Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Той

Тази година стария щъркел не замина на Юг. Беше прекалено стар и немощен вече. Видях го да скита тези дни сред есенното поле. Търсеше си място, където да умре. Знаете ли, че щъркелите танцуват пред смъртта на място, което сами са избрали.

Вчера пак видях щъркела, беше застанал на прага на едни стар, изоставен трактор — Щъркел в Трактор, Меко в Твърдо, Пролет в Зима, Голямо в Малко. Чувах последните потраквания на клюна му, сякаш той и трактора въздишаха от нещо, чрез нещо, което не можеха да носят вече. Щъркела и Трактора бяха избрали да умрат заедно — на Браздата.

Колко щъркели са оставали тук, колко от тях са посрещали пролетите, които ние сме пропуснали да забележим. Колко пъти питаме. Колко. Те не питат, нито искат да знаят. Остаряват неусетно прелитайки до дома си стотици пъти и не помнят количества. Изтракват любовните си клюнопесни над високите покриви и решават да умрат тук, до старите трактори, до топлите комини, до детските писъци „щъркел, щъркел…“

Щъркелите знаят какво е Дом. Те прибират всяка есен обувките си на друго място, а в тук, в дома си, разперват пясъчни мандали за последната си треба.

Треба за живот.