Иван Бунин
Бухал

Елов столетен шатър, в пустош дива.

През гъсталака в ярките лъчи

с безумно удивление той впива

налените със златна злъч очи.

 

И стрелях аз. Той трепна — и безшумно

се свлече в коренака с мъх зелен.

Но и в мъха блестят, горят безумно

лъчисто-златните гледци пред мен.

 

Крилата поломени разпластил е,

взрян зло и диво в моето лице;

и нокти впива, бесен от безсилие,

железни нокти в хлъзгавата цев.