Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Прилив

Дълго време тя се отдаваше и на двата бряга. Този от дясно бе висок, силен, непристъпен. Любовта й с него бе някак си кратка — силна, наситена, изчерпваща силите. Тя усещаше как се ронят камъчетата от стръмните му склонове и ги приемаше при всичките свои на дъното. Този, в ляво, бе нисък и я галеше нежно с тънките стволове на младите тополи. Тя обичаше да му се отдава бавно, дълго, кротко и пазеше силите си за още и още. Обичаше и двата бряга толкова силно, че беше извила снага натам, накъдето те я водеха от векове или накъдето тя бе стъпвала от векове.

Но сега, точно днес, левия бряг не издържа. Пропука се и тя се разля в него, над него, отвъд него. Вече нямаше бряг… Тя и той бяха Едно. Една по-голяма река.

Нивата още спеше, когато по тялото и пропълзяха някакви тръпки. Не беше изпитвала този трептеж до сега. Разтваряше се отвън навътре, готова за раждане. Но беше рано за раждане. Двата пътя встрани не бяха разпукнали семената си и дърветата стърчаха по своему голи и необвити в зеленикавата паяжина на пролетта. Нивата се огледа. Рано и беше някак си за талазите, но онова усещане за набъбване я разпукваше и разтреперана от него тя бавно отвори очи, за да погледне право в синьото на небето и да потърси отговор на въпроса, който си задаваше всяка пролет. И така, вперила взор в бялата зеница на един облак, се остави на непознатия познат ритъм да я люлее, вълнува, предчувства, звъни… До високото на небето и пепела в очакването на потните му длани.