Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (7) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава пета

След тази приятна забележка всички напуснахме Елтъм — Егремонт, Кемп, Нокталиите, доктор Агрипа и прекрасната му шайка главорези, които му служеха едновременно за охрана и за ескорт. Прекосихме Темза, поехме през полята и минахме покрай приората „Свети Йоан Йерусалимски“. Избягвахме тълпите, но на един кръстопът близо до Ледър Лейн бяхме принудени да спрем, защото под бесилката погребваха двама самоубийци с пронизани от колове гърди. Наложи се да поизчакаме, докато каруците, ръчните колички и зяпачите се разпръснат, и междувременно се позабавлявахме с представленията на мимовете, огнегълтачите и гълтачите на саби. Тези златни момчета и момичета от потайностите на града се възползваха от подобни случаи, за да припечелят някоя и друга пара, както и за да отмъкнат нечия кесия. Бях тревожен, разтърсван от гняв заради преживяното в Нюгейт и нащрек поради скритите заплахи на Хенри, а да не говорим за проклетата гатанка. Не ме свърташе на едно място. Погледът ми шареше по лицата на хората наоколо и тогава го видях. Един човек сред тълпата ни дебнеше! Мъжът беше облечен като амбулантен търговец, носеше кожена престилка през кръста и ниско нахлупена измачкана шапка. Когато се обърна, разпознах кучешкото лице на Цербер, човека на лорд Харон. Ръката ми се стрелна към камата, но тълпата се раздвижи и когато погледнах отново, разбойникът беше изчезнал.

Продължихме да яздим. Корнелий изравни коня си с моя.

— Умислен ми се виждаш, мастър Шалот.

Въпреки вида му, гласът му беше дружелюбен.

— Кралят ми зададе една гатанка — троснато му отвърнах аз и погледнах Агрипа през рамо. — Трябва да я разгадая!

— Каква е гатанката? — полюбопитства Корнелий.

Разказах му за проклетата лисица, пустото пиле и нещастната купа със зърно, които, естествено, трябваше да бъдат превозени през дяволската Темза.

— Учил съм в Инсбрук — заяви Корнелий. — Когато бях писар, много ме биваше с гатанките.

Той се почеса по брадичката.

— Благодаря за желанието ви да ми помогнете — отвърнах му и хвърлих злобен поглед към Агрипа.

— Не мога да ти помогна, мастър Шалот — заяви добрият доктор. — И преди да съм забравил — кралят иска да ти предам, че трябва да откриеш отговора на гатанката, преди да се върнем в Елтъм.

За малко да падна от коня. Добре че краката ми бяха здраво стъпили в стремената. Бенджамин се приведе към мен и дългото му лице се сбърчи от тревога.

— И аз се опитвам да ти помогна, Роджър — каза ми той. — Задачата е логическа. Решението й сигурно е много близко до ума, но, убий ме, не мога да го измисля.

Такива насърчителни думи звучаха в ушите ми, докато напускахме главния път и поемахме по един изровен коларски път, който водеше към имението Малвъл. Какъв прелестен ден беше само! Жътварите работеха под кротките лъчи на слънцето, небето беше синьо и по него се носеха пухкави облаци. Беше един от онези чудни дни в Англия, когато във въздуха витае предчувствие за есен, а полята крият обещание за богата реколта. Само за мен, клетия Шалот, денят беше лош. Трябваше да пазя някаква реликва, господарят Харон и неговото псе ме преследваха и яздех по пътищата, заобиколен от най-свирепите мъже в цяла Европа! Горкият аз!

Пристигнахме в Малвъл в ранния следобед. Трябва подробно да ви опиша това мрачно място. Триетажната четвъртита постройка не беше от дърво и замазка, ами от тъмносив твърд варовик. По етажите имаше тесни прозорци със затворени капаци. Покривът беше покрит с червени плочи и в двата му края се издигаше по един комин, който се извиваше като змия към небето. Сега разбирах защо изборът им беше паднал на тази къща. Сградата беше укрепена и вероятно кралят я ползваше, за да държи там затворниците, които иска да скрие от очите на лондончани, или пък за да се среща със своите пачаври и с чуждите съпруги. В покрития с калдъръм двор зад къщата имаше конюшня и разни пристройки. От двете й страни имаше по една тясна градинка, а отпред се простираше тревна площ, разделена на две от покрита с камъчета пътека, която водеше към главния вход. Задната врата, която служеше като таен вход, беше малка и тясна. Отпред обаче имаше огромна потъмняла дървена врата, окачена на стоманени панти и подсилена с железни гвоздеи. Имението беше опасано от защитна стена с остри шипове отгоре, изградена от същия тъмен варовик като къщата и висока поне дванайсет стъпки. Вътре можеше да се проникне само през един тъмен, подобен на пещера портал.

