Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд (10)

Девета глава

Смразен от предупреждението на монаха, Корбет се върна в замъка. Ранулф и Малтоут играеха на зарове. Ранулф показваше на коняря някои от най-изтънчените мошенически трикове. Корбет седна до прозореца. Мечтаеше за Лейтън и се молеше наум Мейв да е добре. Чувстваше се разстроен, затова се отправи към параклиса на замъка, малко помещение с дървен олтар. В една ниша вляво от него имаше статуя на Девата с младенеца — Мария се усмихваше и показваше малкия Исус на възхитения свят. Корбет запали свещ. Коленичи и каза „Отче наш“, „Аве Мария“ и „Gloria“. Чу, че Ранулф го вика, затова забърза надолу. Бълок се беше появил с Болетус, който скачаше във въздуха като жаба. Шерифът отново покани Корбет в залата.

— Стига! — викна сър Уолтър на лесничея. — Затвори си устата и престани да подскачаш.

Ранулф и Малтоут се приближиха.

— Сведенията ти са точни, сър Хю. — На лицето на Бълок изгря усмивка. — Това започва да ми харесва. Мастър Дейвид-ап-Томас и приятелите му са напуснали незабелязано града. Нарушили са вечерния час, покатерили са се през стената и са се насочили към горите, югозападно от града.

— Кажи му и другото? Кажи му и другото! — изхриптя Болетус.

— Имат си компания — продължи шерифът, след като изгледа мрачно лесничея. — Придружава ги сводник на име Вардел и половин дузина проститутки от един бардак.

— И аз знам къде са! — триумфално извика Болетус.

— Вземете си плащовете! — нареди Бълок. — Болетус, искам четирима от твоите хора, шестима войници, въоръжени с мечове и десетима стрелци. Ще отидем пеша.

Малко по-късно въоръженият отряд напусна замъка. Болетус тичаше пред тях като копой. Докато минаваха по тесните улици, просяците и мошениците виждаха проблясването на ризници, чуваха дрънченето на мечовете и се криеха из тъмните улици. Вратите на кръчмите рязко се затваряха. Проститутките, чиито оранжеви перуки сияеха като пламък в нощта, побягваха като вятъра, когато ги видеха. От време на време някой прозорец се отваряше и в нощта отекваха обиди по техен адрес. Бълок, който се забавляваше неимоверно, им отвръщаше с удоволствие.

Излязоха от града през страничната порта и поеха по сух, прашен път покрай безредно разпръснати къщи и овощни градини. Мракът се сгъстяваше. Скоро градските шумове останаха зад тях. Вечерта беше хладна, небето ясно и наоколо цареше тишина, нарушавана само от дрънченето на оръжията и от време на време — от прошумоляването на животно в храстите. Някои от войниците започнаха да се оплакват, но когато Бълок се обърна с вдигнат юмрук, замълчаха. След известно време завиха по една пътека и тръгнаха през гората. Обградиха ги дървета. Горските шумове се усилиха — обади се бухал, нощна птица прониза тишината с писъка си, в храстите се понесе шумолене. Корбет, Ранулф и Малтоут вървяха най-отзад и се мъчеха да не изостават от широката крачка на Бълок. Гората ставаше все по-гъста, клоните се протягаха като разперени пръсти, които се опитват да уловят лунната светлина. Болетус безшумно се върна при групата. Вдигна ръка и прошепна нещо на Бълок, който нареди на войниците да се разпръснат. Редицата въоръжени мъже бавно запристъпва напред. Корбет помириса въздуха. Миришеше на дим и изгоряло месо. Между дърветата проблесна огън. Чуваха се удари на барабан. Дърветата постепенно оредяваха и скоро пред тях се показа голяма поляна. Корбет очарован наблюдаваше как Бълок шепнешком мъмри хората си, които започнаха да се смеят и да подхвърлят неприлични забележки. Поляната беше изпълнена с танцуващи голи фигури. Около четири огъня лудуваха разсъблечени мъже и жени. Музикантите не се виждаха, но Корбет видя група хора, които печаха месо в другия край на поляната.

— Прилича на пантомима — прошепна Ранулф.

— Какво е това, за Бога?

Забулена и маскирана фигура пристъпи напред, облечена в сива роба, на която беше изрисувано голямо око.

— Сър Хю — Ранулф с мъка сподави смеха си. — Не е онова, което очаквахме.

