Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Те

Днес лястовиците започнаха да строят гнезда. Чакаха да омекне земята от дъжда и запретнаха човки над калните локви. Правеха си свят от кал. Свои си лястовичен свят. Сами си го ваеха. Не чакаха Него. Отвътре го застилаха с перушинки от своите си телца. Не теглеха чергата Друга. Изцапаха си човчиците, но не и крилете. Те, крилете, бяха само за летене. Не като ръцете — хем за галене, хем за убиване. Цвърчаха от радост и ако случайно се случеше да объркат своето гнездо с друго, слагаха кал и на другото. Едно летене по-малко за другите. О, а те умееха да летят.

Привечер лястовиците бяха уморени. Някакъв сънен ритъм завладя крилата им. В полупостроените гнезда нямаше място за всички. Тогава започна очовечаването им. Гневните писъци разбудиха другите притихнали птици. Изведнъж стана важно кой къде и колко пъти е прелетял. Забучаха лястовичи звънчета. Капчица кръв се стече по бялото коремче на една от по малките птици. Мисълта за полета остана някъде в топлото на деня. Лястовиците деляха гнездата си. По човешки. Забравили, че умеят да летят.