Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Те

Виждам ги кацнали на една скала. Тя е толкова остра и тясна, че им е трудно да пазят птиче равновесие там. Чудя се, какво е птичето равновесие, особено, когато се касае не за летене, а за нещо, което са забравили. Но те не са. Правят го по най-добрия начин. Даже си мисля, че успяват и да се погледнат. Как се гледат само с едно око, когато са една до друга на това тясно пространство не ми е ясно, но знам, че се гледат. Дори се опитват да се обърнат една срещу друга, но вятъра застава между тях и ги разделя, избутва и те отново прилепват телата си. Чудя се, дали могат да полетят заедно. Сигурно не. Прекалено е тясно и няма място за два едновременни размаха на крилете. Виждам как те се притискат още и още и напук на моите предположения, полетяват едновременно — едната размахва едното си крило, а другата другото, долепени една до друга. В този момент чувам трясък. Един сух клон до мен се чупи и за миг отделям очи от небето. После отново поглеждам към птиците, но…

Виждам само една.

Виждал ли си как летят светулките. Никога по две. Винаги по една, но в полета им, онова хипнотизиращо премигване на фенерчето, носи летежа на две светулки в една в торбичка от светлина. Светулката просветва, носейки огънчето на другата в себе си. От топлината му премигва точно в момента в който от две се сливат в една. Това е единствения полет, за две души с едно тяло. И не им се налага нито да се търсят, нито да се разделят. Не си тежат. Просто едната носи другата докато втората поддържа огънчето на душата им.

Вчера видях светулка. Беше една. Излъга всички узрели череши, но мен — не. Зная, че светулките никога не са сами, защото в едно огънче има две души.

Видях ги как се издигат. Бяха решили този път да сменят посоката, която следваха цял живот. Цял живот летяха от север на юг и от юг на север, а сега решиха да полетят нагоре. Не знаеха там какво има, но просто се издигнаха. Чувах плясъка на крилете им и пронизителната радостна песен от летежа нагоре и само нагоре. После песента се превърна в писък, защото въздуха стана толкова рядък, че дъх не им оставаше. Затова пък замаха на крилете ставаше все по-силен и по-силен. Колко красиви бяха. Летяха без звук да отронят. Само движението на въздуха се долавяше някъде горе. Като ги гледах разбрах, че песента се учи малко по малко, а това да летиш, се учи наведнъж.

Летенето е устрема на сърцето към очите. Не само, че се учи наведнъж. Така се ражда. Разкършващи меките си подкрилия птиците политат с махове, които довеждат ударите на сърцата им до позива за вселена в очите. Ето така се пълнят очи. Ето така се лети. С цялата вселена събрана в едно разперване на крилата. Без излишни повторения и махове. Просто политане. Беззвучно. Безпосочно. Безпрепятствено. Антигравитационно. Това го умеят само птиците. Знаеш ли, че и ние сме били като тях, ала сме се разптичили. Човките ни са закърнели. Проговорили сме. А летенето…

Умея го още. Да полетим…