багажа си съвсем рано — каза тя. — С куфара на съпруга ми се занимавах аз. Специално погледнах снимката, която дъщеря ми му бе подарила. На нея имаше надпис: „На татко, с любов от Бел“. Не знам дали сте забелязали, господин Мейсън, но дъщеря ми доста прилича на Уини Джойс, актрисата, така че…

— Забелязах приликата и дори споменах за това пред секретарката си — прекъсна я адвокатът. — Предполагам, че тя се опитва да подчертае това сходство, нали?

— Естествено — съгласи се веднага жената. — Хората често коментират тази прилика и тя винаги се изчервява. Намери снимка на Уини Джойс от фен — мейла. След това помоли един фотограф да я заснеме в същата поза и при близки светлинни ефекти. Една от тези снимки бе надписала и подарила на баща си. Тя стоеше в рамка на бюрото му. Лично поставих тази снимка в куфара му някъде преди три часа следобед. След като свърших с подреждането на този куфар, съпругът ми го заключи. И бе отключен едва към десет тази вечер, около половин час преди да потегли параходът. Бях започнала да разопаковам багажа ни в каютата и съпругът ми измъкна ключа и отвори куфара.

— И снимката в рамка беше изчезнала?

— Не — поправи го тя. — Снимката на Бел бе измъкната от рамката и заместена от снимка на госпожица Джойс.

Госпожа Нюбъри отвори чантичката си, извади кръгла рамка за бюро и я подаде на Мейсън. Той я повдигна така, че една от лампите на палубата да я освети.

— Обърнете внимание на посвещението — обади се госпожа Нюбъри.

„Искрено ваша Уини Джойс“, прочете Мейсън.

— Да не би снимката да е била подменена, преди да опаковате багажа? — предположи адвокатът.

— Не, специално я погледнах. Нали разбирате, че доста се безпокоях за дъщеря си от момента, в който чух онези приказки за ревизията в „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Погледнах снимката, докато прибирах багажа, и така ми се искаше дъщеря ми винаги да е толкова щастлива и усмихната, както бе на нея.

— Няма смисъл да се усложняват нещата — посъветва я адвокатът. — Обърнете се направо към съпруга си. Поискайте му обяснения. Защото е твърде вероятно, госпожо Нюбъри, да се безпокоите напразно. Ами представете си, че той наистина е спечелил парите от лотарията?

— Вече разговаряхме. Но това не води до нищо. Той продължава да твърди, че парите са от лотарията. Това е единственото нещо, което мога да измъкна от него.

— А отправихте ли му обвинение, че е откраднал парите от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“? — попита Пери.

— Не така пряко, но му намекнах, че предполагам такава възможност.

— И какво ви отговори?

— Каза ми, че съм луда и че е спечелил всичко от лотарията.

— Но не знаете подробности?

— Ами той не обяснява нищо по-точно, казва просто лотария.

— Тогава настоявайте за повече разяснения — посъветва я нетърпеливо адвокатът. — Попитайте кога и къде е станало това. Все пак вие сте му съпруга, имате право да знаете.

Тя поклати глава.

— Няма смисъл да се говори с Карл по този начин. Ще продължи да лъже и нещата ще станат дори по-лоши. Когато отново повдигна този въпрос пред него, трябва да разполагам със силни козове, за да го притисна здравата. Трябва да знам истината.

— И какво бихте искали да научите? — попита Мейсън.

— Трябва да съм напълно сигурна, че наистина е отмъкнал парите от компанията — поясни госпожа Нюбъри. — Затова ми е нужна помощта ви.

— Как си представяте моята намеса в случая?

— Свържете се с кантората си — настоя тя. — Поискайте от вашите помощници да направят разследване и да изяснят дали Карл наистина е откраднал парите.

— И как ще постъпите, ако го е направил?

— Тогава ще се опитам да предприема нужните стъпки, за да защитя Бел и да й осигуря щастието, доколкото мога.

— Как? — попита Пери.

Тя понечи да каже нещо, но веднага се спря. След миг неуверено изрече:

— Все още не знам. Ще ви помоля да ми дадете съвет.

Мейсън се наведе над парапета и погледна към очертаващите се фигури долу. Бел Нюбъри и Рой Хангърфорд бяха застанали така близо един до друг, че оформяха един тъмен силует.

— Много добре — обеща той. — Ще видя какво ще мога да разбера. — След това побърза да се оттегли в каютата си, без да дочака благодарностите й.

Като използва таен код, той изпрати телеграма до агенцията на Пол Дрейк в Лос Анджелис, с която го помоли да събере данни за К. У. Моър, работил за „Продъктс Рифайнинг Къмпани“; да направи също така списък на спечелилите от лотарията през последните четири месеца и да установи дали същият този К. У. Моър не е между тях, използвайки както истинското си, така и някакво измислено име. Накрая го молеше да разбере дали филмовата актриса Уини Джойс няма случайно сестра.