Кемп осведоми мен и Бенджамин, че реликвата ще бъде преместена тук. Стояхме върху конете си в портала и се взирахме в къщата.

— Била е собственост на Изабела Малвъл — обясни ни Кемп. — Една нощ преди три години имението било нападнато и напълно разграбено.

— А какво се е случило с Изабела Малвъл? — поиска да узнае Бенджамин.

— Чисто и просто изчезнала. Неразрешима загадка!

— Идеално е — намеси се Егремонт. — Най-доброто място за съхранение на държавата. Избрах го от списъка, който ми даде Кемп.

— Охранява се лесно — додаде сър Томас. — Мастър Даунби, двамата с Шалот ще се настаните в къщата на пазача.

Оставихме конете си да пасат на поляната. Ключовете бяха у Кемп, който отключи трите ключалки на предната врата и ни въведе вътре. Бил съм в много къщи с лоша слава. Намирал съм подслон в усамотени и обитавани от духове постройки на границата между Англия и Шотландия, в гъмжащи от призраци дворци по бреговете на Лоара и в мрачни замъци по течението на Рейн. Всички тези места бяха ужасни, пропити с кръв и пълни с привидения, но имението Малвъл беше едно от най-лошите.

— Зловещо е — прошепна Бенджамин.

Кемп вървеше пред нас по коридора и после спря при стълбището, което водеше към другите два етажа. Не можех да не се съглася с Бенджамин. Усещането може би се дължеше на покрития с каменни плочи под или на голите стени, които улавяха всеки звук и го превръщаха в ехо. Може да беше и от тесните прозорци, през които светлината се процеждаше едва-едва, потапяйки стаите и коридорите в полумрак и изпълвайки ъглите със сенки. Е, беше чисто — пометено, измито и всички стаи бяха мебелирани, но понеже подът не беше застлан с тръстика, а по стените нямаше драперии, всеки шум отекваше. Егремонт се гордееше с избора си на място. Той пренебрегна възраженията на Кемп и настоя да претърсим къщата от покрива чак до тъмното, зловещо мазе.

— Тук и мишка не може да се промъкне — заявих аз.

Господарят ми, който беше потънал в необичайно мълчание, само кимна.

Най-накрая се събрахме около масата в кухнята. Кемп седеше в единия й край, а Егремонт в другия.

— Всичко е готово — започна Егремонт. — Що се отнася до охраната, Нокталиите ще останат тук.

— Има ли храна? — попита Кемп.

— Аз ще се погрижа за това — отвърна тихо Егремонт — Винаги сами си купуваме храната и пиенето.

— Ами охраната от страна на англичаните? — поиска да узнае сър Томас. — Кралят ни обеща шестима от най-добрите си стрелци от Тауър.

— Утре ще донесат реликвата тук, нали? — попита Егремонт.

Кемп кимна.

— Ще пристигне веднага след пладне.

Егремонт се почеса по бузата. Единият му пръст зашари по един белег от меч отстрани на челюстта му.

— Държавата ще бъде донесена тук — повтори той, барабанейки с пръсти по кухненската маса. — Ще има деветима от Нокталиите, останалите няма да са ни нужни.

Спътникът му понечи да му възрази, но Егремонт го спря с махване на ръката.

— От тях, Корнелий — меко рече той, — искам да охраняват охраната.

Егремонт се намръщи и присви очи.

— Държавата ще пристигне утре и ще остане в запечатаното си ковчеже. Капаците на прозорците ще бъдат затворени, а всички врати — заключени и залостени. Каквото и да се случи, никой няма да влиза или да излиза. Така ще бъде в продължение на пет дни, докато каравелата на императора не влезе в пристанището на Темза и не бъдат извършени всички приготовления. После ще пренесем държавата на кораба. Дотогава реликвата на моя господар ще бъде охранявана от петнайсетима мъже — деветима Нокталии и шестима ваши стрелци. Съгласен ли сте, сър Томас?

Кемп кимна.

