Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Лирика в проза
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Тази сутрин Небето облада Земята. Много за кратко, ама много за кратко заваля сняг и когато свърши тя дори и не беше въздъхнала. После пак за кратко, ама много за кратко изгря Слънцето. То близна Земята и от нейната пазва се издигна белия дъх на мъглата, който сякаш шептеше… още… още… още…
Този зов продължи цял ден, като едва привечер бурния вятър пресуши копнежа й, а под завивката на нощта пръстите й още трепереха…
Боже, колко много искаше този Сняг.
Дори да знаеше, че ще го стопи и попие, че ще е грешница, посегнала на плода на небето. За кратко макар желаеше и още и още и още… Но нямаше още. А нощния вятър, изтръпнал от копнежа на Земята, разтвори длани, прегърна я, целуна разтрепераните пръсти и заедно зашепнаха „сняг… сняг… сняг…“
Тази тантра между небето и земята сега беше по-различна. Небето започна бавно и несигурно, а земята му се отдаде този път без стон. Тръпката и се разля и преля от толкова любов. Беше изморена. Беше вече заченала толкова отдавна, че и се искаше да си почине и да износи плодовете си, а снега продължаваше да вали. Стъпките продължаваха да отекват глухо, а на нея толкова и се спеше, че дори помоли залеза да дойде по-рано тази вечер. Но снега ненаситно я докосваше още и още и още…
Залеза не бърза. Умее бавно, а снега тежи, олеква за момент, отдръпва се, поглежда с онзи нежен поглед на облаче от снежинки и пак се отпуска. Иска да свали небето от плещите си, за да бъде само той в нея. Трудно се носи небе, което те ражда. Земята мълчи и се разтваря. Не моли. Снега просто знае — отпускане, притихване, хрупане на снежинки по тялото, нежност… О, колко нежност… Забрави умората. Нямаше земя и сняг. Бяха Едно снежноземие. Искаха да валят, сливат до другата пролет, до другата…