Бълок извади меча си.

— Не ме интересува! — каза той. — Гладен съм, а тук има вино и някои от младите жени са много привлекателни.

Той затича напред, следван от хората си. Озоваха се на поляната, преди танцуващите да разберат какво става.

Корбет, който беше дал знак на Ранулф и Малтоут да изостанат, осъзна, че Бълок беше подценил противниците си. Макар пияни и изненадани, танцьорите бяха добре въоръжени. Те извадиха мечове и ками и на поляната се разрази битка. Дори жените се включиха — Корбет видя как една здрава проститутка с тояга в ръка повали двама от мъжете на Бълок.

— Май е по-добре да им помогнем — прошепна Ранулф.

Корбет колебливо се съгласи. Но когато стигнаха на поляната, маскираната фигура беше на земята и маската на сатир падна от лицето й. Дейвид-ап-Томас гневно изгледа Корбет.

— Проклет любопитен гарван!

Той напразно се опита да изрита двамата стрелци, които му връзваха ръцете зад гърба.

Около тях шумът от битката вече замираше. Бяха останали само четиринадесет студенти и две проститутки; останалите, включително сводникът Вардел, бяха решили, че в този случай няма смисъл да се правят на смели и бяха побягнали навътре в гората. Някои от хората на Бълок се оплакваха от раните си. Въпреки това добре си похапваха от печеното месо и жадно пиеха от каните вино. Щом свършиха, поведоха затворниците в колона по един обратно по горската пътека.

Бълок беше жесток към пленниците си. Позволи им да се облекат по-прилично, но ботушите и обувките им бяха прибрани в една торба и нощният въздух кънтеше от ругатни, клетви и поток неприлични думи от устата на кралиците на нощта. Войниците ги блъскаха и им отвръщаха. Ап Томас високо протестираше.

— Срещу това няма закон! — извика той.

— Какво точно правехте? — попита Корбет.

— Върви по дяволите! — изрева студентът.

Влязоха в Оксфорд през страничната порта и се отправиха към замъка. Доволен от себе си и предвкусвайки с удоволствие как ще съобщи за случилото се на университетските власти, Бълок обяви, че всички ще бъдат затворени в тъмниците на замъка. Студентите начело с Ап Томас шумно протестираха, но проститутките, които бяха по-разумни, започнаха да се усмихват и намигат на пазачите си. Бълок отведе затворниците. Корбет и спътниците му ги наблюдаваха и слушаха как гласовете им заглъхват в нощната тишина, преди да тръгнат към „Спароу Хол“.

Вратарят ги пусна в общежитието, мърморейки шумно колко е късно. Корбет не му обърна внимание. Знаеше, че сигурно е бил подкупен от Ап Томас да чака студентите, затова не му каза какво се беше случило.

Щом влязоха в стаята на Корбет, Ранулф се изми и почисти раната на дясната си ръка. Малтоут седна на пода и обхвана пищяла си, мърморейки, че нощният поход е усилил болките му.

— Беше пълна загуба на време — обяви Корбет, докато сваляше плаща и колана си. — Нашият приятел Ап Томас явно не е виновен в нищо друго, освен в практикуването на някои езически ритуали, които е използвал като претекст, за да може да развратничи.

— На поляната нямаше нищо особено — забеляза Ранулф. — Хляб, вино, месо и пожълтял череп, чийто собственик сигурно е в гроба от времето, когато се е родил дядо ми. — Той поклати глава. — А аз си мислех, че Ап Томас е виновен за далеч по-сериозни престъпления.

— Чудя се — Корбет седна на леглото — дали Звънарят е разбрал какво стана тази вечер, защото ако е така, сигурно ще нанесе нов удар. Знае, че сме изморени след това безсмислено преследване. От друга страна, добрият ни шериф ще прекара нощта чудесно, разпитвайки Ап Томас и останалите студенти, които ненавижда.

— Не трябва ли да наблюдаваме „Спароу Хол“? — попита Ранулф. — Или поне задните улички. Да видим кой влиза и излиза? Можем да пазим на смени — предложи той.

— Аз ще отида. — С разкривено лице Малтоут се изправи на крака.

— Ами кракът ти? — попита Корбет.

— Тази сутрин добре си поспах — отвърна Малтоут. — Едва ли ще мога да заспя при тази болка. Колко ли е часът?

