Чарлз Фонтаней
Коприната и песента (1)

I

Алън видя за пръв път Звездната кула, когато беше на дванадесет години. На този ден младият му господар Блик отиде с него до града Фолклин. Блик получи разрешение да яхне Алън — любимото си момче — след много спорове.

— Е, добре — каза накрая баща му Уилн, — и без това този човешки екземпляр е доста едър за годините си. Можеш да го пояздиш, ако няма да го караш да тича. Не искам да проваляш първокачествената ми стока!

И така Блик завърза хамута с дръжките за ръцете върху главата на Алън и преметна седлото през раменете му. Уилн оседла за себе си Роб — мрачен човек, когото често яздеше на дълги разстояния — и после тръгнаха към града в спокоен тръс.

Звездната кула се виждаше още преди да приближат Фолклин. Алън видя острия й връх веднага щом излязоха от Синята гора. В този миг я видя и Блик. Като се държеше с едната си четирипръста ръка за юздите, той потупа с другата Алън и посочи.

— Виж, Алън, Звездната кула! — извика той. — Казват, че хората някога са живели в нея.

— Блик, кога ще пораснеш и ще престанеш да говориш с хората? — скара се баща му. — Някой ден лошо ще те накажа.

Между Синята гора и Фолклин все още се движеха по безлюдни места с ерозирала почва, без ферми и ниви.

Когато се показаха иззад един завой на пътя, Блик подсвирна от вълнение.

В началото Алън помисли, че е висок и слаб хусър, защото къс жакет покриваше донякъде голотата му. После видя, че е младо човешко момиче.

— Див човек! — изръмжа с удивление Уилн. Алън потрепери. Говореше се, че дивите хора убиват хусърите и ядат другите хора.

Момичето гледаше напред към Фолклин. Уилн извади късия си лък и пусна стрела към нея. Тя вдигна праха в краката й. С трепване на светлата си коса момичето обърна глава и ги видя. След това избяга като сърна.

— Стават прекалено смели! — гневно каза Уилн. — Толкова близо до цивилизацията, и то през деня!

Алън беше поразен, когато влязоха във Фолклин. Улиците и сградите бяха каменни. От другата страна на Синята гора имаше малко камък и замъкът на Уилн беше построен от полирани дървени блокове. Гладката каменна настилка на улиците беше нагорещена от двойното слънце.

Имаше толкова много нови неща за гледане, че Алън се замая. Някои от сградите бяха високи цели три етажа, а прозорците на един от най-големите бяха покрити, но не с дървени капаци, а с нещо блестящо и прозрачно, което Уилн нарече стъкло. Роб каза на Алън на техния човешки език, който хусърите не разбираха, че според някои легенди самите хора са изобретили това „стъкло“ и са го дали на господарите си.

Явно хората в града живееха в по-голяма близост с господарите си. Няколко пъти Алън ги видя да излизат направо от къщите, а някои не бяха съвсем голи, носеха парчета плат по разни места на тялото си. Уилн сподели с Блик, че е против това.

— Започни да обличаш тези човешки същества и те може да си въобразят, че са хусъри — каза той. — Ако ме питаш, това е причината, че градските жители имат повече проблеми с управляването на хората от нас.

Трябваше да ходят на няколко места във Фолклин и Алън се уплаши, че няма да види отблизо Звездната кула. Но Блик не беше я виждал и започна да моли и да хленчи, докато Уилн се съгласи да се отклонят, за да я погледнат.

Алън забрави всички други чудеса на Фолклин, когато големият паметник започна да се извисява все по-високо, правейки сградите наоколо, а и целият град прилични на джуджета. Имаше легенда, че някога хората не само са живеели в Звездната кула, но че те са я построили и че Фолклин се е разраснал около нея, когато я изоставили. Алън беше чул това да се шепне тайно.

Звездната кула беше в центъра на голям кръгъл парк и къщите около него изглеждаха кукленски в сравнение с нея. Тя беше насочена към небето като протегнат пръст, а странните й тъмни стени отразяваха мътно двойната слънчева светлина.