— Искам — продължи Егремонт — отвън денем и нощем да патрулират кучета. Къщата на пазача ще бъде охранявана от стрелци, а в нея заедно с мастър Даунби и неговия слуга ще отседне и Корнелий. Доволен съм — прибави Егремонт, — че тук няма тайни входове и че реликвата на моя господар — той натърти на всяка дума — ще бъде в безопасност.

— Как можем да бъдем сигурни, че в къщата не се случва нищо нередно? — поиска да узнае Бенджамин.

— И за това сме помислили — намеси се Корнелий. — Щом камбаните на „Свети Йоан“ в Кларкънуел забият за утринната, а после и за вечерната литургия, ще показвам фенер през един от прозорците на първия етаж на къщичката на пазача. Ще го показвам по три пъти. Ако в отговор не се види никаква светлина, ще знаем, че нещо не е наред.

— Колко време ще продължи това? — попита Бенджамин.

— Около пет дни — отвърна Егремонт. — Докато не се приготвя за отплаване.

Вгледах се в господаря си през масата. Той беше свел глава и покриваше долната част на лицето си с ръка. Беше слушал внимателно и виждах, че е разтревожен като мен. Как щяхме да успеем да върнем истинската реликва на краля и да я подменим с копието, както ни беше заръчал Големия звяр? И най-вече — как щях да разгадая проклетата гатанка? Страхът ме завладя. Големия звяр щеше да се разбеснее, задето пратеникът на императора го е преметнал толкова ловко, и тогава тежко на злочестия Шалот!

Разговорът продължи разпиляно около последните подробности, които ни бяха разяснени от Кемп и Егремонт. Дори тогава, още преди ужасните и кървави убийства да започнат, се запитах защо местят реликвата в това имение и какво налага цялата тази тайнственост и присъствието на всичките тези стражи. Когато обаче умът ти е зает с въпроса как да пренесеш някаква проклета лисица, пиле и купа със зърно през Темза, подобни вероломни замисли не са достойни за вниманието ти. Срещата приключи. На излизане от този дом на привидения, над който бе надвиснала сянката на нещастията и греха, тревогата ми отново се засили. Чудех се какво ли е сполетяло предишната му собственичка, Изабела Малвъл. Господарят ми също се беше умълчал. Разпитах го обстойно и открих още една причина за неговото безпокойство.

— Става дума за Миранда — печално ми отвърна той.

Сърцето ми замря.

— Да не би да е болна?

— Не, по-лошо е. Отпътувала е на север при свои роднини в Йорк. Заминала е скоро след като аз тръгнах за Венеция.

(Сърдечните дела винаги са болезнени и макар в тази история красивата Миранда да не взема участие, по-нататък тя играе твърде важна роля!)

Двамата с Бенджамин се оттеглихме в къщата на пазача заедно с Корнелий и огледахме стаите си. Къщата беше доста просторна, имаше две помещения на горния етаж и две на приземния, както и малък килер или кухничка. Корнелий се настани в една от стаите горе, а ние с моя господар заехме двете стаи в приземието. Помещенията бяха тесни като килии, но бяха удобни. Корнелий огледа прозореца, през който щеше да показва фенера, и изказа задоволството си. След това чухме Кемп да ни вика отдолу. Господарят ми слезе, но тъкмо когато се готвех да го последвам, Корнелий ме хвана за ръкава.

— Харесваш ми, Шалот — хлътналите му очи се взряха в моите.

— Благодаря ви много — отвърнах смутен.

Зачудих се дали Корнелий не е от онези, дето си падат по момчета. Знам, че не съм кой знае какъв хубавец, но има хора, които не подбират!

— Трябва да вървя — заявих му.

— Харесваш ми, Шалот.

— Да, без съмнение — казах. — Аз също много ви се възхищавам.

— Имах брат, който много приличаше на теб. Беше кривоглед с едното око и пакостливият му дух кипеше като ейл в бъчва. Умря от чума в Инсбрук.

Хлътналите му очи продължаваха да ме гледат, без да мигнат.

— Бъди много предпазлив — продължи Корнелий. — Вашият крал е… Как му казвате вие? Луд за връзване?

— Глупости — отвърнах му. — Той е един от най-мъдрите мъже в християнския свят.

Корнелий се ухили.

— Прочети това на връщане — той ми подаде парче пергамент.

Тръгнах към вратата.

— Шалот, вземи и това — Корнелий се приближи и пусна в ръката ми торбичка.

