Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (14)

14
Пещерата на разбойниците

Александър и новите му приятели лесно стигнаха до пещерата на разбойниците — Надя им бе показала най-общо посоката, а останалото свърши Бороба. Маймунката стоеше върху раменете на Александър, увила опашка около врата му и вкопчена с двете ръце за косата му. Не обичаше да изкачва планини, а още по-малко да слиза от тях. Момчето час по час се опитваше да се освободи от нея, защото опашката й го задушаваше, а неспокойните й пръстчета изтръгваха цели кичури от перчема му.

След като установиха точното местонахождение на пещерата, тримата предпазливо започнаха да се промъкват към нея под прикритието на храстите и неравностите на терена. Наоколо не се мяркаше жива душа, само вятърът свиреше между хълмовете, а от време на време се разнасяше писъкът на някоя птица. В тази тишина стъпките им и дори дишането им изглеждаха оглушителни. Тенсинг подбра няколко камъка и ги скъта в гънката на туниката си на кръста, после заповяда по телепатия на Бороба да отиде на разузнаване. Александър въздъхна с облекчение, когато маймунката най-сетне го пусна.

Животното се стрелна по посока на пещерата и се върна след десет минути. Не можеше да им каже какво е видяло, но Тенсинг различи в съзнанието му смътните образи на няколко души и разбра, че разбойническото убежище не е безлюдно, както се бояха. Пленничките, изглежда, бяха още вътре, под надзора на неколцина от останалите злодеи, но по-голямата част от шайката бе заминала някъде. Макар че това улесняваше непосредствената задача, Тенсинг не го сметна за добра новина, защото означаваше, че останалите са в Тункхала. Той споделяше предположенията на младия американец, че целта на престъпниците при нападението на Забраненото кралство не беше да похитят дванайсетина девойчета, а да откраднат Златния дракон.

Тримата допълзяха близо до пещерата, където един от пазачите клечеше, облегнат на пушката си. Светлината падаше право върху него и от такова разстояние той беше лесна мишена за Дил Бахадур, но за да опъне лъка си, принцът трябваше да се изправи. Тенсинг му направи знак да остане долепен за земята и измъкна от пояса си един от събраните камъни. Поиска мислено прошка за злодеянието, което щеше да извърши, и без да се двоуми повече запрати снаряда с всичката сила на мощната си ръка. На Александър му се стори, че монахът дори не се бе прицелил и за това с огромна изненада видя как пазачът рухва по очи, без да издаде стон, покосен от попадналия между очите му камък. Ламата им кимна да го последват.

Александър вдигна оръжието на пазача, макар че никога не бе използвал подобно нещо и дори не знаеше как се зарежда. Тежестта на пушката в ръцете му даде увереност и събуди в него непозната агресивност. Усети прилив на невероятна енергия, колебанията му в миг се изпариха и той се приготви да се бие като звяр.

Тримата нахлуха заедно в мрачната дупка. Тенсинг и Дил Бахадур закрещяха неистово и Александър, без да мисли какво върши, последва примера им. По природа той беше по-скоро срамежлив и никога не бе викал така. Цялата му ярост, страх и сила се съсредоточиха в този рев, който, наред със силната струя адреналин нахлула във вените му, го накараха да се почувства непобедим, като ягуара.

В пещерата завариха още четирима разбойници и жената с белега, а момичетата стояха в дъното със завързани глезени. При неочакваното нападение на непознатите пришълци, които се деряха като обезумели, сините бойци се поколебаха за миг, преди да посегнат към ножовете си, но този миг бе достатъчен на Дил Бахадур, за да прониже с първата си стрела ръката на единия от тях.

Това обаче не спря злодея. С болезнен вик той хвърли кинжала с лявата си ръка и тутакси измъкна друг от пояса си. Ножът полетя със свистене право към сърцето на принца. Дил Бахадур не се отдръпна. Оръжието мина покрай мишницата му без да го нарани, докато той вдигаше ръка, за да изстреля втората си стрела и пристъпваше напред, напълно убеден, че вълшебният щит на драконовото изпражнение ще го предпази.

В това време Тенсинг избягваше с невероятна ловкост летящите около него кинжали. Дългогодишните упражнения в изкуството на Тао шу го бяха научили да отгатва траекторията и скоростта на оръжието. Нямаше нужда да мисли, тялото му реагираше инстинктивно. Със светкавичен подскок и ритник право в челюстта, той обезвреди един от разбойниците, а със страничен удар по ръката, обезоръжи другия, който се готвеше да изпразни пушката си в него. Миг след това стана мишена за ножовете му.

