Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Мак

Песните на щурците и жетварките се усукват в тишината на изсипващата се нощ. Класовете прилягат на една страна. По някакво тайно споразумение не докосват осилчетата си настръхнали от слънчевия допир през деня. Мака, в средата на нивата, навлиза в напреднала възраст, а още не беше ухажвал жена. Така му се иска тази нощ да докосне финият мъх върху горната устна на една лайкучка, която люшка съблазнително белите си ръце толкова близо до него. Подлудяват го тия движения на пръстите, дланите и голите рамене. Влакънцата му се изпълват със сок и търсят спокойствието си в хладния нощен въздух.

Безсънен, и тази нощ, Мака гледа тъжно полето. Приближава нещо — пулсираща на равни интервали падаща звезда. Бляс. Бляс. Бляс. Усети, че се случва. По стъблото му хукна вчерашен сок и стана младо. Ококори се. Защо идва толкова късно тази звезда. Червеното му вече моравее. Господи, тя го наближава, но светлинката и замира. Не, не, не е звезда. Светулка е. Усеща как босите и краченца прикацат по ветрилото на плодника му. Изпъва се колкото може повече, така по мъжки.

„Извинете, имате ли огънче.“

Пианисимото в гласа и му носи някакъв треп. Огънче… О, огънче. Има. Имаше. Точно преди ден. Преди два.

Червеното му настръхна толкова, че мъхчетата по стъблото му завибрираха от червенината. Заусукваха се с поредния повей на вятъра и изправиха всички гънчици по посока на сокотока. Мака се вирна. Огледа се над всички други треви, стисна в шепите на цвета си мекото коремче на светулката и се разгоря. Разгоря се като книжен фенер на залез. Слънце. Пробляс. Пробляс. Пътеводител сред галактиката от ечемичените класове. Присвива се от болка, когато ветрилото му опустява. Венчелистчетата захрущяват от мъка, отпускат се назад. Чува се само как, все още нектарени, пропукват възелчетата в дъното им. Ветрилото осамотява. Оглежда с черното си оченце за Търсещата огънче.

Високо над него, по лилавото на небето, безогнени, жълти и бели, лъскат ей такива големи летни вечерни звезди.