Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Нещото

Като дихание нещото влиза в теб, като птица, влязла случайно в дълъг коридор. Сблъсък във въздуха. След сблъсъка кръв и пера по белите стени, после миг на неподвижност, размисъл. Къде е изхода. Изхода е в търсенето на изхода. Може би ъгъла. Той прилича на сблъсък на пространства, но следва болка, след него и пред него нищо. Търся ключа, забравения, от другата страна на себе си. Къде е ключа. Чувам далечен звук, сигнала на твоето идване с мрака, в мрака. Падам на колене, с гръб към онази врата, единствената. Очакване… Зная, че носиш ключа. Ключа в едната ръка, а ножа в другата. Усещам сърцето си, като птица подгонена в тъмен коридор. Идваш, идваш, но вече не си ти… Ти си разкъсаното общо, облечено в нещо, което другите още наричат теб.

Добре дошъл в истинската си същност.

Ако имаше мрак, щеше да има твои очертания в мрака, но няма мрак и обратното на мрака. Тогава, ако беше ти, щеше да се питаш къде си, но не си.

Добре дошъл на мястото, където нямаш място.

Ако Нещото е дихание, твоето, Ти, то търси мястото си без да се лута. Знае точно къде и кога да пристигне. Не го плашат въпросите в мрака или обратното му. Пътува вдишано преди да е издишано и преглътнато, преди да е изпито. Няма точно определено място в схемата, защото всяко място му е удобно, всяка гънка му приляга. Може да се смалява или разтваря така, че да попива и потъва едновременно, а когато идва не носи нож, поне не този който държиш в ръка. Носи капчици светкащо туптене, които показват имането зад вратата. Не в ъгъла, в междуъглието идваш. Пак като птица, но не се блъскаш, а се навеждаш. Половината прозорец е счупен. Можеш да излетиш. Водата е толкова близо, че я помирисваш. Още ли търсиш мястото си там, където нямаш място.

Има летящи килимчета. Изтъкани са от трева. Постлани са в дъното на делва. Яхвай вятъра.

Килимчето знае къде ти е мястото.