Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Раждане

Дърветата тази вечер се събудиха. Не защото бяха спали цял ден, а защото бяха спали цяла зима. Да, точно тази вечер те запяха песни. Соковете им тръгнаха нагоре и преляха през нежните гласове на птиците. Земята също се събуждаше, изсънувала мечтите си. Сега, сега трябваше да роди. Водите и бяха изтекли почти неусетно с топлия вятър. Тази нощ Тя ще роди. За това пееха птиците, нежно като орисници, а прохладната и гръд се надигаше към залеза за благословение. Бавно. Тази нощ ще се роди още една пролет.

„Защо съм набъбнала. Нещо става с гнездата ми. Къде са голите ми ръце. Така съм окичена. Така съм побеляла, а колко съм влажна. Къде пътувате сокове мои. Кой ви прати към птиците. Те ли ви пожелаха. Къде хукнахте толкова бързо. Дъха ми се стича по ствола отгоре надолу, а вие… Вие катерите разстоянията. Дали ще успея да ви настигна. Дали ще успея да свия гнездата си преди да ме докоснат крилата на птиците. Бързам, бързайте. Влажна съм. Изтекоха между двата ми бряга всички околоплодни извори и сега, точно сега, разцъфтявам… Разухавам се… Пролетея…“