Опипах я внимателно и установих, че съдържа някакъв прах.

— Когато спечелиш наградата си, това ще ти потрябва!

Погледнах го слисано.

— По-добре тръгвай.

Тръгнах надолу по стълбите към приземния етаж, където ме чакаха Кемп и останалите. По средата на пътя спрях и разгънах парчето пергамент. Почеркът беше ситен и четлив, с идеално изписани букви. Прочетох го веднъж, после още веднъж, ухилих се и го върнах в кесията си. Вече знаех отговора на гатанката, която Големия звяр ми беше задал!

Върнахме се в двореца точно преди залез. Великият кучи син беше настроен за гуляй. Беше прекарал следобеда в лов със соколи из мочурищата, така че беше в добро разположение на духа и продължаваше да се прави на велик държавник, отдал се на своите любими удоволствия. Срещнахме се в същата стая, но този път вътре бяха наредени маси, покрити с копринени покривки и украсени с най-красиви сребърни съдове. Хенри седеше на челно място на масите, подредени във формата на подкова. Беше облечен в кадифе, а шапчицата на главата му беше небрежно килната на една страна. Там бяха старите му другари — Норис и Брандън, графът на Съфолк, придружени от своите дами. Една красавица привлече погледа ми. Беше висока, елегантна, с тъмна коса и бледо лице. Носеше тъмнозелена дреха и беше изключително привлекателна. Приличаше на прекрасно видение, на богиня, която се явява на ловците сред тъмните горски дебри. Имаше гарваново черни вежди и чувствен поглед. Ан Болейн! Макар да лежи в гроба вече повече от шейсет години, заровена дълбоко под студените каменни плочи на църквата „Сейнт Питър ад Винкула“ в Тауър, аз си спомням до последната подробност как изглеждаше онази вечер. Беше едновременно скромна и дръзка, сдържана и съблазнителна. Говореше тихо и ненатрапчиво, но приковаваше погледите и вълнуваше сърцата. Всеки път, когато великата Елизабет ми дойде на гости, й казвам, че майка й беше жена до мозъка на костите си. Несравнима красавица! Смъртен грях в рокля като Елена от Троя! Очевидно беше, че Хенри е заслепен от нея. Перчеше се и търсеше одобрението й за всяка своя постъпка. Свела поглед, тя отвръщаше с нежен и гърлен смях. Завидях на Хенри не на шега. Забелязах и друго — Ан държеше ръкавите на роклята си спуснати над ръцете си, за да прикрива шестия си пръст. Години по-късно, когато бяхме насаме, тя ми позволи да го огледам внимателно. Не беше кой знае какво — малък израстък на дясната ръка, за който враговете й казваха, че бил дяволска бозка, от която кърмела приближените си. На Ан обаче не й трябваха подобни вещерски шмекерии — можеше да омае всеки само с една целувка!

Но нека се върнем към пиршеството на Големия звяр. Кардинал Уолси също присъстваше, но беше умълчан и затворен в себе си. Той беше единственият мъж, който очевидно не беше впечатлен от Болейн, и държеше да го покаже. Хапнахме до насита. В пикантни сосове бяха сервирани печен фазан, лебед, патица, минога, змиорка, най-крехкото телешко и най-сочният петел. Чашите за вино бяха дълбоки и непрекъснато се допълваха. Пихме и ядохме в един отдалечен ъгъл, заслушани в хор на момчета, който изпълняваше песен, композирана от Абелар^[1]. Хенри, каквато си беше свиня, се наливаше така, че накрая бузите му се зачервиха, а очите му светнаха. Тогава, изпълнен със злост, той се обърна към стария Шалот.

— Кажи ни сега, Шалот — ревна. — Какъв е отговорът на гатанката?

— Каква гатанка? — провикна се Норис, този лъжлив кучи син, сякаш не знаеше.

— Един човек трябва да пренесе през Темза лисица, пиле и купа със зърно — изгрухтя великата свиня. — На лодката може да качи само по едно нещо при всяко прекосяване на реката — Хенри въздъхна в отговор на многозначителните погледи на съзаклятниците си. — Ако вземе зърното, лисицата ще изяде пилето. Ако вземе лисицата, пилето ще изяде зърното. Е, Роджър, как ще пренесе и трите през реката?

Тлъстото лайно облиза пръсти.

