Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Хилядолетен лед — това са хората забравили за водата, която тече под тях в усилието си да стават все по Твърди, и там, където пластове станат Случайно по-тънки, ги смачкват.

Но ако водата, която като замръзне се разширява, то човек стеснява възприятията си, вкопчва се в кристалната решетка от зависимости и стереотипи и атомите му забравят да мърдат. Те трептят и само Насън си спомнят за своите текливи траектории. Тук-там се откъсне по някой атом, кристала се напука и отстрани твърдите ръбове го смазват. Тогава къде е нашето Усилие, когато на толкова много хора е удобно да са там, в Кристалната решетка…

 

Удобно е в кристалната решетка, защото се живее в условности и правила, които не ние, а някой друг е измислил. Удобно е, защото пътеките са утъпкани, плевелите изкоренени, дъждът е един и същ от хиляди години, има норма за глътка въздух, хората се вписват в понятия, анализират, синтезират, обобщават, изграждат стереотипи, осъмват и замръкват в тях, замръзват в това си състояние. Само на сън си търсят конеца, началото на плетката. Докато го намерят из кълбетата изоставена прежда се съмва. Да, тук-там някой атом се откъсне, става илюзия и тогава изритва ядрото си през черния вход, разчупва кристалната решетка. Теклив е, без значение от траекторията, просто тече. Отдолу нагоре, отвън навътре, без силно и слабо. Има пътека, покрита е с камъни. Има плевели, но разцъфнали. Дъждът е ту от вода, ту от капчени ножчета, а защо не и от нежност. Нормата за въздух отпада. Дори дишаш с издишания от някого дъх, и няма понятия като съмване и замръкване.

Илюзиите се съхраняват.

Край