Александър нямаше време да се прицелва. Натисна спусъка и във въздуха изтрещя куршум, който се заби в скалите. Дил Бахадур внезапно го блъсна, той се олюля и се спаси на косъм от един от кинжалите. Когато видя, че бандитите, които все още стояха на крак, посягат към пушките си, Алекс сграбчи своята за още топлото дуло и хукна напред крещейки с пълно гърло. Без да съзнава какво върши, стовари приклад върху рамото на най-близкостоящия до него мъж — не успя да го зашемети, но го обърка, а това даде време на Тенсинг да сключи ръце около гърлото му. Натискът на сплетените пръсти парализираха напълно жертвата. Злодеят усети електрически удар от тила до ходилата, краката му се подкосиха и той рухна като парцалена кукла, с изцъклени очи и заглъхнал в гърлото вик, неспособен да помръдне дори пръстите си.

За броени минути четиримата сини мъжаги бяха повалени на земята. Постовият се бе посъвзел от удара с камъка, но не успя да посегне към ножовете си. Александър опря дулото на оръжието си в слепоочието му и му нареди да отиде при другите. Каза го на английски, но тонът му беше толкова недвусмислен, че човекът тутакси се подчини. Докато Алекс ги пазеше, стиснал в ръка пушката, която не умееше да използва, като се стараеше да изглежда възможно най-решителен и свиреп, Тенсинг се зае да завързва разбойниците с въжетата, намерени в пещерата.

Дил Бахадур пристъпи с опънат лък към дъното, където се бяха скупчили момичетата. От тях го деляха десетина метра разстояние и огнището, върху което къкреха две тенджери. Остър вик го накара да се закове на място. Жената с белега бе вдигнала в едната си ръка камшика, а в другата — отхлупена кошница, която размахваше над главите на петте пленнички.

— Още една крачка и ще изсипя скорпионите върху тях! — изкрещя надзирателката.

Принцът не посмя да пусне стрелата. Оттам, където беше застанал, можеше да я уцели без никакво затруднение, но нямаше да попречи на гибелните насекоми да плъзнат по девойките. Сините злодеи, а вероятно и самата надзирателка, имаха имунитет към отровата, другите обаче бяха в смъртна опасност.

Всички се вцепениха. Александър продължаваше да държи на мушка и под око своите пленници: Тенсинг не беше успял да завърже двама от тях и те само чакаха сгоден случай, за да нападнат. Монахът не посмя да се намеси. От мястото, където се намираше, можеше да използва срещу надзирателката само невероятните си способности на парапсихолог. Напрегна се, за да проектира мислено образ, който да я уплаши, тъй като помежду им имаше прекалено голямо разстояние и смущения, за да се опитва да я хипнотизира. Различаваше смътно аурата й, от която разбра, че пред него стои първично, жестоко и на всичко отгоре уплашено същество, следователно щеше да бъде принуден да използва сила.

Всичко това трая едва няколко секунди, но те бяха достатъчни, за да нарушат равновесието на силите. Само миг повече и на Александър щеше да му се наложи да стреля по мъжете, които се готвеха да скочат върху Тенсинг. Изведнъж стана нещо съвсем неочаквано. Едно от момичетата се хвърли върху жената с белега и двете се изтърколиха на земята, а кошницата излетя във въздуха и се разби на пода. Стотици черни скорпиона плъпнаха към дъното на пещерата.

Момичето, което се бе намесило, беше Пема. Въпреки крехкото си, почти въздушно, телосложение и завързаните глезени, тя бе нападнала мъчителката си със самоубийствена решителност, без да обръща внимание на ударите с камшика, които онази й нанасяше, където свари, и на непосредствената опасност от скорпионите. Здраво вкопчена в нея, Пема я блъскаше с юмруци, хапеше я и скубеше косите й, въпреки очевидното надмощие на другата, а тя, освен че беше по-яка, беше захвърлила камшика и бе извадила кухненския нож, окачен на кръста й. Атаката на Пема даде време на Дил Бахадур да свали лъка, да грабне една от кутиите с керосин, използван от бандитите за лампите, да разлее горивото по пода и да го подпали с главня от огнището. Лумналата завеса от пламъци и гъст дим опърли клепките му.

Принцът се спусна през огъня и стигна до Пема: просната на земята, тя задържеше с две ръце китката на надзирателката, която я беше яхнала и приближаваше ножа към лицето й. Хладното острие вече допираше бузата на Пема, когато принцът стисна жената за гърлото, дръпна я назад, удари я по слепоочието с гърба на дланта си и я зашемети.

