Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Копнеж

Тази вечер тя до късно не можа да заспи. Беше облякла най-новите си дрехи и предеше. През отворения прозорец бледата песен на щурците и напомняше, че е есен, а тихото ромолене на вретеното се сливаше с последния нежен напев на отиващото си лято. Беше свършила всичката къщна работа за деня. Беше приспала двете си дъщерички и сега чакаше, чакаше мъжа си. Само една работа не свърши днес, просто не го направи. Пропусна нарочно да смени сламата на стария одър, защото знаеше как бодат стръкчетата на новата слама голото и тяло, понесло тежестта на мъжката нежност, а днес, днес толкова и трябваше тази нежност, защото беше сънувала момченце…

Щурците продължаваха своята последна песен, а вретеното ромолеше ли ромолеше и… тя заплака. Тогава сълзите, песента, ромоленето се сляха в едно, едно-единствено, което се нарича Копнеж.

Той се прибира, не бърза, няма за къде. Нищо не го води към дома му. Какво — нали пак ще чуе същата песен от нея. Как не може да разбере, че не сламата е виновна, а тя. Какво толкова му е заопявала — дете, дете. Само за миг се прокрадва мисълта, че може би… може би… може би не само детето е причината да не смени сламата. Жени… И все повтарят, че не ги обичаш достатъчно. Крачи, а пред лицето му е пак онази слама, несменената… Тя пак ще плаче, а той не обича ревливи жени. Ръката му вече посяга към вратата И пак онова мигче го връхлита, как се казваше Онова дето го изпитват жените… Копнеж… Вятърничави работи… Няма такова нещо… Влиза с калните обувки… Тя го посреща с онази тъжна усмивка, която казва „не съм сменяла сламата…“ В очите и вижда, пак за миг, Онова, дето го… Псува на ум и сяда на стола до масата…

Жени…