Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
На теб, повелителко на думите

Да.

Пиша това, което не може да бъде написано. Казват, че в библията всичко е написано, но дали. Има неща за които няма думи. Думите там просто не са завързали и никога няма да дадат плод, но все пак има нещо, което трябва да бъде Изразено, не чрез думи, не чрез действия, не чрез някаква форма, а просто така. Трябва да остане. Трябва да оживее. Да преживее. Да премине през нашия свят. Да, но как след като не може да се напише, да добие израз. Как без форма да достигне до формата. Ето, това искам да опиша, да напиша, но не зная как. Имам само готовността, само усещането, идеята, но не зная как да и дам израз, защото това, за което искам да разкажа, не може да бъде изразено. Тогава… тогава какво всъщност искам.

Искам да хвана небето, но то е само една илюзия. Излиза, че това което искам е само представа за това, което е.

Излиза, че това което искам, и аз, който искам, сме едно и също нещо.

Небето може да се опише, но там то вече не е небе. Аз мога да стигна небето, но то вече няма да е небе. Когато разказвам за себе си вече не съм същия, а разказваното е едно достигнато и неразпознато небе. Тогава къде е смисъла на този разказ. Ето защо реших да разказвам с много малко думи, после малко по малко. След като ги отгледам ще ги пусна да си тръгнат. Да, това реших да направя, защото мисля, че след като те си тръгнат ще са ми оставили много място. Там някъде, от където идват и където са били, една Празнота, където ще намеря илюзията за себе си, свързваща ме с илюзията за всичко останало. Ако има всичко останало.

Благодаря Ти, че събираш и се грижиш за моите думи, когато те като подивели коне се втурват към пропастта на вчерашни и днешни присъствия и им даваш подслон, защото сега е време да ги оставя да се скитат и да остана Сам, ако има нещо такова като Сам. Не зная. Онази Празнота ще покаже.

Отглеждам си аромати всеки ден. И думи си отглеждам, а после ги раждам, нали съм жена. Прегризвам пъпната им връв, хапя човката си от желание да ги погаля, а те ме гъделичкат под езика боси и нежни. Молят раждането си на върха на езика, нанизвам ги, пея им. Люлея ги на птичите си гърди, кърмя ги ден-два с пот и отпускам юздите. Те хукват точно като коне, като диви коне. Търсят си простора не на онова небе, което е само небе, а на това което може да понесе плясъка на копитата им. Небето, както казваш, не е небе и конете тичащи по него не са коне. Толкова е просто за разбиране, че не може да се разбере. Това искам да опиша, но не мога да използвам малко думи, защото хората, които са хора, не виждат нашето небе. Търсят по него слънцето, луната и звездите, но никога птицеконете. Когато напишем, че луната е гола или облака я завива човешките умове, онези, раждат Буквалното. Не разбират плясъка на копитата. Разказваме се. Изглеждаме безсмислени. Думите ни сякаш са навързани на възли. Тогава става така, че Ние и Това, което искаме сме Едно и също нещо. Несъщи сме. Нямаме разплитане. Така ни усещат другите, като Празнота. За нас е Пълнота. В човешкото празно за нас се раждат смисъла и неговото ухание. Подушваме истината и усещаме аромата на слънцето. Знаем, че лъчите му са пухкави или окосмени в според настроението му. Дори знаем, че в пазвата на цветята можем да съхраним дъха си до утре, когато няма да го имаме и само едно вдишване на прашец ще ни върне към светлото. Сигурно сме луди. За такива ни мислят нормалните. Така ни виждат — вълци, вирнали нос към влагата на въздуха, птици които се реят с помощта на един-единствен полъх. Това сме ние. Усещаме аромати с кожата. Виждаме чувствата с пръстите. Опитваме вкуса с поглед. Затова изглеждаме като илюзии, като несъществуващи неща. Това, че минаваме над дъгата, след като сме уловили и нагънали небето, за да се качим по стълбата му е непонятно за умните, интелигентните, висшите. Те имат едно небе. Нашето всеки ден е с различен цвят. И всеки ден по него препускат и пляскат с копита потните ни думи.

Днес е бяло, защото те дописах.