Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Те

Вятъра облиза брезата,

тя потръпна.

Прозрачните люспици на стъблото и

зашепнаха,

отвориха се като мигли,

разлетяха се като усмивки.

Тя се Събличаше,

за да накърми

вятъра

със Сочната си белота.

Вятъра преобрази брезата. Пожела я съвсем случайно. От нямане какво да прави. Във върха на короната и зави лице от шибучици, нежно преплетено, с очи от гнездо на врабче. Помилва затворените клепачи. Положи полъха от устните си върху тях. Докосна ги с влажна коса и за да събуди желанието и ги облиза нежно. По шията и, в разклоненията на клоните, налюспи бели отлюспички, за да има за какво да вплете пръсти и да се задържи докато… на връщане от надолнището. Спусна се по извивката на бялото рамо. Разтрепера я от очакване. Полюшна я в такта си. На гърдите и завъртя две кръгчета от пръстени на клони, но така, че щръкнаха безсрамно и заявиха желанието. Неразлистените и разлистените набъбнаха. Завибрира, затопли се слънчевото сплитче. Стегна се, а сока му потече в антигравитационна посока — отдолу на горе. „Ммм…“ вкуси го вятъра и настръхна. Изви гръб и обгърна брезата властно с бедра, така, по мъжки. Листенцата сърчица неравноделно заблестяха от влагата. Клончетата го притиснаха и той леко се провлачи надолу. Завъртя се в кръг около широкото и. Засука се в хралупата. Засмука вътрешното и. Овлажни я с едно горно „до“. Развъртя вихрушка вътре.

Гнездото на върха на короната се ококори, прииска му се да е част от живото на брезата. Шушнеше нещо, но той, вятъра, играеше с пръстите си по кората и не го чуваше. Беше изплезил език от удоволствие в най-долните клончета и се люлееше.

Ранен следобед.