Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (7)

6.

В единадесет часа на следващата сутрин отбих на паркинга за посетители на „Генстоун“ в Плезънтвил, Ню Йорк. Плезънтвил е красиво градче в Уестчестър, което бе отбелязано на картата едва преди няколко години, когато „Рийдърс Дайджест“ настани главния си офис тук.

„Генстоун“ се намира на около километър и половина от имота на „Дайджест“.

Беше великолепен априлски ден. Докато вървях към сградата на компанията, се сетих за една строфа от стихче, което обичах като дете: „Ах! Да бъдеш в Англия през април!“ Но пък името на прочутия поет въобще не ми идваше наум. Реших, че сигурно ще се събудя в три сутринта и ще си го спомня.

Бях пристигнала петнадесет минути по-рано, което ме зарадва. Много по-добре е да се настаниш удобно и да си поемеш дъх преди среща, отколкото да закъснееш и да започнеш да се извиняваш притеснено.

Предната вечер порових из интернет за информация за двамата мъже, с които имахме среща. Научих, че председателят на борда на директорите бе шестият член на семейството си, управлявал „Уолингфорд“ — верига от магазини за скъпи мебели. Създадено от прапрапрадядо му, малкото магазинче на улица „Диленси“ процъфтяло, преместило се на Пето авеню и името му станало известно.

Чарлз, който поел последен управлението на компанията, не успял да се справи с настъплението на евтините вериги и срива в икономиката. Добавил серия евтини мебели към стоката си, като така променил имиджа на „Уолингфорд“, затворил голям брой магазини, реконструирал останалите и накрая продал компанията си на британска фирма. Това станало преди около десет години.

Две години по-късно Уолингфорд се запознал с Никълъс Спенсър, който по онова време създавал компанията си. Чарлз инвестирал солидна сума в „Генстоун“ и приел работа като председател на борда на директорите.

Зачудих се дали сега не му се искаше да си е останал при мебелите.

Доктор Мило Келтавини завършил колеж и университет в Италия. През по-голямата част от живота си се занимавал с изследователска работа по имунобиология там, а после приел поканата да се включи в научния екип на „Слоун Кетъринг“ в Ню Йорк. След известно време напуснал и оглавил лабораторията на „Генстоун“, тъй като бил убеден, че компанията е на крачка от революционно постижение в медицината.

Кен и Дон пристигнаха, докато си прибирах бележките. Рецепционистката записа имената им и след няколко минути бяхме отведени в кабинета на Уолингфорд.

Той седеше зад махагоново бюро от осемнадесети век. Персийският килим под краката му бе леко избелял и червените, сините и златистите му шарки блестяха меко. Кожени кресла и канапе оформяха кът за гости вляво от вратата. Стените бяха облицовани с орехова ламперия. Красивите тъмносини завеси не закриваха прозорците, а сякаш ги рамкираха. Благодарение на това стаята бе изпълнена с естествена светлина, а великолепните градини отвън изглеждаха като живи произведения на изкуството. Това бе стая на човек с изключително изискан вкус.

Тя потвърди впечатлението ми за Уолингфорд от събранието на акционерите в понеделник. Макар да бе очевидно, че е подложен на кошмарен стрес, той се държа достойно, когато закрещяха обиди в лицето му.

Сега Уолингфорд се надигна иззад бюрото си и ни поздрави с любезна усмивка. Представихме се, а той посочи меката мебел и каза:

— Мисля, че ще ви е по-удобно там.

Настаних се на канапето. Дон Картър седна до мен, Кен си избра кресло, а Уолингфорд приседна на ръба на седалката на друго.

В ролята си на бизнес експерт на групата Дон му благодари, че се е съгласил да го интервюираме, а после започна да му задава трудни въпроси, включително колко пари бяха изчезнали, без той и бордът на директорите да се усетят.

Според Уолингфорд всичко се свеждаше до факта, че след като „Гарнър фармасютикъл“ сключили договор за инвестиции с „Генстоун“, започнали да се плашат от нарастващото разочарование от резултатите при провежданите опити. Спенсър присвоявал от приходите на компанията в продължение на години. Осъзнал, че АХЛ никога няма да одобри ваксината и решил да изчезне, защото вече не можел да прикрива кражбите си.

— Очевидно и съдбата се намеси с тази катастрофа! — добави той.

— Господин Уолингфорд, защо според вас Ник Спенсър ви покани за председател на борда на директорите? Заради инвестициите или заради способностите ви на бизнесмен? — попита Дон.

— Предполагам, че и по двете причини.

— Не се обиждайте, господине, но хората не бяха впечатлени от начина, по който ръководехте предишния си бизнес.

Дон започна да цитира извадки от статии, които намекваха, че Уолингфорд направо бе съсипал семейната компания.

