Люк Бесон
Артур и отмъщението на Малтазар (8)

Глава 8

Арчибалд и Маргарит стоят унили на стълбището.

— Не се тревожи за Алфред, ще потича пет минути и ще се върне. Страх го е от тъмното — успокоява съпруга си бабата, хваща го за ръка и се опитва да го вкара в къщата.

— Не за Алфред се притеснявам, а за Артур — отговаря дядото.

Възрастният човек затваря вратата и машинално пуска резето.

— Тази история толкова му е легнала на сърцето, а аз не искам той да е нещастен!

Бабата се усмихва.

— Артур е млад и това е първата му любовна мъка, но със сигурност няма да е последната. За съжаление ще преживее и други!

Арчибалд въздъхва. Всичко това не му харесва.

— Ами ако наистина е както казва той? Ако минимоите са в опасност?! Не е ли мой дълг да им се притека на помощ? — настоява той.

Жена му се приближава до него и взема дланите му в своите.

— Арчи! Внукът ти има невероятно развихрена фантазия и толкова много иска да види отново принцесата си, че си измисля какво ли не! Като посланието, издълбано върху оризово зърно например! Самият ти си ми казвал, че минимоите пишат само на листа, не е ли така?

— Да, разбира се — вяло се съгласява дядото, — но паяк не би могъл да донесе на Артур листо. Зрънце ориз е по-лесно за носене.

Маргарит се усмихва на съпруга си. Когато говори за минимоите, той също прилича на десетгодишен.

— Арчи, народът на минимоите е на повече от хиляда години и е преживял какви ли не бедствия. Затова днес са толкова силни.

— Да, отчасти е вярно — съгласява се Арчибалд.

— Премеждията са ги калили, така както ще се случи и с Артур — допълва тя.

— Да, но… те са толкова малки! — заключава дядото умилително, чак да се разтопи човек.

Маргарит го целува по челото.

— А ти си най-малкият сред всички нас! Хайде, ела да си легнеш. Утрото е по-мъдро от вечерта — съветва го жената, отдалечавайки се към стълбището.

— Аз… ще проверя дали всички врати са заключени и идвам — отвръща Арчибалд.

Маргарит не отговаря и постепенно изчезва нагоре по стълбите.

Арчибалд оценява тези секунди тишина. Въздъхва дълбоко, сякаш за да събере мислите си. Маргарит най-вероятно е права. Често е права. Може би той се притеснява без причина и това издълбано послание е просто детска игра. Детето е очарователно, прелива от въображение.

Арчибалд се примирява, на свой ред се насочва към стълбището, когато едно тихо изпукване под стъпалото привлича вниманието му. Поглежда надолу и забелязва малко бяло петънце, приличащо на зрънце ориз. Арчибалд коленичи, благодарение на лупата намира зрънцето и го взима. Върти го в дланта си, докато ясно прочита надписа върху него.

— „Помощ!“ — шепне Арчибалд, ужасен от прочетеното. Дори и с помощта на лупа, Артур не би бил способен да го напише с толкова дребен шрифт. Вече няма никакво съмнение: минимоите със сигурност са в опасност.

Майката на Артур повръща още веднъж във вече пълното пликче. Бащата ръмжи. Мисълта, че седалките може да се изцапат, му пречи да кара съсредоточено. От криволиченето му пък на жена му й става още по-лошо.

Артур е на задната седалка, все така обърнат на колене, с поглед, насочен назад. Виждат се единствено вдигнатите от колата облаци прах, които се осветяват в червено от стоп светлините. На майката отново й се повдига. Пликчетата са свършили и жената минава към аварийния план.

— Мисля, че трябва да спрем на тази бензиностанция — отронва задавено тя с пресипнал глас.

— Резервоарът ни е пълен! Освен това бензиностанциите насред полето винаги са по-скъпи от останалите!

— Не става въпрос да наливаме бензин, искам да се освободя!! — ядосва се майката, чието пребледняло лице само по себе си е ясен знак.

По-притеснен за седалките, отколкото за жена си, Арман паркира на широката площадка пред бензиностанцията. Жена му не изчаква дори колата да спре напълно, за да слезе. Изтичва през паркинга, запушила с две ръце устата си, устремена към тоалетните. Бащата гледа с отвращение двете пълни с повръщано пликчета, оставени на пода пред седалката. Той прави гримаса, хваща ги с два пръста и отива да търси кофа, в която да хвърли този почти радиоактивен отпадък.

За Артур цялата суетня няма значение и той въздиша, гледайки как прахта бавно пада на земята. Малките й частици, осветени от неоновите лампи на бензиностанцията, кръжат във въздуха като снежинки, пленници на лек ветрец. Красиво е.

Изведнъж, като Йети, изникнал от виелица, се появява Алфред, цял запотен, в облак от пара. Лицето на Артур се озарява. Единственият му приятел, най-доброто куче на света, е тичало след него чак дотук. Артур не вярва на очите си, но от друга страна, как е могъл да се усъмни в най-верния си другар! Без да знае, Алфред току-що е спасил живота на стопанина си, а може би и на минимоите.

Артур изскача от колата, а Алфред се мята върху него.

— Моят Алфред! — прегръща го силно Артур. — Провидението те изпраща! Ще ми направиш ли една голяма услуга? — пита момчето, държейки главата на кучето.

То изправя уши, чудейки се дали вече да не съжалява, че е дошло.

Майката поизбърсва лицето си и проверява дали няма някое петно върху хубавата рокля на цветя. Мъжът й се появява на вратата, а на лицето му е изписано: „Побързай, достатъчно време изгубихме с твоите глупости.“ Горката жена оправя набързо роклята си, хвърля бърз поглед в огледалото и изчезва. Явно до края на пътуването ще си изглежда като парцал.

Двойката стига до колата и майката поглежда поколението си на задната седалка. Артур се е свил на топка и се е завил почти презглава с карираното одеяло.

— Вече спи! — шепне майката, за да подскаже на бащата също да бъде тих.

— Много добре. Така ще мрънка по-малко — с нисък глас отвръща бащата.

— Не си прав, откакто сме тръгнали, гласът му не се е чул! — защитава сина си жената.

Бащата изфъфля някакъв отговор, който не значи нищо, но звучи като на английски.

Артур започва да хърка изпод завивката. Майката наостря слух. Странно хъркане за десетгодишно дете.

— Трябва да има дихателен проблем с нараснала адамова ябълка, за да хърка така! Може би трябва да го заведем на лекар? — пита майката загрижена.

— Чуй по-скоро това ръмжене! — отговаря бащата, включвайки мотора на двигателя. — Осемдесет коня без никакви проблеми. Това се казва рев! — подхвърля бащата, горд като пияч на бира след оригване.