Как те излизат от своите гробове и се връщат в тях за известно време всеки ден, без да разместят пръстта или да оставят някаква следа за безпорядък в състоянието на ковчега или погребалните одежди, винаги е било необяснимо. Двойнственото съществуване на вампира се поддържа чрез ежедневно подновяван сън в гроба. Неговата силна жажда за човешка кръв представлява енергията за неговото съществуване в будно състояние. Вампирът е склонен да се увлича по определени хора със завладяваща страст, приличаща на любовната.

Оригинално заглавие
Carmilla, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)
Сканиране и корекция
Sewerin (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Диан Жон (2010)

Издание:

Малко нощно четиво 2: Кармила

Библиотека „Малко нощно четиво“

Художник: Валентин Караянчев

Издателство „Абагар“, Варна, 1992


В Щирия, въпреки че не сме забележителни хора, живеем в замък или както казват тук: „шлос“. Дори един малък доход, в тази част на света е от твърде голямо значение. Осем или деветстотин годишно правят чудеса, но беше достатъчно оскъден доход, за да не задоволява заможните семейства у дома.

Баща ми е англичанин и аз нося английско име, макар че никога не съм виждала Англия. Тук, в това самотно и примитивно място, където всичко е толкова учудващо евтино, аз наистина не виждам как, дори и повече пари биха помогнали за нашия комфорт и дори лукс. Баща ми беше на австрийска служба и се оттегли с пенсия и наследство. При една сделка купи това феодално имение и малкото земя около него твърде изгодно. Няма нищо по-живописно и уединено. Замъкът се издига на малко възвишение в гората. Пътят — много стар и тесен, минава край подвижния мост, който никога не бе вдиган по мое време. Ровът под него гъмжеше от риба, а по повърхността му плаваха бели флотилии от водни лилии и много лебеди. Над всичко това замъкът извисяваше своята фасада с множество прозорци, кули и готически параклис. Около него гората се разтваря и образува необикновено красива поляна пред портата, а вдясно един стръмен готически мост носи пътя над поток, който лъкатуши под дебелите сенки на гората.

 

Вече казах, че това е едно много самотно място. Отсъдете дали казвам истината! Като се погледне от входната врата към пътя, гората, в която се издига нашият замък, се простира на петнадесет мили вдясно и до дванадесет вляво. Най-близкото обитавано село е на около седем английски мили вляво. Най-близкият обитаван замък, свързан по някакъв начин с разказваното, е този на стария генерал Шпилсдорф и се намира почти на двадесет мили разстояние в дясна посока.

Споменах „най-близкото обитавано село“, защото само на три мили западно по посока замъка на генерал Шпилсдорф, има едно село в развалини с причудлива малка църквица. Тя сега е без покрив и под свода й се намират засипаните с пръст гробници на гордата фамилия Карнщайн, която сега не съществува. Тя притежавала някога разрушения замък, който от дълбините на гората се издига над мълчаливите развалини на селото. Относно причината за обезлюдяването на това впечатляващо и меланхолично място има легенда, която аз ще разкажа някой друг път.

Сега трябва да ви кажа колко малобройна е групата, която съставлява обитателите на нашия замък. Не включвам прислугата или онези подчинени, които заемат стаи в пристройките към замъка. Слушайте и се чудете! Баща ми е най-милият човек на света, но вече застаряващ. Аз, по времето на моя разказ, съм само на деветнадесет. Осем години са минали оттогава. Аз и баща ми съставлявахме семейството на замъка. Майка ми — дама от Щирия, умря рано, но аз имах добродушна гувернантка, която бе с мен, почти от началото на детството ми. Не мога да си спомня каквото и да е, без нейното пълно, доброжелателно лице, да присъства във всичките ми спомени. Тя беше госпожа Перодон, родом от Берн. Нейните грижи и добър характер отчасти запълваха празнотата от загубата на майка ми, която аз не помня. Гувернантката беше третия човек в нашата малка група на вечеря. Имаше и четвърти — госпожица дьо Лафонтен. Дама, която смятам, че се определя като „завършваща и даваща блясък на възпитанието гувернантка“. Тя говореше френски и немски, а госпожа Перодон френски и развален английски, към който баща ми и аз прибавяхме и своя английски, за да предотвратим превръщането му в изчезващ език при нас, отчасти от патриотични подбуди. Ние говорехме на него всеки ден. В резултат на всичко се получи една смесица от езици, на която непознатите често се смееха, и която сега няма да се опитвам да възпроизвеждам в този разказ. Освен това имаше две или три млади дами, приятелски настроени, почти на моята възраст. Те бяха нередовни посетители за по-дълги или по-къси периоди и аз понякога им връщах визитите. Това бяха нашите развлечения. Разбира се, имаше и случайни посещения на „съседи“ от пет или шест левги разстояние. Мога да ви уверя, че независимо от всичко това, живота ми бе твърде самотен.

Моите гувернантки имаха точно толкова контрол над мен, колкото вие бихте предположили, че такива мъдри особи могат да имат над едно твърде разглезено момиче, чийто единствен родител му позволява да върши почти всичко.