Той контрира, като обясни, че продажбите на мебели спаднали сериозно, появили се проблеми с работната ръка и доставките и ако бил изчакал, компанията със сигурност щяла да фалира. После посочи една от статиите, които Картър държеше.

— Мога да ви цитирам поне десетина други статии от този тип, които показват какъв финансов гуру е авторът — саркастично каза той.

Уолингфорд не изглеждаше притеснен от намека, че не се е справил добре със семейния бизнес. При проучванията си бях научила, има двама големи синове и е разведен от десет години. Чак когато Картър го попита дали е истина, че е в лоши отношения със синовете си, мускулите на челюстта му заиграха нервно.

— За мое съжаление имаше известни проблеми — обясни той. — И за да ме разберете правилно, ще ви кажа причината. Синовете ми не искаха да продавам компанията. Не виждаха реално бъдещето й. А и не искаха да инвестирам парите от продажбата в „Генстоун“. Уви, оказа се, че са били прави.

После Уолингфорд разказа как се сближил с Никълъс Спенсър.

— Знаеше се, че търся добри възможности за инвестиции. Брокерска фирма ми предложи да направя скромна инвестиция в „Генстоун“. Запознах се с Ник Спенсър и бях впечатлен от него, което, както вероятно знаете, се случваше с повечето хора. Той ме подкани да поговоря с няколко известни микробиолози с безукорна репутация. Всичките ми казаха, че според тях Ник е постигнал зашеметяващи успехи с ваксина, която ще унищожи рака. Осъзнах, че пред „Генстоун“ се очертава невероятно бъдеще. Тогава Ник ме попита дали искам да стана председател на борда на директорите. Аз трябваше да ръководя компанията, а той — да оглави проучванията и да бъде лице на „Генстоун“.

— За да докара и други инвеститори — предположи Дон.

Уолингфорд се усмихна мрачно.

— Много го биваше за това. Аз лично инвестирах почти всичките си средства в компанията. Ник ходеше редовно в Италия и Швейцария. Искаше да се знае, че научните му познания надминават или съперничат на тези на повечето молекулярни биолози.

— Имаше ли истина в това? — попита Дон.

Уолингфорд поклати глава.

— Ник беше умен, но не чак толкова.

Осъзнах каква е идеята на Дон. Вярваше, че Чарлз Уолингфорд е съсипал семейния си бизнес, но Ник Спенсър е решил, че това е идеалният председател на борда на директорите на компанията му. Уолингфорд изглеждаше и говореше като благородник и лесно можеше да бъде манипулиран. Следващият въпрос на Дон потвърди подозренията ми.

— Господин Уолингфорд, не смятате ли, че бордът на директорите представлява доста странна смесица?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Всички са от изключително богати семейства, но никой не притежава реален делови опит.

— Това са хора, които познавам добре, и са в бордовете на собствените си фондации.

— Това не доказва, че имат финансов опит и нюх да управляват компания като „Генстоун“.

— Никъде няма да намерите група от по-умни или почтени хора — ледено отвърна Уолингфорд, като се изчерви леко.

Помислих, че се кани да ни изхвърли, но на вратата се почука и в кабинета влезе доктор Келтавини.

Беше нисък, консервативен на вид човек в края на шестдесетте, с лек италиански акцент. Разказа ни, че когато се съгласил да оглави лабораторията на „Генстоун“, искрено вярвал в създаването на ваксина срещу рака. Отначало имал известни обещаващи резултати с поколения мишки с генетично заложени ракови клетки, но после се появили проблеми. Не успял да повтори ранните резултати. Нужни били много допълнителни тестове и опити преди да се стигне до определени заключения.

— След време ще има положителни резултати — каза той. — Много хора работят за това.

— Какво е мнението ви за Никълъс Спенсър? — попита Кен Пейдж.

Лицето на доктор Келтавини посивя.

— Заложих безукорната си репутация след упорит четиридесетгодишен труд, когато дойдох в „Генстоун“. А сега смятат, че съм замесен в провала на компанията. Отговорът ми е: презирам Никълъс Спенсър.

Кен отиде в лабораторията с доктор Келтавини, а ние с Дон си тръгнахме. Той имаше среща с ревизорите на „Генстоун“ в Манхатън. Казах му, че ще се видим в офиса по-късно, тъй като отивам в Каспиън, където бе израснал Ник Спенсър. Разбрахме се, че за да сглобим историята, докато още е интересна за хората, трябва да действаме бързо.

Това споразумение не ми попречи да се насоча на север, вместо на юг. Силно любопитство ме накара да потегля към Бедфорд, за да огледам мястото на зловещия пожар, който едва не бе отнел живота на Лин.