Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Anubis Slayings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (07.07.2010)
Корекция
dave (2010)

Издание:

Пол Дохърти. Жертвите на Анубис

Английска, първо издание

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

ИК „Труд“, 2002

ISBN: 954-528-300-9

История

  1. — Добавяне

Пролог
Анубис: наричан „ими ут“ — „Този, който е облечен в ут[1]

 

Храмът на Анубис в северните покрайнини на Тива, на един хвърлей от трепкащите води на Нил, тънеше в тишина. Вечерното жертвоприношение беше приключило. Знамената, които денем се развяваха от върха на пилоните пред главната порта, сега бяха свалени и грижливо прибрани. Изсвири рог от раковина: сигнал за началото на нощта. В самото сърце на храма, пред светилището с внушителната статуя на Анубис в черно и златно, стоеше само един млад жрец. Вдишваше упоителния аромат на тамян, който се виеше на кълба из храма, и се вслушваше във воя на кучетата. Беше нов тук и още не можеше да свикне със звуците от огромния кучкарник, в който държаха свещените животни на Анубис. Кучетата бяха диви, изпратени като дар от някакво племе на юг от Нубия. Младият жрец потопи ръка в най-близката купа със светена вода и накваси устни, за да се пречисти, преди да сведе глава в мълчалива молитва. Задачата му беше да бди — храмът на Анубис беше избран за мястото, където да се проведат мирните преговори между везира Сененмут и пратениците на царство Митани. Неотдавна Хатусу, божественият фараон на Египет и царица на Двете земи, бе нанесла решително поражение над митанийската армия в битката при делтата на Нил. Сега царят на митанийците Тушрата бе разположил на стан част от свитата си в Оазиса на палмите, а пратениците му пристигнаха в Тива, за да подпишат с Египет споразумението за продължителния мир, от който страната им толкова се нуждаеше. Тушрата трябваше да даде дъщеря си за съпруга на един от роднините на Хатусу, да се съгласи единствено египетските войници да контролират Пътя на Хор през Синайската пустиня, да плати огромен откуп за част от военнопленниците и да задоволи още цял списък унизителни искания на египтяните. Младият жрец бе чувал слуховете, че везирът Сененмут всъщност е и любовник на царицата и че не без неговата помощ Хатусу се е възцарила на трона на фараона след мистериозната смърт на нейния доведен брат и съпруг Тутмос II. Ето че сега всички вече я признаваха и коленичеха пред нея — даже и Тушрата, най-силният враг на Египет. След него със сигурност и останалите племена и царства щяха да склонят глава и да целунат земята под краката й. Младокът продължи да си размишлява, загледан в отблъскващите глави на животни и влечуги, забити по стените на голямата зала.

В същото време Тетики, началникът на храмовата стража, обхождаше смълчаните коридори и зали на светилището, босите му ходила тихо пошляпваха върху гладките каменни или гледжосани плочи по пода. Вървеше бос, защото вярваше, че земята под краката му е свещена. Подмина библиотеката при Дома на живота, академията на учените и звездобройците и продължи към хранилището и склада с провизии. Всичко изглеждаше спокойно. Тетики се насочи към вътрешната част на храма, където се намираше големият олтар на Анубис. Върху гърдите на грамадната статуя от черен обсидиан с глава на чакал[2] бе инкрустиран свещеният аметист с големина на мъжки юмрук Славата на Анубис.

