Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Гарванът

Най-големите птици тук бяха гарваните. Толкова големи и толкова тежки, че имах усещането, че ако сега не отлетят, няма да го направят никога. Дървото изнемогваше под тяхната тежест, под тежеста на снега, под ниското небе, и сякаш се молеше „отлетете гарвани!“, но напротив. Те ставаха повече и повече, като че ли бяха решили да прекършат това дърво. При всяко ново кацане, то се огъваше, огъваше и тънкото му стъбло пращеше неистово. Виждах първият гарван. Явно негова беше идеята. Той дори беше забравил да потрепва от време на време с крила, сякаш беше замръзнал, но беше ли. Тогава той ме видя. Погледите ни се срещнаха и разбрах какво си мисли. Ако сега той разпери крила, всички ще го последват. Разбрах още, че не иска това. И още нещо разбрах. Той ми го каза: „твоето желание е като уплашена птица, ако сега не отлети, няма да го направи никога“.

Когато гарваните отлетяха един след друг, дървото си отдъхна. Остана само онзи гарван. Той отново не се опитваше да потрепва с криле, сякаш беше замръзнал. И наистина беше.

Той, Синигера, живееше далече от морето. Тя, Чайката, живееше в линията на хоризонта му. Той никога не я беше виждал, нито пък чувал. За нея му разказваше Вятъра, който се беше крил и шушнал в перата и и я познаваше отблизо. Синигера я обичаше само от думите му. Така я обичаше, че песента му беше най-тъжната музика. Тя пък беше чувала за него от пръските на вълните, които Вятъра вдигаше на ръце до устните си и им шепнеше, разказваше за глътчицата на Синигера, за песента му, за дясното му крило с пет различни пера. Чайката го заобича без да го е виждала, без да е чувала песента му. Заобича го. И тя не разбра как. „Никога няма да се видите… никога…“ — шепнеше вятъра в белия пух на Чайката и в жълтото по гушката на Синигера. На него пращаше пудра от перцата и, а на нея довяваше последната нежна нота от тъжната му песен.

Когато видях чайката тя още вървеше с наведена към земята глава. Търсеше нотния лист на Синигера, а той все още се прибираше сам в пустото си гнездо. Всъщност той дори не забелязваше, че е пусто. Кацаше на ръба му и пееше. Пееше така, че разплакваше лъковете на щурците, зрънцата на мравките, торните топки на бръмбарите и тук-там някой човек…

Един ден ще се превърна на гарван, ще взема синигера на крилото си и ще го долетя при нея.

Не може да има чайка, която да иска да бъде прегърната и синигер, който иска да прегръща и да останат непрегърнати.

Не може.