— Малко преди полунощ.

— Ще поема първото дежурство.

И той излезе от стаята, преметнал колана си през рамо.

— Не трябва ли някой от нас да отиде с него? — попита Ранулф.

— Той ще бъде в безопасност — отвърна Корбет. — Иди при него, Ранулф. Кажи му да наблюдава, скрит в сенките и ако се умори, да се върне. Вратарят ще го сметне за някой от приятелите на Ап Томас.

Ранулф тръгна и Корбет си легна. Възнамеряваше да остане буден, но очите му натежаха и той потъна в дълбок сън.

Ранулф се върна и събу ботушите на господаря си. Зави го с плаща, угаси свещта и отиде в своята стая. Запали маслената лампа и отвори „Изповеди“-те на Свети Августин.

„Ти си ни създал, Боже и сърцата ни няма да намерят покой, докато не се обърнат към Теб.“

Ранулф затвори очи. Щеше да го запомни. Можеше да го цитира следващия път, когато мрачният му господар разговаря с някой надут прелат или известен духовник. Да, и всички щяха да поклатят с учудване глави от промяната у Ранулф-ат-Нюгейт.

 

 

Седнал на улицата зад „Спароу Хол“, Малтоут се чудеше колко дълго ще ги задържи сър Хю в Оксфорд. За разлика от Ранулф конярят би останал в Лейтън до края на живота си. Той ставаше призори и стоеше в конюшните до мрак, капнал от изтощение. Погледна тъмния силует на „Спароу Хол“ и видя слаб отблясък на свещи. Стената край градината на колежа беше висока и той не сваляше поглед от страничната врата. Ако някой излезеше, щеше да мине през нея. Край него мина дебнеща котка. Малтоут я видя да скача върху бунището до стената. После подгони някаква космата сянка и двете изчезнаха в мрака.

Конярят вдигна поглед към звездите и се усмихна. Нощният набег в гората му беше харесал. Не можа да повярва на очите си, когато видя някои от онези жени. Малтоут облиза устни. Не беше казал дори на Ранулф, че е още девствен. Беше си харесал дъщерята на един мелничар, който живееше близо до Лейтън и й беше занесъл цветя, но тя се разсмя, когато той се изчерви и езикът му се заплете. Може би, когато се върнеха, щеше отново да я посети. Страничната врата с трясък се затвори. Той стана и присви очи към тъмната фигура, която се движеше към него; ръката му посегна към камата в колана.

— Кой е там? Кой си ти? — извика той.

Издрънча просешка паничка и Малтоут се успокои. Просякът приближаваше с протегната ръка. Малтоут бръкна в кесията си — някъде трябваше да има монета. Може би просякът щеше да му прави компания през нощните часове. Той вдигна очи, точно преди калаената паница да се стовари в лицето му. Залитна назад и удари главата си в стената. Пристъпи напред, но нападателят му беше твърде бърз. Жестоката му остра кама се заби в корема на Малтоут. Конярят извика от болка. Притисна с една ръка раната си, а с другата замахна във въздуха. После се строполи и главата му се удари в калдъръма, докато просякът изчезваше в мрака.

 

 

На другата сутрин Корбет се събуди от чукане на вратата. Отвори я и видя Норис. Ранулф също излезе от стаята си, нахлузвайки ботушите си.

— Сър Хю! — Норис преглътна мъчително. — Трябва да дойдете в колежа. Заради Малтоут.

Корбет изруга.

— Той не се прибра — изстена Ранулф. — Аз трябваше да го сменя.

— Той умира — обяви Норис. — Сър Хю, прислужникът ти е в лечебницата при мастър Чърчли, но нищо не може да се направи.

Корбет го погледна с отворена уста и разтри ръце, за да се стопли. Ранулф вече тичаше надолу по стълбите. Корбет се обу, грабна плаща си и тръгна с Норис през улицата към „Спароу Хол“.

Чърчли ги чакаше в приемната, останалите преподаватели се бяха скупчили край него. Той отвори уста, за да им обясни, но после размисли и ги поведе нагоре по стълбите. Малтоут лежеше на едно легло до вратата на белосаната стая. Лицето му беше бяло като платното, с което беше покрит, очите полузатворени. От ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв. Ранулф дръпна завивката и изстена при вида на пропитите с кръв превръзки, които Чърчли беше сложил на стомаха му.