— Ако не можеш да решиш гатанката, ще трябва да платиш глоба. Слънцето е превърнало развъдника ни за шаран в кална локва. Ако се провалиш, утре ще трябва да застанеш в средата му и да бъдеш чучелото!

Изстенах тихо и затворих очи. Това беше стара селска игра. Някой нещастник сядаше върху трикрако столче в средата на локва, а останалите го замеряха с буци кал. Печелеше онзи, който успееше да го събори от столчето три пъти. Глупава и жестока игра. Хенри щеше да изпита огромна наслада! Господарят ми настръхна и понечи да възрази, но аз го потупах по коляното. Улових и пълния със загриженост поглед на Уолси и бързо му смигнах. Той ми се усмихна. Ан Болейн, Господ да я благослови, вдигна глава и — може трескавият ми ум да си е направил шега с мен или пък недостатъчната светлината да ме е подлъгала — но съм сигурен, че ми изпрати въздушна целувка. Въпреки жестокостта, с която тя по-късно се отнесе към клетата кралица Катерина, от този миг нататък сърцето ми й принадлежеше!

— Хайде, Шалот! — прогърмя гласът на адския крал. — Кажи ни отговора!

— Отговора! Отговора! — подхванаха монотонно неговите приятели и затропаха по масата с чашите си като немирни ученици.

— Много е лесно — отвърнах аз, отблъснах стола си назад и се изправих. — Мъжът трябва да прекоси реката четири пъти. Първо пренася пилето и се връща да вземе зърното. После пренася зърното и се връща с пилето. Оставя пилето и пренася лисицата на отсрещния бряг, където я оставя със зърното. Най-накрая се връща да вземе пилето. В нито един момент — заключих победоносно — лисицата не остава сама с пилето, нито пък пилето остава само със зърното.

Господарят ми изръкопляска. Останалите се почесваха объркани по главите, опитвайки се да проумеят решението на гатанката. Хенри ме гледаше свирепо, свъсил вежди.

— Правилно, Роджър — избоботи той. — Явно няма да бъдеш чучело. А сега виж каква награда съм ти приготвил!

Кралят щракна с пръсти на един слуга, който отиде до най-отдалечената врата на стаята и я отвори. Чух гръмовен като камбана лай и дращене на нокти по покрития с каменни плочи под. После в стаята влезе най-рунтавото и най-грамадно ловджийско куче, което някога съм виждал. Двама слуги едва го удържаха за кожената му каишка. Кучето полетя като стрела право към Хенри, скочи на масата, разбута каните и чиниите, докато се мъчеше да оближе лицето на тлъстия кучи син. Естествено, Хенри се наслаждаваше на обожанието на кучето и на властта си над него. Хвърляше парчета месо в устата му и дори му даде да пие от чашата си за вода. Дамите се разпищяха от удоволствие, когато го почеса зад ушите.

— Добро момче! — извика той. — Добро момче, долу!

Хенри Норис, окуражен от дружелюбното поведение на кучето, се наведе, за да му подаде парче месо. Промяната, която настъпи у грамадния мастиф, беше поразяваща. Той присви уши, устните му се отдръпнаха и разкриха огромните му зъби. В живота си не бях виждал Норис да се движи толкова бързо. Хенри погали кучето, усмихвайки ми се злорадо.

— Това е подаръкът ти, Роджър!

Седях като втрещен. Кучето беше гигантско — най-малко шест-седем стъпки от носа до върха на опашката. Високо беше четири стъпки, имаше мръсна сива козина, огромна глава и хищни челюсти. Когато кралят проговори, кучето извъртя глава, провесило език, и отправи блесналия си поглед към мен. Какво можех да сторя? Да отхвърля пред всички подаръка на краля, щеше да се приеме като обида към негово величество, а и ако го сторех, един Бог знае какви други удоволствия ми беше приготвил Хенри.

— Това е прекалено — прошепна господарят ми.

— Изведете го! — провикна се Хенри. — Отведете Кастор някъде другаде! А ти, Роджър, върви да се сприятелиш с подаръка си!

Дощя ми се да се втурна право към най-близкия нужник, но умишлено се бях въздържал от прекомерно пиене. Спомних си думите на Корнелий и докато кралят се разсейваше, взех парче месо от чинията, отворих кесията си и поръсих месото с малко от праха, който ми беше дал предводителят на Нокталиите. Имаше наситен и сладък мирис. Затворих очи и се помолих да не е отрова. Уолси беше покрил долната част на лицето си с ръце. Пръстите на Бенджамин се плъзгаха към камата му. На Ан Болейн вече не й беше до смях. Дори Норис се наведе и прошепна нещо в ухото на краля. Кралят обаче остана неумолим. Изведоха огромния мастиф Кастор и аз трябваше да го последвам.

