Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Сън

Сънувам сън. Живея в планината, там където извира голяма река. Въглищар съм. Не мога да говоря. Думите ми стигат до гърлото и се връщат, после се насочват към върха на пръстите и излизат от там. С тези думи-пръсти лекувам животните в гората, но решавам, че може да лекувам и хората. Качвам се на един сал от трупи и слизам до голямата река. Ставам въглищар-огняр на един параход. Колкото по-широка става реката толкова по-голям става кораба. Лекувам моряците и пътниците. Ръцете ми са черни и груби, но думите, които излизат от върха на пръстите, са като нежна мелодия. В един град на реката, с много мостове и кули, се качва жена в бяла дълга рокля, бял чадър и широкопола бяла шапка. Тя е бледа, много бледа. Дошла е тук за последното си пътуване. Виждам я как стои на носа на кораба и искам да и помогна с… Докосвам рамото и. По бялото остават следи от пръсти. Има написано нещо с много ситни букви, но аз не мога да чета. Не знам защо, но за тази моя постъпка ме приковават с вериги в трюма. Плача. Сълзите ми са толкова силнотежконаситени, че пробиват дъното на кораба. Той се пълни с вода. Разбират това и ме изхвърлят зад борда. Виждам жената и кораба да се отдалечават. Не знам да плувам, но плувам. Ръцете ми знаят думата за плуване. Добирам се до един бряг. Рибар ме намира и ме учи да греба в неговата лодка. Издава звуци като напев и аз трябва да следвам този ритъм-напев. Ръцете ми се отпускат, а тези звуци се връщат към гърлото и аз ги пускам. Пея-плача, плача-пея… Така се научавам да говоря, а лекуването го умея още…

Разбират ли хората какво означават думи-пръсти или палитра в безцветие, или рисуване на картина без четка и бои. Разбират ли… Прекрачили ли са оня праг, който дели мисленето от умеенето. Колко път имат още към себе си за да си се спомнят. Колко сънища трябва да изсънуват. Върховете на думите само знаят. Тях трябва да попитат, тях и потните им шепи, влагата им, в която се раждат текстове от музика и музика от тишина. Толкова е лесно да уловиш палитрата на думите и да нарисуваш картина в нейните тонове, в съзвучие. Когато говорим и плачем и пеем раждаме навътре, обръщаме се с хастара навън, издаваме най нежните си звукове от вътрешната страна на дланите, събираме ги в линиите им и ги разпръскваме от върховете на пръстите. Колко чувствена чувствителност. И колко неусетена усетеност. Съзвучаваме се тогава, когато толкова колкото. Другото са празни думи от този свят, който не разбира умеенето в палитрите на сънищата.