Началникът на храмовата стража се размина с една жрица и хвърли поглед през рамо да се порадва на гъвкавата й походка. В тънките си ръце жрицата носеше кана, а дългата й коса се полюшваше около изящните й рамене. Тетики се намръщи ядосан, че не може да си спомни името й. А, да! Ита. Тя обикновено носеше храна и вода на жреца, който нощем стоеше на пост пред вратата на свещения олтар. Ох, хубавичка беше тази Ита. Началникът на храмовата стража стигна до края на галерията и надникна зад ъгъла. Тази вечер на пост пред големия олтар стоеше Хети, един от по-нисшите жреци. Седеше облегнат на масивната кедрова врата към олтара със свещения аметист. А от другата страна на вратата пред статуята на Анубис бдеше жрецът Немрат — добър човек, но пословичен сладострастник и чревоугодник. Задачата му бе да охранява Славата на Анубис и да не допуска никой да прекрачи в светилището преди зазоряване. Какво ли прави вътре по цяла нощ, чудеше се Тетики. Сам-самичък, без вода и храна. Тетики неволно потрепери. Подчинените му често разказваха как самият Анубис със златната си маска на чакал се разхождал нощем из храма. Видели го край кучкарника, а после и по коридорите към светилището. Дали богът се явяваше на простосмъртните, за да се увери лично колко добре се грижат за храма му, или просто обичаше да се наслаждава на разкошния аметист върху собствената си статуя? Началникът на храмовата стража потрепери отново. Зловещо място бе този олтар! От вътрешната страна на единствената врата зееше огромен ров, пълен с вода. За да се премине, отгоре прехвърляха специален опесъчен мост. Нощем никой не можеше да проникне в светилището, тъй като Немрат държеше единствения ключ на специална връзка в пазвата си. Тетики се опомни и се покашля. Хети го чу, обърна се и вдигна ръка — знак, че всичко е наред. Началникът на храмовата стража продължи обиколката си. Излезе сред градините и вдъхна с удоволствие от аромата на смола и сандалово дърво. Земята около храма беше истински рай с блестящите си басейни, добре поддържани тревни площи, цветни лехи и гъсти дървета. Тетики дочу откъм павилионите някаква любовна песен и се усмихна. Танцьорка, хесетка. Сигурно забавляваше някой клиент. Той пое към краварниците, откъдето долиташе приглушено мучене. Спря, за да стори път на група жреци в ленени роби и наметки от кожа на леопард, които се прибираха мълчешком към покоите си. После пое обратно. Нищо в храма не подсказваше, че само след миг тук щеше да бъде извършено ужасно убийство. Никой, освен Сет — червенокосия бог на внезапната смърт, не подозираше коя щеше да бъде жертвата.

В този миг младата танцьорка в един от градинските павилиони все още бе изпълнена с живот. Косата й беше обилно напоена с благовония и посипана с пайети, а гъвкавото й голо тяло се виеше изкусно в ритъма на песента. Тя хвърля бърз поглед към клиента си. Дали е митаниец? Мъж или жена? Виждаше само старателно обвитото му с надиплена бяла роба тяло, защото главата и лицето му бяха скрити зад ужасяваща маска на чакал. Хесетката беше една от най-добрите танцьорки и куртизанки в храма. Владееше до съвършенство изкуството на любовта с мъже и с жени, можеше да докара и най-неподатливия си клиент до върховен екстаз. Само че сега човекът с маската оставаше сляп и глух за старанието й. Тя спря.

— Щастлив ли си? — прошепна към клиента зад маската. — Какво има? Не ти ли харесвам? Не ти ли доставям удоволствие? — почувства как струйка пот се стича по врата й. Вече бе танцувала и пяла достатъчно време, а нямаше никакъв резултат. Човекът с маската не я окуражи, не й изръкопляска, не я подкани с дума или с жест да го придружи навън в тъмнината на храстите, за да се отдадат на любовни ласки. Изпита леко раздразнение, че дори и сега не благоволяваше да й отговори.

— Изморих се… — рече тя, като се опита гласът й да прозвучи закачливо и приканващо. — Денят отдавна отмина. Нима искаш да останем тук? Нека идем под някоя смоковница? Там е прохладно… Ще си легнем…

— Ти ще си легнеш… — прошепна гласът.

Танцьорката отстъпи назад. В този тон имаше нещо, от което по гърба й полазиха студени тръпки. Чу дълга въздишка и миг по-късно усети пронизваща болка. Какво беше това? Стоеше като вцепенена. После бавно сложи ръка на корема си. Дали не е била отровена? Понечи да избяга, но вече умираше. Почувства ужасна тежест в гърдите, странна пяна се надигна от гърлото й. Последното нещо, което чу, бе как някой отброява, а после се строполи. Известно време тялото й продължи да потръпва. Едва когато издъхна, убиецът й спря да отброява, стана и се насочи към трупа.