Бавно тръгнаха обратно по алеята. В парка хусърите се движеха на групи, повечето от тях отиваха или се връщаха по дългата наклонена площадка, която водеше към Звездната кула. Хусърите бяха само на половин човешки ръст, с големи глави и широки заострени уши, които стърчаха от всяка страна, с тънки крачета и дебели опашки, помагащи им да пазят равновесие. Носеха свободни жакети и парцаливи шарени панталони.

Когато минаваха край група хора, Алън чу едно познато стихче, изпято под нос:

Златна звездице, блести ми, блести,

ще те стигна, макар че далече си ти…

Уилн бързо изви Роб и злостно, с наслаждение шибна с камшика си раменете на певеца. Пляс, пляс — и по гърба на човека се появиха червени резки. С приглушен вик той сви главата си и вдигна ръце да защити лицето.

— Къде е господарят ти, човеко! — попита свирепо Уилн, а камшикът в четирипръстата му ръка потреперваше.

— Господарят ми живее в Нордуесттаун, ваше височество — пророни човекът. — Принадлежа на търговеца Сенк.

— Къде е това Нордуесттаун?

— Това е район от Фолклин, сър.

— Ти без господаря си ли си тук при Звездната кула?

— Да, сър. Сега съм в почивка.

Уилн отново замахна с камшика си.

— Би трябвало да знаеш, че на хората е забранено да се приближават свободно до Звездната кула — изсъска той. — Прибирай се при господаря си и му кажи да те нашиба.

Човекът избяга. Уилн и Блик обърнаха по посока към къщи. Когато вече отминаха улиците и къщите на града и прахът на пътя облекчи горящите крака на хората, Блик попита:

— Как ти се стори Звездната кула, Алън?

— Защо няма прозорци? — на глас попита Алън това, което най-много го занимаваше.

— Прозорците са на самия връх, малко човече — каза нежно Уилн. — Не можеш да ги видиш, защото са от вътрешната страна.

Алън продължи да се удивлява на това през целия път до замъка. Как е възможно прозорците да са само вътре? Истинските прозорци не гледат ли винаги и от двете страни на стената?

Когато двете слънца залязоха и Алън заедно с другите деца беше сложен да си легне в единия край на ливадата, вълнуващите събития от деня минаха през съзнанието му като поредица цветни картини. Би му се искало да разпита Роб, но мъжете и големите момчета се държаха в поле, добре оградено от жените и децата.

Малко встрани жените пееха на бебетата си, преди да заспят. Гласовете им долитаха до него, носени от лекия бриз с аромат на уханни треви. Това бяха традиционните приспивни песни на хората. Но те пееха и други, една от тях — същата, която Уилн прекъсна при Звездната кула:

Златна звездице, блести ми, блести,

ще те стигна, макар че далече си ти.

Устата ми затвори. Главата ми намери.

 

Червей с червена черта извади.

Черупка от костенурка с него нахрани.

Така е добре. Хайде, заспи.

Алън слушаше почти заспал. Наричаха я „Песента на Звездната кула“.

„Трябва да е гатанка — помисли си той сънено. — «Устата ми затвори. Главата ми намери…» — не трябва ли да е обратното — най-напред намери главата ми и после затвори устата ми? Защо не беше така? Пък и другите редове. Алън знаеше какво е червей, беше виждал много от тези пълзящи същества, дълги и с най-различни шарени цветове. Но какво ли е костенурка?“

До ушите му долетя припевът на друга песен и на съненото момче му се стори, че пеят на него:

Малка зирда Алън видя,

крилата й блестяха красиво.

Веднъж я последва той във нощта

и там пострада горчиво.

Само че децата не пееха така последния ред. Те винаги завършваха тази песен по-оптимистично: „… и сърцето му беше щастливо.“

Може би беше вече заспал и сънуваше, а може би се събуди още с музиката в ушите си. Лежеше, когато красива зирда прелетя над оградата и освети тревата до него. Отвори човката си и с дрезгав глас проговори:

— Ела с мен на свобода, човече. Ела с мен на свобода.

Явно можеше да казва само това и повтори поканата си поне шест пъти, докато думите закънтяха в ушите на Алън. Но той знаеше, че човек да послуша зова на зирдата значи да си причини само скръб.

— Отивай си, зирдичке — каза Алън и тя наистина отлетя през оградата към тъмнината.

С въздишка Алън отново заспа и засънува Звездната кула.