— Направих всичко възможно — обясни лекарят.

Малтоут се размърда и отвори очи. Промълви нещо неразбираемо и ръцете му безпомощно се отпуснаха. Корбет се наведе, за да чуе думите му.

— Жаден съм, господарю. Болката…

— Кой го направи? — попита писарят.

— Просякът. Не го видях. Беше тих като сянка.

Корбет преглътна гневните си сълзи.

— Умирам, нали?

Писарят хвана ръката на Малтоут, която беше студена като лед.

— Не ме лъжи — прошепна конярят. — Не се боя, поне засега. — Лицето му се изопна от нов пристъп на болка.

— Дадох му опиат — заяви Чърчли и подкани Корбет да се отдалечат от леглото. — Сър Хю, сигурно си виждал такива рани на бойното поле. Скоро опиатът ще престане да действа, болката ще бъде ужасна и той ще изпитва непрестанна жажда.

— Можеш ли да направиш нещо?

Чърчли поклати глава.

— Сър Хю, аз съм лекар, а не магьосник. Той ще умре от загуба на кръв, и то в ужасни мъки.

Корбет затвори очи и бавно си пое дъх. После се върна при Малтоут.

— Искаш ли да повикам свещеник? — попита той.

Малтоут с мъка му отговори.

— Отец Люк ме изповяда, преди да тръгнем от Лейтън, но бих искал да се причестя.

В стаята влезе Трипъм.

— Сър Хю, извинявай, че те безпокоя, но в общежитието те чака пратеник с писмо от Уудсток. Вече изпратих да повикат отец Винсънт — добави Трипъм. — Той идва насам.

Корбет се върна при леглото. Стисна ръката на Малтоут и го целуна по челото. После избърса сълзите си и забърза навън, прошепвайки на Ранулф да остане.

Малко по-късно пристигна отец Винсънт, придружен от малко момче, което носеше запалена свещ и камбанка. Върху раменете на свещеника имаше поръбен със злато сребрист филон, в средата на който пишеше „Agnus Dei“. Чърчли излезе от стаята, но Ранулф остана. Церемонията беше кратка: отец Винсънт изповяда Малтоут и му даде причастие от сребърната дарохранителница. После извади златно шишенце и помаза очите, устата, ръцете, гърдите и краката на Малтоут. Момченцето стоеше неподвижно като восъчна статуя. Свещеникът дори не погледна към Ранулф, а произнесе тържествено литургията за умрелите. След това коленичи до леглото и произнесе_ „De Profundis“._ „От дън душа викам към Тебе, Господи.“^[1]

Ранулф осъзна, че повтаря наум думите му. Едва когато свърши молитвата, отец Винсънт се обърна към него.

— Съжалявам. — Той стисна ръката му и погледна към леглото, където Малтоут се гърчеше от болка — действието на опиата беше преминало. — Мога ли да направя още нещо?

Ранулф преглътна сълзите си. Събу ботуша си и измъкна от скривалището в него златна монета.

— Споменавай го в молитвите си — прошепна той. — Това ще ти стигне за литургии чак до Архангеловден.

Свещеникът се опита да му върне парите, но Ранулф настоя да ги вземе.

После отец Винсънт и момчето, което звънеше с камбанката, излязоха от стаята. Дойдоха нови посетители — Епълстън и лейди Матилда — но Ранулф ги отпрати и залости вратата след тях. Седна до леглото и хвана ръката на Малтоут. Конярят се обърна. Сърцето на Ранулф се сви, когато видя изпълнените му с болка сини очи.

— Има ли коне в рая? — попита Малтоут.

— Не ставай глупав — дрезгаво каза приятелят му. — Разбира се, че има!

Конярят се опита да се засмее, но болката беше твърде силна и тялото му се сгърчи.

— Боя се, Ранулф. В Шотландия… помниш ли? — Той въздъхна. — Онзи стрелец, когото пронизаха с копие в корема. Мъчи се дни наред.

— Аз ще ти помогна — отвърна му Ранулф.

Отново отметна завивките. Превръзките бяха напоени с кръв, постелята също. Прислужникът затвори очи. Спомни си една от максимите на Августин — цитат от Евангелието: „… всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям.“^[2] Изправи се, отиде до вратата и направи знак на Чърчли да се приближи.