 

 

Синухе Пътешественика спря и се загледа отвъд Нил. Водите на реката бяха придошли и наводнили цялата равнина. Разливът бе изключително обилен и обещаваше добра реколта. Сега реката лежеше като огромна лъщяща змия, която лениво се припича на слънце. Обветреното лице на Синухе се разтегли в усмивка. Той стисна здраво кожената си торба — свитъкът с папируси вътре бе цяло съкровище. Десетките страници описваха натрупаните впечатления и познания от многобройните му пътувания из познати и непознати земи и води. Синухе зърна една бойна галера с развято платно на бели и зелени карета, която пореше реката. Капитанът стоеше на издигнатата платформа на кърмата. В близост до брега се виждаха и няколко рибарски лодки. Синухе затвори очи и вдъхна сутрешния бриз. Замириса му на риба и водорасли. Долови и слаб лъх на масло и човешка пот. Сведе глава и погледна пред себе си. Днес бе обул най-хубавите си червени сандали и бе надянал красива ленена роба. Дори беше избръснал почернялото си от слънцето лице и бе подстригал косата си. През цялото време бръснарят не млъкна — разказваше му духовити истории, споделяше градските клюки, опитваше се да спечели благоразположението му. Защото всички го познаваха. И всички го харесваха. Или поне обичаха да слушат разказите му. Беше им интересен нали бе видял целия свят! По времето на предишния фараон, покойния съпруг на сегашната царица Хатусу, Синухе бе пътувал отвъд Четвъртия праг, отвъд Нубия — през тъмните непроходими джунгли на юг. Беше се бил с диви племена, които имаха обичая да изяждат пленените врагове или да ги подлагат на жестоки мъчения пред дървени идоли със зловещи усмивки. Освен това беше ходил и на изток, в Пунт[3], откъдето се бе сдобил с безценни билки и невиждано красиви златни бижута. Бе прекосил и Червените земи на запад от Тива — познаваше бедуините и обитателите на пустинята, беше се бил с кръвожадни либийски племена.

Дори бе плавал на север през Безкрайната зелена вода, онова огромно море, в което се вливаше Нил. През всички тези години бе срещал много хора — мъже, които описваха заледените земи на север (как няма да са заледени, щом са лишени от животворния дъх на Амон?), моряци, които познаваха дивите океани на запад (защо боговете са изсипали толкова вода на едно място и толкова пясък на друго?), пътешественици, които бяха посетили екзотичните държави на изток, населявани от дракони и чудовища…

А накрая Синухе се върна у дома. Отначало хората слушаха разказите му с удивление и респект, после започнаха да му се подиграват. Но скоро никой вече няма да му се присмива, защото той ще бъде един от най-богатите тиванци… Погледна замечтано към потъмнелите от слънцето постройки в Некропола — Града на мъртвите. Мечтаеше да си купи гробница там — голяма, украсена, за да му е удобно и приятно, когато се отправи на последното си пътешествие към полята на Далечния хоризонт. А щом се сдобие с пълна кесия, може би ще успее да си вземе друга съпруга. Предишната му жена бе починала — кога беше това? — да, преди три години, през сезона на покълването. Точно тогава, след като остана сам, Синухе купи папирус, мастило и сноп подострени стъбла от папур и започна да пише. Пишеше непрекъснато, описваше всичко преживяно, видяно и чуто, документираше спомените си, онагледяваше ги с необходимите рисунки и карти. Тръгнаха слухове за великата му творба и хората започнаха да проявяват интерес — жреците от храмовете, търговците, а сега дори и Сененмут, везирът на царицата, го посети в дома му. Синухе не показа ръкописа си никому. Знаеше, че всички искат да се докопат до безценните сведения за земите, които описваше. Интересуваха ги картите, пътищата, стратегическите места. Желаеха да научат какво има отвъд Четвъртия праг, кои оазиси са удобни за пренасяне на стоки или за лагеруване на войска. Да, разбира се, Синухе знаеше повече от всички тях, взети заедно. Той можеше да открие пътека в пустинята, умееше да планира пътя си, ориентирайки се по земните и небесните знаци, знаеше как да намери вода. Същото се отнасяше и за Безкрайната зелена вода: капитаните на галерите на Хатусу с удоволствие биха научили това, което той знаеше. Кога е най-доброто време за плаване? Кои сезони трябва да се избягват? Какви опасности дебнат? Къде има острови? Имат ли удобни и безопасни пристанища? А сега дори и чужденците проявяваха интерес към…