Пема бе скочила на крака и отчаяно се мъчеше да угаси с ръце пламъците, подхванали дългата й пола, но коприната гореше като прахан. С рязко движение принцът свали дрехата й и тръгна към другите момичета, които пищяха от ужас край стената. Пема грабна ножа на надзирателката, сряза въжетата на краката си и помогна на Дил Бахадур да освободи другарките й и да ги преведе през огнената завеса и гърчещите се скорпиони към изхода на пещерата, която започваше да се изпълва с дим.

Тенсинг, принцът и Александър извлякоха пленените разбойници навън и ги завързаха здраво по двама, с гръб един към друг. Бороба се възползва от тяхната беззащитност и взе да им се подиграва, да ги замерва с шепи пръст и да им се плези, докато Александър не я повика. Маймуната скочи на рамото му, уви опашка около врата му и се вкопчи здраво за ушите му. Младежът въздъхна с примирение.

Дил Бахадур съблече един от бандитите и подаде монашеското си расо на Пема, която зъзнеше полугола, то й беше толкова голямо, че се наложи да го увие два пъти около талията си. С огромно отвращение принцът навлече черните вонящи дрипи на злодея. Сто пъти предпочиташе да остане само по набедреник, но съзнаваше, че щом слънцето залезе и температурата падне, трябваше да бъде добре облечен. Дил Бахадур беше толкова впечатлен от смелостта и самообладанието на Пема, че жертвата да й даде дрехата си му се струваше незначителна. Не можеше да откъсне очи от нея. Девойката благодари за жеста със срамежлива усмивка и пъхна глава в грубото тъмночервено расо, присъщо за монасите от нейната страна, без да подозира, че това са одеждите на престолонаследника.

Тенсинг прекъсна трогателните погледи между Дил Бахадур и Пема, за да разпита девойката какво е дочула в пещерата. Тя потвърди подозренията му: останалата част от шайката кроеше да открадне Златния дракон и да похити краля.

— Първото ми е ясно, защото статуята е много ценна, но второто не мога да проумея. За какво им е кралят? — запита принцът.

— Не знам — отговори тя.

Тенсинг се взря за кратко в аурата на пленниците, избра най-податливия и впери в него острия си поглед. Обикновено благият израз в очите му рязко се промени; свитите му зеници заприличаха на две цепки и противникът изпита чувството, че пред него стои змия. Ламата изрече монотонно няколко думи на санскрит, които само Дил Бахадур разбра, и след по-малко от минута втрещеният злосторник се подчини на властта му и потъна в хипнотичен сън.

Разпитът хвърли светлина върху някои страни от плана на Сектата на Скорпиона и потвърди, че вече е късно да се попречи на бандата да нахлуе в двореца. Разбойникът не вярваше да са сторили нещо лошо на краля: американецът им бил наредил да го пленят жив, тъй като трябвало да изтръгнат от него някаква тайна. Човекът не знаеше нищо повече. Най-важното сведение, което получиха бе, че владетелят и статуята щяха да бъдат отнесени в изоставения манастир Чънтан дзун.

— Как смятат да се измъкнат оттам? Местността е непристъпна — възкликна смаян принцът.

— Със самолет — отвърна бандитът.

— Сигурно имат хеликоптер — обади се Александър, който, макар да не разбираше езика, долавяше в общи линии за какво си говореха, благодарение на образите, оформени по телепатия в съзнанието му.

Така бе общувал през повечето време с ламата и принца, но сега вече Пема можеше да допълва подробностите.

— Текс Армадильо ли имат предвид? — залита Александър.

Не получи потвърждение, защото разбойниците го познаваха само като „американеца“, а Пема не го беше виждала.

Тенсинг извади мъжа от хипнозата и заяви, че ще оставят бандитите там, след като се уверят, че няма да успеят да се развържат. Нямаше да им стане нищо, ако прекарат една-две нощи под открито небе, докато ги откриеха войниците на краля или, при повече късмет, собствените им другари. Той събра ръце пред лицето си и с лек поклон поиска прошка от злодеите за неучтивото му отношение към тях. Дил Бахадур направи същото.

— Ще се моля да бъдете спасени, преди да дойдат черните мечки, белите леопарди или тигрите — изрече най-сериозно Тенсинг.

