Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иван Бунин. Листопад и други стихотворения

Подбор и превод от руски: Кирил Кадийски

Издателство „Захарий Стоянов“, 2003

ISBN: 9547393189

Поредица: Ars Poetika

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

Прибирах се по склона край Ока,

покрай горички, по брега нагорен,

любувах се на гладката река

и кръгозора нисък и просторен.

Бе топъл, тихо гаснещ ден. Сред клек

жълтееше в брезака шума свежа

и далнини през рехавата мрежа

синееха се — като намек лек.

В леса отдавна трелите замряха,

единствено синигери цвъртяха.

 

Поспирах се, как пъстро бе край мен,

а зад рида овощната градина

избухна с листопада си червен

и мярна се домът — като руина.

Отвори Глеб към стария балкон

и поговори с мене в поза чинна,

донесе самовара — и премина

през гостната печален, нежен стон.

В креслото седнах, близо до стъклата,

и слушах как той глъхне в мрачината.

Среброто му бе лъснато до звън.

А аз се взирах в клена зад балкона,

във вишневия тих пожар навън.

Бе в сини облачета небосклона

и гаснеше навъсеният ден.

А вътре — като в гроб — сред тишината

разхождаше се плахо самотата

и призрака й бродеше край мен.

След самовара стаята беззвучно

говореше ми: „Скучно, братко, скучно!“

 

Край печката, на слама, аз видях

куп ябълки; иконата старинна

мълчеше — цяла в паяжини, в прах.

Тъмнееше отсреща клавесина.

Докоснах го — и горестния звук

отекна в мен. Трептящ и романтичен,

той жалък бе, но толкова привичен

за моя дух, сроден със всичко тук:

тъй някога сред скърби и печали

и бабите ни май са се терзали.

 

Две свещи, за да сплаша тоя мрак,

запалих; те игриво заблестяха

и сенките пробудиха се пак,

и тутакси стъклата посиняха…

Но моят дом сред тия светлини

защо тъй беден, малък е… О, зная —

той много стар е. Време е накрая

стопаните си всичко да смени.

Как страшно е. Все мъка, все тревога.

Дошъл е час за равносметка строга.

 

Октомври е. Печална — вечерта!

Обичах тая късна руска есен:

горичката с бакърени листа,

простора свъсен, вятъра понесен,

стоманено-светливата Ока,

която виеше се — лента сива —

посред лъки, сред пустошта мъглива

и с руска скръб поеше ме така…

Но дните бързат, тягост и безделие.

И пак жадувам блясък и веселие!

 

Гнети ме тая няма тишина.

И родното гнездо сред запустение.

Израснах тук. Но гледай — мъртвина,

заглъхнал парк. Над къщата — разтление.

И пламъчето днес едва гори!

Нагарят вече свещите, тъмнеят

и вцепенени стаите немеят,

и няма скоро да се зазори.

Часовник цъка и домът беззвучно

ми казва: „Без стопани тук е скучно!

 

За отдих вече ред е… Виждаш ти:

поля, гори — навред е пустош глуха…

Аз чакам пак топор да закънти,

аз жадно чакам дръзката разруха,

ръце могъщи, смели гласове;

животът тук, макар и с груба сила,

да цъфне пак над прашната могила;

уви, звъна от мъртви часове

през есенните дълги, скучни нощи

не ми се слуша — кой търпял би още!“

Край