Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Приказка за малки момиченца

Едно птиче прелитало над поле от покълващи думи и носело в човчицата си житено зрънце. Толкова се зарадвало като чуло думите, че запяло и песента, заедно със зрънцето, се отронила върху полето от покълващи думи.

— О… — казали думите.

— О… Защо съм тук? Мога ли да порасна тук? — попитало то.

— Давай зрънце, вади всичко от себе си, това ще те спаси — отговорили думите.

Тогава зрънцето престанало да се пита „Защо съм тук?“, а се попитало „Тук ли съм?“ и начаса покълнало. Сега думичките и зрънцето наедряват от вятъра и слънцето и се учат да летят.

И полетяха. Достигнаха до онази розова земя, където се бяха родили. Там нямаше изгреви и залези, високо и ниско, топло и студено. Там всичко Беше. Думичките се огледаха и откриха родилния си дом — едно гнездо на земята. Там все още лежеше птицата — майка и кукаше ли кукаше. Зрънцето възкликна удивено и зарови кълнче под крилото на мащехата си. Думичките прилегнаха до външния ръб и зачакаха. Нека зрънцето да посуче от тяхната майчица. Нека тяхната кукувица най-после отгледа Едно дете, което няма да си тръгне от гнездото, а ще расте до него, във него. После ще летят заедно със слънцето и вятъра под крилете по цялата розова земя и ще се върнат да ни разкажат откъде сме дошли.