Синухе притисна кожената си торба, сякаш бе собственото му дете. Цяла Тива знаеше, че Тушрата и дворът му са се изнесли в Оазиса на палмите, докато пратениците му преговарят за мир в града. А една жена — приближена на митанийския цар — се свърза със Синухе и му предложи цяло състояние, за да види книгата му. Бе дошла привечер и остана в сенките, така че лицето й бе скрито през цялото време, но Пътешественика запомни парфюма й — сладък и примамлив. Уговориха се сделката да стане при разрушения храм на Бес, бога на джуджетата, по-надолу по Нил — най-доброто място за среща, далеч от дебнещи очи. Отначало Синухе се дърпаше — мястото изглеждаше прекалено опасно, прекалено отдалечено и самотно, после обаче размисли. Разбира се, ако някой го видеше с тази митанийка, злите езици веднага щяха да пуснат слухове. Но тя му бе оставила малък слитък чисто злато, който той носеше сега в кесията си. Как би могъл да устои на изкушението да получи повече?

Синухе забърза натам. Тива се простираше зад гърба му. Слънцето беше високо и ставаше все по-жарко. Вдигна ръка да засенчи очи и огледа развалините на храма на Бес. Идвал бе тук като дете и сега го споходиха спомени. Всичките му другари в играта вече бяха мъртви. Повечето бяха станали войници. Двама бяха загубили благоволението на предишната царица и бяха изпратени като роби в Долината на царете, за да строят гробницата на стария фараон. Така и не се върнаха. Синухе потрепери.

Тръсна глава да се отърси от спомените си и се вмъкна сред руините. По земята наоколо се търкаляха паднали и изпочупени колони. Медният обков и ценните вещи, които можеха да се изнесат, отдавна бяха откраднати. По стените все още личаха следите от последния разлив на Нил. Земята беше влажна. Синухе мина нататък. В един ъгъл седна на сянка и отново се замисли.

— Носиш ли книгата? — Синухе вдигна глава. Всичката му смелост го напусна. Отначало помисли, че това е видение. Анубис, богът на мъртвите, който претегляше душите с перото на истината. После видението помръдна. Синухе забеляза хубавите сандали, кожената бойна пола, но маската с глава на чакал го плашеше. — Носиш ли книгата? — повтори гласът иззад маската.

— Да, да… разбира се, че я нося…

Синухе се наведе да отвори кожената си торба. Почувства леко щипване отстрани на врата. Муха? Някакво насекомо? Вдигна ръка. Убиецът стоеше безмълвно и го наблюдаваше. Когато ужасните болки започнаха, Синухе разбра, че е измамен. Никога по-рано не бе преживявал подобно нещо. Пръстите му изтръпнаха, кожената торба тупна на земята. Убиецът се приближи. Синухе се опита да се изправи, но не успя. Отвори уста за молба, но ужасното бучене в ушите му и пронизващата с огнени остриета болка в гърдите му удавиха всеки вопъл. Отново бе в джунглата, отново стоеше изправен пред онези воини с черни като нощта тела, които връхлитаха срещу него с нашарените лица и вдигнатите си щитове.

Тялото му потрепери в предсмъртна конвулсия. Убиецът изчака още малко, след което взе кожената торба и я скри в една пукнатина в стената. После хвана тялото на Синухе за глезените, издърпа го извън руините, чак до брега на реката, и го хвърли във водата. Постоя известно време загледан в леките речни вълни, образувани от муцуните на приближаващите се крокодили.

Бележки

[1] Ут е египетската дума за бинтовете на мумиите. — Бел.ред.

[2] Главата на Анубис погрешно е била смятана за глава на чакал. Според най-новите изследвания тя е на черно пустинно куче. — Бел.ред.

[3] Древна държава в Източна Африка, наричана от египтяните Страната на боговете заради богатствата й. — Бел.прев.