Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Окрилена

Тя лети. Усеща, как въздуха в междукрилието се просмуква, попива в най-меколеките пера, разплътнява ги, изпълва ги с летеж и разтреп. Лети. Не. Рее се, рее. Оставя се на фазата на въздушната струя. Вдига се. Рязко полита надолу само с един кормилен мах. Вълни. Гребени от пяна. Коси от водорасли. Синьо. Бяло. Бяло върху синьото. Летеж. Реене. Самота. Мачта, в средата на стадото, раждащо гривести приливи, самотносолено напукана. Прикацане. Обвива с пръсти обвеяното във вятърничави милувки дърво. Закрепва се там, точно на върха му. Отпуска криле до потното си птиче тяло. Леко се залюлява от умората изтичаща надолу и заради лекия ветрен полъх в опашката. Изящно движение на шията. Лъсва белотата. Човката разнася тънък слой мазнина по перата. Подрежда ги. Реди ги като за участие в конкурс за атрактивна въздушна прическа — перо до перо до перце, пух до перо, до другото. Само едно стърчи. Във върха му, в средата на кухото му, е жилката, не отстрани. Твърдо перо е — нарушава ритъма на прическата. Кратко приклюнване, отщиппп и го захвърля. Непокорните не стават за конкурс. Тя не знае, че То, непокорното, твърдоперото, носи разтрепа в летежа и. То я разперва. Приклякане. Отскок. Разтваряне на криле. Изпукват жилите в шията. Плясък по въздуха. Пришпорване на плътността му. Отлитане… То, непокорното, се завърта около мачтата, около твърдото и. Милва я с най-разтрепния си дъх. Приляга в единствения и гол крак. Целува пръстите и и я моли: „Искам да съм ти крило, нека съм, искам…“ А тя е мачта, обикновена, самотноолющена, гола, дървена мачта, сред стадото раждащо гривести приливи. В кота нула на ходилото и лежи кухо птиче перо, с разтреп за бъдещ полет.

Ще летиш ли, мачто, ще летиш ли…

Мачтата пусна косите си —

ослепително бели платна,

огледа се в огледалото на равното като езеро море —

бе хубава,

вятъра прокара пръсти през косите и —

полъх на коприна,

перцето се рее между пръстите и косата —

шепти желанието…

Вятъра търси възела на мачтата в копринената коса, затова заплита пръсти в нея. Умее. Знае как да го сплете, разплете и пак да го стегне. Пропуква дървото от нежността на полъха. Перото се замушва като нишка из кичурите, кухото му се запълва от мислите на вятъра. Шепти на ум най-летените думи и иска да е крило. Иска… Но вятъра така обърка мачтата, че тя не знае дали е окрилена или оветрена.

И остава солена.