Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Брегове

Пожелаха се двата бряга на реката. Единия, по-слабия, пусна до отсрещния камъче с голяма бяла запетайка. Наниза го на палеца на желанието му. Другия, по-силния, нагреба колие от пръскави мехурчета и го набрида по шията на слабостта си обратно на течението. Докоснаха дъховете си по пътека от хлъзгави камъни още рано сутринта, докато мъглата синееше в отпадането си. Залюляха се в средата над аеробното издихание на реката. Разплискаха преспите от аромат на бъз. Заляха придошлите пушеци от пръски. Потопиха ги в знойта си. Реката изтъня. Изшумя. Сви се като конец. Позволи им да се докоснат за миг по облите и водни хълмове. Единия и Другия се загънаха. Умълчаха се. Потопиха се в линиите на падовисочинките и ямките си. Пуснаха хвърчило от сребристолунна лятна лудория с опашка от малинови завръзи. Реката зашептя. Зашумя. Заромоля. Забълбука.

Заля ги. Раздалечи повърхностите им, но под потока те се потърсиха. Вплетоха бързо пръстите си и останаха така. Гледаха се над водата. Докосваха се под нея. Желаеха се в мехурчетата. Водата събираше потта им и прииждаше все по-силно. Ваеше един камък надолу по течението. Ваеше го с формата на женска гърда.

Привечер бреговете отрониха стон. Едно камъче се търкулна от единия към другия бряг, после обратно и пак, и пак… Това пак така разромоли водоструието, че перлената огърлица от бълбукащи мехурчета се разнищи и се разшуртя по алената пазва на междухълмието. Прескочи женската гръд и се разплиска по-надолу по облото на скалата, събрало топлината на цял един ден. И тогава… О, тогава камъчето и пръските заблестяха… Но пръските се изпариха, а камъчето събра в кристалите си трептенето от допира си с бреговете. То съхрани докосването им.

Пръските се изпариха. Измъглиха се. Превърнаха се в морни молекули въздух. Натежаха от собствената си маса дръпната надолу от гравитацията. Издигнаха се бавно нагоре към облака, сътворен от парата на млякото. Притихнаха в него и се задъждиха… Не, не, замъглиха се… На сутринта се върнаха там, откъдето са тръгнали — покрай двата бряга. Сега са финни капчици мъгла, толкова невидимосини, че чак прозрачни. Ако се загледаш в тях може и да ги видиш.

А те гледаха камъчето. Уловеното докосване блестеше в междукамието и неудържимо ги привличаше. Мъглицата изсиня Разтвори се. Потече по посока на гравитирането и обля камъчето. То се притисна в познатите пръски и въздъхна.

Колко искри.