Иван Бунин
Бог

Тих морски бриз. И месецът двурог,

над уличката селска слязъл, гледа.

Зад хатата бе пустош, мрак дълбок,

а тя — мъртвешки бяла, като креда.

 

Тих южен бриз. Нощта бе топла, бледа.

На пясъка, покрай брега висок,

вълната, свела сънно чело, с Бог

пак водеше живителна беседа.

 

И месецът зад тъмния откос

облял бе гробищата в зрак и помня:

Бог беше ясен, радостен и прост.

 

Бе в полъха, в душата ми бездомна

и трепкаше във всеки звезден грозд

сред синевата чиста и огромна.