— Ти си лекар, мастър Ейлрик — прошепна Ранулф. — Ще говоря направо. Чувал съм от аптекари, че има лекарство, което те унася във вечен сън.

Чърчли погледна към Малтоут, който се мяташе на леглото и тихо стенеше.

— Не мога да го направя! — заяви той.

— Аз мога — отвърна Ранулф. — Не можем да чакаме, докато кръвта му изтече. — Ръката му посегна към ножа.

— Не ме заплашвай! — отсече Чърчли.

— Аз не заплашвам, а ти обещавам! — изръмжа Ранулф. Събу ботуша си, извади още една монета и я сложи в ръката на преподавателя. — Искам да го донесеш веднага! — нареди той. — Заедно с малка чаша вино. Знам, че имаш от него.

Чърчли се канеше да откаже, но размисли и излезе. Ранулф се върна при леглото, хвана ръката на Малтоут и започна да го успокоява като дете. Чърчли се върна с калаена чаша в едната ръка и малка торбичка в другата.

— Само го поръси — прошепна той. Пъхна предметите в ръката на Ранулф и излезе от стаята.

Прислужникът залости вратата. Изсипа половината от съдържанието на торбичката във виното и внимателно го разбърка. После се върна при леглото и помогна на Малтоут да се изправи.

— Не казвай нищо — промърмори той. — Просто го изпий.

Приближи чашата до устните на Малтоут. Конярят отпи, разкашля се и се намръщи. Ранулф отново му поднесе чашата и приятелят му жадно отпи. Малтоут леко се усмихна.

— Знам какво направи — прошепна той. — И аз бих направил същото за теб, Ранулф… — Той замълча и стисна устни. — Вчера, когато отидох в замъка… — Той си пое дъх. — Минах покрай група студенти… Спореха… Един попита дали съществува Висш разум…

— Хората, които нямат разум, винаги задават този въпрос — спокойно му отвърна Ранулф.

Наведе се и погали младежа по бузата. Очите на Малтоут вече блестяха унесено, лицето му се отпусна. Той стисна здраво ръката на Ранулф. После потрепери, затвори очи и челюстта му увисна. Ранулф коленичи и потърси пулса на шията му, но не можа да го открие. Обърна главата на Малтоут, целуна го по челото, после го покри с одеялото.

— Почивай в мир, Ралф Малтоут — помоли се той. — Дано ангелите те посрещнат с радост в рая. Надявам се, че има Висш разум — горчиво добави той, — защото тук е пълно с негодници.

Известно време той остана коленичил до леглото, опитвайки се да се моли, но осъзна, че не е способен да се съсредоточи. Спомняше си как Малтоут се грижеше за конете и пълната му неспособност да държи оръжие, без да се нарани. Поплака малко и се сети, че му е за първи път, откакто градските пристави бяха захвърлили тялото на майка му в общия гроб близо до Чартърхауз. Ранулф изтри очите си. Изля остатъка от виното върху рогозките, прибра торбичката в кесията си и излезе от стаята.

Отвън пъхна чашата в ръката на Чърчли.

— Той е мъртъв. А сега слушай! — Прислужникът щракна с пръсти към Трипъм. — Говоря от името на сър Хю Корбет и краля. Не желая Малтоут да бъде погребан в тази проклета помийна яма. Искам тялото му да бъде балсамирано, положено в хубав ковчег и изпратено в Лейтън. Лейди Мейв ще се погрижи за него.

— Това ще струва пари — изблея Трипъм.

— Не ме интересува! — отвърна Ранулф. — Прати ми сметката. Ще платя колкото е нужно. Оставете тялото тук, докато сър Хю се сбогува с него.

Ранулф излезе от колежа и пресече улицата. На двора Корбет разговаряше с ездач в ливрея с цветовете на краля. Беше изцапан с кал и прах от главата до петите. Писарят само погледна прислужника си и освободи пратеника, като му обеща, че Норис ще го нахрани и ще се погрижи за коня му.

— Малтоут умря, нали?

Ранулф кимна. Корбет изтри очите си.

— Бог да го прости. — Той пъхна писмата, които държеше, в ръцете на Ранулф. — Ще се срещнем в стаята ми.

