Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Реката

Тази сутрин реката бе топла. През деня белите камъни в руслото и събираха топлината на слънцето, а през нощта те отдаваха топлината си на нежните пръсти-пръски с които тя ги докосваше. Нарочно забавяше течението си привечер, за да има време да ги милва ромоляща и да диша в онази мъглица, издигаща се над тялото и при допира с властната им твърдост, облота, плъзгавина, заставайки на пътя и ту в средата, ту по бреговете, ту в плиткото, ту в дълбокото… Тя дишаше, тя виждаше, тя виждишаше тази сутрин и… пееше. Пееше Онази песен с толкова много „О“-та, която не се учи, а се Умее…

В ранния следобед реката не бърбореше толкова весело. В течението и се вливаха отмити от камъните прашинки и дращеха песента и. Дишаше трудно под лъчите на слънцето. Поемаше хладен въздух от дълбокото и го издишваше по плиткото на брега. Тънък ветрец се опитваше да разхлади челото и. Нагъваше я в милувката си и я изглаждаше надолу. Оставяше се на волята му. Беше и добре да се отпуска в повея. Дишаше в него, а маранята налягаше мислите и я натискаше към собственото и дъно. Одънена в себе си очакваше вечерта на „О“-тата.

…

Реката цяла нощ любила се с бреговете тази сутрин диша. Диша с оная прозрачна мъглица, която пълзи по връхчетата на тревите, надява се по перестите пръсти на клоните, губи се за миг разнищена и отново се заплита в нежни капчици по листата. Усуква се и вятъра я залюлява нагоре. Кълби я. Завърта я. Иска да усети миризмата на отминалата любовна нощ, там долу. Иска… Толкова силно, че я отвява.

Бреговете вдишват мъглицата през скривалищата на пронизалите ги върбови корени. Вятъра прави свирки от онзи шепот, който се получава при докосването на мъглицата до водата и се превръща в тих повей. Повея събира любовното желание на влажната река и облизвайки устни силнее, за да се превърне в наситено кълбо от копнеж. Точно тогава я пожелава така, както облаците промушват цветовете на дъгата… Нежно.