Към преддверието водеха две врати. Щом пристъпих в него и двете се затвориха и заключиха зад гърба ми. Слугите, които държаха Кастор, ме изгледаха със съчувствие, освободиха кучето от повода и ме оставиха сам с него, скривайки се зад по-отдалечената врата. Помещението беше опасано от свещници, чиято светлина правеше сянката на кучето върху стената огромна. Чуйте сега голямото прозрение на Шалот. Аз, който съм бил преследван от вълци, леопарди, а на няколко пъти и от плъхове-човекоядци, все пак смятам, че най-свирепото животно на земята си остава човекът. Да не говорим, че знаех доста за кучетата — внимавах да не правя резки движения и се стараех да го гледам право в очите. Кучето имаше добро сърце. Не ми се нахвърли, ами легна, вирна глава с изплезен език и впи поглед в мен. Аз също се приведох и извадих парчето месо от кесията си. Беше крехко и се късаше лесно. Кастор се изправи. Протегнах ръка.

— Хайде, момчето ми — промълвих. — Не изяждай стария Шалот. Ето ти едно сочно парче месо.

Кучето пристъпи към мен. Спря, подуши месото и от огромната му уста се проточиха лиги. Месото изчезна, дадох му друго парче. Всеки обича месо, но Кастор ги лапаше, все едно животът му зависеше от това. Най-накрая изяде всичко и започна да ближе ръцете ми. Изръмжа. Сякаш ръмженето идваше направо от стомаха му. Изправих се и го погледнах отгоре.

— Как смееш! — казах аз с твърд глас. — Седни!

Той седна и заскимтя подкупващо, с умоляващи очи. Отворих кесията, която Корнелий ми беше дал. Поръсих малко от праха по пръстите си и му позволих да ги оближе.

— Добро куче!

Тръгнах към далечния край на помещението. Кучето ме последва.

— Седни! — извиках.

Кучето падна като фустата на някоя лека жена.

— Стани!

Кастор наостри уши и размаха опашка, гледайки ме настоятелно.

— Ела тук! — щракнах с пръсти.

Видях, че се готви за скок.

— Не, ходом!

Казвам ви, това куче имаше десет пъти повече ум в главата си от моя калелан и всичките му енориаши, взети заедно. Кучето се приближи, близна върха на ботуша ми и легна на земята. Забравих за Хенри и за неговите ухилени придворни, изпълнени с презрение. Приятелите ми се брояха на пръсти и в тази мрачна зала изведнъж осъзнах, че съм си спечелил още един, който ще ми е верен до гроб.

Да можехте да видите със собствените си очи какво последва! Върнах се в кралската банкетната зала с Кастор, който пристъпваше зад мен. Казах му „Долу!“ и той седна. Когато Хенри го повика, Кастор, Бог да го благослови, не го удостои дори с поглед. Придворните се смееха и ръкопляскаха. Към нас полетяха кесии със сребро. Дори старият Хенри благосклонно призна поражението си. В знак на задоволство ме замери с чашата си и едва не ме улучи в главата.

(Много години по-късно, когато Хенри вече беше болен от сифилис и аз го разхождах из двореца в количката му, той не спираше да ме пита как съм успял да опитомя кучето. От уважение към паметта на Кастор така и не казах истината на стария мошеник.)

На следващата сутрин аз, Бенджамин и новият ни спътник, който настоя да спи в леглото ми, се присъединихме към Корнелий в къщата на пазача в имението Малвъл. В един момент с предводителя на Нокталиите останахме насаме и аз се възползвах от случая, за да го попитам какъв е бил този прах и откъде беше научил за подаръка от Хенри. Корнелий се ухили. Белите му и остри зъби ми напомниха за Кастор.

— Колкото до гатанката — отвърна ми той, — няма гатанка, която да ме озадачи, мастър Шалот. А що се отнася до подаръка, граф Егремонт подари на Хенри две кучета. Вашият крал заяви, че му трябва само едното, но имаше намерение да даде другото на някой от своите приятели, който най-малко очаква такъв подарък. Когато чух за гатанката, си спомних, как Хенри се кискаше, планирайки подаръка си — Корнелий сви рамене. — Пък Кастор обича анасоново семе. Всички кучета го обичат. Дай му малко и ще ти е верен до гроб.