Писарят влезе в колежа. Подозираше какво е направил Ранулф и тайно го одобряваше. Коленичи до леглото и се помоли. Трипъм и Чърчли стояха до вратата. Корбет се прекръсти и стана. Сложи една ръка на разпятието, а другата на челото на Малтоут.

— Кълна се в Бога — заяви той, — в името на Христа и в онзи, който беше убит, че който е направил това, ще бъде съден и ще понесе цялата тежест на закона.

— Прислужникът ти ни каза какво да направим с тялото — намеси се Трипъм, ужасен от пребледнялото, изопнато лице на този влиятелен кралски писар.

— Направете каквото ви е поръчал! — отсече Корбет.

Мина покрай тях и се върна при Ранулф в общежитието. Никой не спомена и дума за случилото се. Вместо това Корбет отвори писмата от Мейв и краля, които беше получил.

— Има и едно от Саймън за теб.

Той подаде на Ранулф голямо, квадратно парче пергамент, запечатано в средата с червен восък.

Корбет отвори писмата си. Съобщението от краля беше точно каквото очакваше. Бил пристигнал в Уудсток със свитата си и щял да чака там, докато „добрият му писар“ приключи удовлетворително работата си. Второто писмо беше от Мейв. Корбет седна на масата и го зачете внимателно. По-голямата част описваше живота в имението, очакванията за добра реколта и престъпленията на група бракониери, които ловели риба в рибарника. После жена му пишеше, че липсва и на нея, и на Елинор. Накрая разказваше как чичо Морган не спира да говори за посещението на краля. „Ще ми се да престане да пълни главата на Елинор“, пишеше тя, „с историите си за Уелс и как ние, уелсците, плашим враговете си с главите на убитите в битката. А Елинор го окуражава.“

Корбет дочете писмото, после погледна през рамо към Ранулф.

— Поздрави от лейди Мейв. Какви са твоите новини?

— Просто клюки за живота в съда. — Ранулф прибра писмото в кесията си, отбягвайки погледа на господаря си.

Корбет се върна на последните думи на Мейв. „Много ми липсваш“, пишеше тя, „и всеки ден паля свещ в параклиса за скорошното ти завръщане. Предай поздравите ми на Ранулф и Малтоут. С обич, твоята съпруга Мейв.“

Корбет взе парче пергамент и започна да пише отговор. Описа смъртта на Малтоут, после спря, защото си припомни как конярят извеждаше Елинор на езда, как тя пищеше и се смееше, а Малтоут й разказваше за обяздването на конете. Макар да не разбираше много неща, Елинор седеше на специално изработеното си седло и кимаше тържествено. Той преглътна сълзите и описа сдържано болката си от загубата. После отново спря.

— Ранулф — попита Корбет, — нали нареди тялото на Малтоут да бъде изпратено в Лейтън?

— Разбира се. Казах на Трипъм, че ще поема разходите.

— Аз ще платя.

— Не, сър, позволи на мен. Имах двама приятели, сега ми остана само един.

Корбет го погледна открито.

— Смяташ ли, че съм виновен? — попита той. — Аз ли причиних смъртта на Малтоут?

Ранулф поклати глава.

— Замесени сме в опасна игра. Би могло да се случи с всеки от нас. Ние сме като ловци — продължи той. — Преследваме жертвата си в мрака и лесно забравяме, че онези, които гоним, също ни наблюдават; че трябва да очакваме нож в гърба, чаша отровно вино или внезапна злополука.

— А кой смяташ, че го е направил?

— Не може да е Дейвид-ап-Томас. Той и приятелчетата му бяха затворени в замъка. Трябва да е бил Звънарят.

— Което означава — продължи Корбет, — че или Малтоут е бил убит като предупреждение към нас, или е пречел на Звънаря да си свърши работата. Измамил го е с най-стария номер на света — престорил се е на просяк. — Корбет се изправи. — Ще го хвана, Ранулф. Ще заловя убиеца на Малтоут и, да ме прости Бог, но ще гледам как увисва на бесилото!

Ранулф го погледна гневно.

— Говоря сериозно — каза Корбет. — Той ще бъде заловен и осъден по закона. Ще умре на ешафода.

Ранулф се изправи и доближи лицето си до това на писаря.

— Това е много хубаво, но нека ти кажа за закона на Ранулф-ат-Нюгейт, който не търпи отлагане — в този случай, говоря за времето между затвора и бесилката. Око за око! Зъб за зъб! Живот за живот!