Тези прояви на любезност направиха дълбоко впечатление на Александър. Ако бе станало обратно и те се бяха оказали победените, сините мъже щяха да им видят сметката, без много-много да им се кланят.

— Може би трябва да идем в манастира — каза Дил Бахадур.

— Ами те? — попита Александър, сочейки Пема и другите момичета.

— Аз навярно ще смогна да ги заведа до долината и да съобщя на кралската войска също да тръгне към манастира — обади се Пема.

— Според мен едва ли ще е възможно да се използва пътя на разбойниците — те сигурно са поставили постови по хълмовете. Ще трябва да поемете по пряка пътека — чу се гласа на Тенсинг.

— Моят учител няма предвид отвесния склон, нали? — прошепна принцът.

— Може би идеята не е чак толкова лоша — засмя се монахът.

— Моят почитаем учител се шегува, нали? — настоя младежът.

Вместо отговор ламата се усмихна широко и даде знак на момичетата да го последват. Тръгнаха през същата местност, през която бяха стигнали до Надя. Тенсинг водеше редицата и помагате на девойките да се катерят, а те едва го следваха: бяха обути със сандали, облечени в саронги и нямаха опит в подобни стръмнини, но нито една от тях не се оплакваше. Бяха безкрайно благодарни, че са измъкнали от ръцете на сините разбойници, а и монахът великан им вдъхваше пълно доверие.

Александър, който вървеше последен зад принца и Пема, хвърли последен поглед към жалката група бандити зад гърба си. Струваше му се невероятно, че се е сражавал с професионални убийци — подобни неща човек можеше да види само по екшъните. Току-що бе оцелял от едно не по-малко страшно премеждие от смъртоносната битка в Амазония между индианци и войници, която завърши с няколко жертви, или когато бе зърнал разкъсайте от Зверовете човешки тела. Не успя да сдържи усмивката си: да пътуваш с баба Кейт наистина не беше работа за слабаци.

Надя зърна приятелите си да се задават в индийска нишка откъм дефилето по посока на нейното скривалище и тръгна да ги посрещне развълнувана, но като забеляза сред тях един от сините разбойници, сепнато се спря. Погледна пак и откри, че това е Дил Бахадур. Бяха се забавили по-малко от очакваното, но тези кратки часове й се бяха сторили безкрайни. През това време Надя зовеше своето животно-тотем, за да бди над тях отвисоко, но бялата орлица не се появи и й се наложи да ги чака със свито гърло. Разбра, че не може да се преобразява, когато пожелае, а само в мигове на огромна опасност или на изключително мисловно напрежение. Беше нещо подобно на транс. Орелът представляваше нейния дух, същността на нейната природа. Когато за пръв път й се бе случило в Амазония, бе останала изненадана, че е точно птица, защото от височината й се виеше свят и се вцепеняваше от страх. Никога не беше мечтала да полети, както някои нейни връстници. Ако я бяха запитали преди какъв би могъл да бъде нейният дух-тотем, щеше да отговори делфин, защото се отъждествяваше с това умно и игриво животно. Орелът, който се рееше така грациозно над върховете, й бе помогнал много да преодолее фобията си, макар че понякога все още изпитваше страх от височината. Дори в момента отвесните урви под краката й я караха да трепери.

— Ягуар! — извика тя и се затича към приятеля си, без да удостои с поглед останалите членове на групата. Александър понечи да я прегърне, но се овладя навреме: не му се щеше другите да помислят, че Надя е неговото момиче или нещо от този род. — Какво стана? — попита тя.

— Нищо особено… — отвърна той с престорено безразличие.

— Как освободихте момичетата?

— Много лесно: обезоръжихме бандитите, набихме ги, изгорихме скорпионите, опушихме пещерата, подложихме на мъчения единия от разбойниците, за да пропее, и ги зарязахме там вързани, без вода и храна, обречени на бавна смърт.

Надя зяпна, но в това време Пема се хвърли да я прегърне. Двете момичета набързо си разказаха какво им се бе случило, откакто се бяха разделили.

— Знаеш ли нещо за този монах? — прошепна Пема в ухото на Надя, сочейки Дил Бахадур.

— Много малко.

— Как се казва?

— Дил Бахадур.

— Това означава „смело сърце“ — подходящо име.

— Навярно ще се омъжа за него — заяви Пема.

— Та вие едва се познавате! Да не би вече да ти е предложил брак? — прекъсна я Надя през смях.

— Не, монасите обикновено не се женят. Но може би аз ще му предложа, ако ми се удаде случай — отвърна непринудено Пема.