Първата случка в моето съществуване оставила силен и ужасен отпечатък върху съзнанието ми, и който фактически никога не беше заличен, бе един от най-ранните инциденти в моя живот. Някои хора ще го сметнат за толкова незначителен, че не би заслужавал да бъде описван тук. Въпреки всичко, вие ще разберете постепенно защо го споменавам. Помещението наречено забавачница, беше изцяло само за мен — огромна стая на горния етаж на замъка, със стръмен дъбов покрив. Не може да съм била повече от шестгодишна, но една нощ се събудих и оглеждайки стаята от леглото си, не успях да видя прислужницата. Бавачката ми също я нямаше и разбрах, че съм сама. Не бях изплашена, защото бях от онези щастливи деца, които старателно са държани в изолация от познаването на разкази за духове, приказки за вълшебници и от всички онези знания, които ни карат да се завиваме през глава при внезапното изскърцване на врата или когато пламъкът на загасваща свещ кара отражението от колоната на леглото да танцува по стената близо до лицето ми. Бях разсърдена и обидена тъй като помислих, че съм била пренебрегната. Започнах да хълцам готова да избухна в силен плач, когато за моя изненада видях едно сериозно, но много красиво лице да ме гледа от края на леглото. То бе на млада дама, коленичила с ръце под покривката на леглото. Погледнах я с нещо като приятно учудване и спрях да хълцам. Тя ме погали и легна до мен на леглото. Притегли ме към себе си усмихвайки се. Веднага се почувствувах приятно успокоена и заспах отново. Бях събудена от усещането, че две игли се забиват дълбоко в гърдите ми и извиках високо. Дамата се отдръпна с приковани в мен очи, след това се спусна на пода и аз си помислих, че се скри под леглото.

За първи път бях толкова изплашена и закрещях с всички сили. Бавачка, прислужница, домакин — всички дотичаха в стаята и чули историята ми, те не я приеха сериозно, а се опитваха да ме успокояват колкото можеха. Но макар и да бях дете, аз можах да забележа, че лицата им бяха пребледнели, с необичаен израз на безпокойство. Видях ги да надничат под леглото и оглеждат стаята, да се взират под масите и да отварят шкафовете. Домакинът пошепна на бавачката: „Сложи ръката си на тази вдлъбнатина в леглото! Някой НАИСТИНА е лежал там! Съвсем сигурно е, мястото е още топло!“ Спомням си как прислужницата ме разсъблече, как и тримата оглеждаха гърдичките ми, където им казах, че съм почувствувала убождането, а те да казват, че там няма видим белег.

Домакинът и другите две прислужнички, отговарящи за детската, останаха да бдят при мен цялата нощ. И от този ден някой винаги оставаше в стаята докато станах почти на четиринадесет години.

Бях много нервна дълго време след случката. Извикан беше и един доктор, който бе бледен и изглеждаше много стар. Колко добре си спомням неговото продълговато, посивяло лице, леко надупчено от едра шарка, неговата кафява перука! В продължение на известно време, всеки втори ден, той идваше и ми даваше лекарство, което аз, разбира се, мразех.

На сутринта след като видях привидението, аз бях в състояние на ужас и уплаха. Не понасях да бъда оставена сама дори и за един момент, въпреки че беше ден. Спомням си как баща ми се качваше горе в стаята и стоеше до леглото. Говореше мило, задаваше редица въпроси на гувернантката, смееше се от все сърце на някой от отговорите. Спомням си как ме потупваше по рамото и ме целуваше, казвайки ми да не се страхувам, че това е било само един сън и не би трябвало да ме нарани. Но аз не бях спокойна, защото знаех, че посещението на странната жена не беше сън! Бях УЖАСНО изплашена!

Бях малко успокоена от прислужницата на забавачницата, която ме уверяваше, че тя е дошла и ме е погледнала, че е легнала до мен в леглото, и че сигурно съм била в полусънно състояние, за да не разпозная лицето й. Но и това, въпреки че бе потвърдено и от гувернантката, не ме задоволи твърде много.

Спомням си, че през същия този ден, един почтен стар човек в черно расо, влезе в стаята заедно с бавачката и домакина, поговори малко с тях и много мило с мен. Лицето му беше приятно и благородно. Той ми каза, че ще се молят и събра ръцете ми една до друга. Пожела аз да изрека, докато те се молеха „Боже, чуй всичките ни молитви, в името на Исус!“ Мисля, че бяха тези думи, защото често си го повтарях и моята бавачка постоянно ме караше да ги споменавам в молитвите си в продължение на много години.

Спомням си съвсем ясно замисленото лице на този беловлас старец, неговото черно расо, високата стая с тромавите мебели по модата от преди триста години около него, оскъдната светлина проникваща в мрачната атмосфера през малкия решетъчен прозорец.

Старецът коленичи, трите жени също и той се моли високо със сериозен треперещ глас. Забравих целия си живот, предхождащ това събитие, а известен период време след него също бе изцяло потънал в мрак. Но сцените, които току-що описах изпъкват живо, както отделните картини на една заобиколена с мрак фантасмагория.