— Кралят знае ли? — попитах.

Корнелий поклати глава.

— Анасоновото семе е сладко — чукна той с пръст по брадичката ми, — но Кастор познава хората, мастър Шалот. Очевидно е видял у теб качества, които остават скрити за останалите.

Смутих се. Корнелий ме потупа по рамото.

— Не се стеснявай, мастър Шалот. Не те лаская. Просто мисля, че всички хора са зли по природа, но някои са по-малко зли от останалите.

По-късно същия ден Егремонт, Кемп и останалите Нокталии пристигнаха в имението Малвъл. Придружаваха ги двама стрелци от Тауър, които охраняваха покрита каруца, превозваща стоманеното ковчеже с реликвата. За известно време настъпи суматоха, понеже стражите обиколиха имението и претърсиха обстойно всяка педя от господарската къща. С Бенджамин наблюдавахме събитията от къщата на пазача, а между нас стоеше Кастор, вперил поглед през прозореца. Когато слугите доведоха кралските ловджийски кучета, които щяха да патрулират в имението през нощта, Кастор отметна глава и залая в радостно очакване. Вече бях опознал кучето и щом му хвърлих две парчета сладкиш, то легна на пода и ме загледа с обожание. Видяхме, как свалят ковчежето от каруцата и го пренасят в къщата. Сред новодошлите съгледах сър Хюбърт Баркли и една млада двойка. Попитах Корнелий кои са те.

— Осуалд и Имелда Петръл.

— Защо са тук?

— Стражите трябва да се хранят. Ще пускат семейство Петръл в къщата всеки ден в три часа, за да приготвят вечерята и закуска за следващата сутрин, както и за да почистят съдовете в кухнята. Ще си тръгват преди шест часа — Корнелий ме тупна закачливо по рамото. — Не се притеснявай, Шалот, Егремонт лично ги е избрал.

Той се наведе и погали Кастор.

— Реликвата ще бъде в безопасност, стига вашият крал да не скрои някой номер.

— Няма, освен ако не се е сдобил със способността да става невидим! — сопна се Бенджамин. — Как, за Бога, някой ще съумее да проникне в имението при тази охрана, да открадне безценната реликва и да се измъкне безнаказано?

— Да, как наистина? — промърмори Корнелий. — Погледът на вашия крал обаче беше достатъчно красноречив за мен. Той иска да завладее Франция и за тази цел му е необходима подкрепата на Негово императорско величество. Може би обаче връщането на реликвата му се струва прекалено висока цена за този съюз!

Два часа по-късно всички се събрахме в салона на къщата. Баркли се приближи към мен, за да ме поздрави. Изглеждаше засрамен и се извини, че не е научил навреме какво ме е сполетяло. Успокоих го и му стиснах ръка. Баркли посочи към стоманеното ковчеже на масата.

— Радвам се, че задачата ми приключи, Роджър. Въобще не съжалявам, че се разделям с тази реликва.

— Да не би да сте имали посетители? — прекъснах го аз. — Някакви разбойници да са се опитвали да влязат в къщата ви?

— Не, не — поклати глава Баркли. — Ковчежето беше запечатано ден след като те отведоха. Хората на сър Томас Кемп патрулираха из околните улици. Бяхме в безопасност.

— Дори и от интригите на краля ли? — прошепнах.

Баркли, Бог да го благослови, се изчерви от смущение.

— Повярвай ми, Роджър — на свой ред ми прошепна той, — макар че едва ли ще повярваш и на половината от историята…

Егремонт го извика и Баркли се отдалечи. Насочих погледа си към младите съпрузи, които бях зърнал по-рано през деня. Бяха симпатична двойка и държаха гостилница на ъгъла на Милкуел Стрийт, съвсем близо до църквата „Сейнт Джайлс“. Осуалд имаше приятно лице и се стараеше да се хареса на всяка цена. Беше загубил ума и дума. Имелда беше умницата в семейството. Имаше остри черти и рязко, хладно поведение. Не отвърна на задявката ми и полушеговито-полуядосано ми разказа, че Чужденеца, както наричаше Егремонт, им предложил пет златни монети, за да готвят на стражите.

— Как можех да откажа? — заяви тя. — С тези пари ще можем да разширим гостилницата и дори да купим къщичката до нас и да я направим пивница.

— Защо се е спрял тъкмо на вас? — полюбопитствах.

— Ами защото, мастър Шалот, моите пайове са прочути в цял Лондон. Много ме бива в кухнята. При нас идват благородници, търговци и кръчмари. Трябва сам да се уверите някой път.

Допаднаха ми ясните й, излъчващи задоволство очи. Тъкмо щях да приема поканата й, когато Егремонт помоли повечето присъстващи да излязат от стаята. Още помня всяка подробност — Нокталиите с нахлузените на главите им качулки; яките стрелци с обветрени лица — най-опитните бойци от кралската войска, преметнали през рамо дългите си лъкове; младия и жаден за одобрение Осуалд и Имелда, която ми се усмихваше през рамо. Всички те отидоха да чакат в коридора. Господи, затварям очи. Както казва Макдъф: „Как мога да забравя, че са живели същества, които за мен били са всичко?“^[2] Безценен беше този миг, в който виждах всички живи и здрави. Погледна ли обаче назад, осъзнавам, че тези хора са били обречени, набелязани за жертви на кърваво убийство.

Казват, че държавата на Карл Велики носи проклятие, и никак не ми е трудно да повярвам на тези твърдения. Кемп, Корнелий, още един от Нокталиите, Баркли, Бенджамин и аз се събрахме около масата. Егремонт счупи печата на ковчежето и отвори капака. Развърза торбичката, извади отвътре държавата на Карл Велики и я показа на всички.

— Вижте! — прошепна. — Държавата на императора! Божественият знак на Империята, който отново е притежание на законния наследник на Карл Велики, Негово императорско величество Карл V, император на Свещената римска империя, крал на Испания и Божи наместник на земята!

Големия звяр със сигурност щеше да възрази срещу това описание, но дори аз занемях благоговейно пред великолепието и красотата на тази прочута реликва. Егремонт я подаде на Баркли, който я огледа внимателно.

— Това е държавата, нали? — попита Егремонт.

— Това е — отвърна златарят.

Егремонт я постави обратно в торбичката и я върна в ковчежето, което отново беше запечатано.

— Така — обърна се към нас Егремонт. — Ето какъв е планът. Осмина от Нокталиите, начело с Йонатан — Егремонт посочи към един мъртвешки блед мъж, — ще останат да пазят реликвата. Ще им помагат шестима кралски стрелци от Тауър. Тези мъже няма да напускат къщата. В три часа всеки ден — Егремонт презрително сви устни — вътре ще бъдат допускани двамата готвачи. Те няма да могат да внасят или да изнасят каквото и да било. Ще приготвят вечерята, както и закуска за следващия ден. В шест часа трябва да са си тръгнали.

Егремонт направи пауза и огледа присъстващите.

— Капаците на всички прозорци ще бъдат затворени. Предната врата ще се заключва отвън. Ключовете ще държи Корнелий. Щом готвачите напуснат имението, кучетата ще се пускат и къщата на пазача ще се затваря. Разбрах, че останалите стрелци ще лагеруват пред стените на имението. Така ли е, сър Томас?

Кемп кимна.

— В шест сутринта и в шест вечерта Корнелий ще пали фенер. Йонатан ще му отговаря — Егремонт направи пауза. — Ако от къщата не отговорят на сигнала, Корнелий незабавно ще изпрати да ме повикат. Ние двамата със сър Томас ще отседнем в една местна странноприемница — „Златната дарохранителница“.

Егремонт прекоси стаята и сложи ръка върху рамото на Йонатан.

— Имам ти пълно доверие — каза му Егремонт и впери поглед в него. — Трябва да следваш точно заповедите ми, разбираш ли? Дори някой да се разболее, той ще трябва да остане в имението.

— Колко време ще продължи това? — сопна се Кемп.

— Казах ви, сър Томас, докато не подготвим императорския кораб за отплаване — усмихна се кисело Егремонт. — Корабът ще бъде съпровождан от английската флота, както и от императорски галери. Не искаме французите да се месят.

— Кога ще стане това?

— Когато ви известя, след около пет дни. Сега трябва да вървим.

Егремонт и Кемп се сбогуваха с петнайсетимата мъже, които оставаха да пазят реликвата, и после си тръгнахме. Тогава за последно ги видяхме живи.