Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (23)

VIII
Братство

Когато Д’Арно се свести, той се намери легнал върху постеля от меки треви в колиба, построена от клони.

През отвора се виждаше поляна, покрита със зеленина, зад която се издигаше плътна стена от храсти и дървета.

Той се чувстваше съвършено разнебитен и твърде слаб. Когато съзнанието му се възвърна напълно, почувства остри болки от безбройните рани във всяка кост, във всеки мускул на тялото си — последица от ужасните побои, които бе изтърпял.

Дори само обръщането на главата предизвикваше у него такова безумно страдание, че той дълго време лежа неподвижно, със затворени очи.

Опитваше се да пресъздаде подробностите от онова, което се беше случило с него до онази минута, когато припадна, за да намери обяснение за сегашното си положение. Мъчеше се да разбере дали е между приятели или между врагове. Най-после си припомни цялата ужасна сцена при стълба и стройната бяла фигура, в прегръдките на която бе загубил съзнание.

Д’Арно не знаеше каква участ го очаква. Не виждаше и не усещаше никакъв признак на човешко присъствие наоколо.

Непрекъснатата музика на джунглата — шумоленето на листата, жуженето на насекомите, гласовете на птиците и маймуните — го унасяше с ласкав, приспивен шепот.

Най-после той потъна в спокоен сън и се събуди чак след пладне.

След пробуждането си пак изпита странното чувство на пълно объркване, което този път обаче премина значително по-бързо, и като погледна през отвора на колибата, видя един човек, клекнал отвън.

Беше с широк, мускулест гръб, силно загорял от слънцето, но въпреки това Д’Арно видя, че това е гърбът на бял човек, и благодари на съдбата.

Французинът тихо повика Тарзан. Той се обърна, стана и се запъти към колибата. „Лицето му е прекрасно — най-прекрасното, което съм виждал досега“ — помисли си Д’Арно.

Приведен, Тарзан пропълзя в колибата при ранения офицер и докосна с хладна ръка челото му. Д’Арно му заговори на френски, но човекът поклати скромно глава, както се стори на французина.

Тогава Д’Арно опита на английски, но получи същия отговор. Италианският, немският и другите езици доведоха до същия резултат. Д’Арно знаеше няколко норвежки, руски и гръцки думи и имаше повърхностна представа за едно от наречията на негърските племена от западното крайбрежие. Човекът не разбираше нищо.

Като прегледа раните му, непознатият излезе от колибата и изчезна. След около половин час се върна с някакъв плод, подобен на тиква, пълен с вода.

Д’Арно пи жадно, но яде малко. Учудваше се, че не го тресе. Пак се опита да говори със странния си спасител, но опитът му отново излезе несполучлив.

Внезапно човекът излезе от колибата и след малко се върна с парче кора и — о, чудо на чудесата — с обикновен молив!

Приклекнал редом с Д’Арно, той писа няколко минути по гладката й вътрешност, после я подаде на французина. Д’Арно беше изумен от вида на написаната с четливи английски печатни букви бележка:

„Аз съм Тарзан, от племето на маймуните. Вие кой сте? Можете ли да четете на този език?“

Д’Арно взе молива и се замисли. Този странен човек пише на английски! Очевидно той е англичанин.

— Да — каза Д’Арно, — аз чета на английски. Но и говоря този език и ние можем да разговаряме на него. Преди всичко ми позволете да ви благодаря за всичко, което направихте за мене.

Човекът отново поклати глава и пак посочи молива и кората.

— Mon Dieu! — възкликна французинът. Щом сте англичанин, защо не говорите английски?!

И тогава му дойде наум, че човекът може би е ням, даже глухоням.

И Д’Арно написа върху кората на английски:

„Аз съм Пол Д’Арно, лейтенант от френския флот. Благодаря ви за всичко, което сторихте за мене. Вие ми спасихте живота и всичко, което ми принадлежи, е ваше. Ще ми разрешите ли да попитам как човек, който пише на английски, не говори на този език?“

Отговорът на Тарзан доведе Д’Арно до пълно изумление.

„Аз говоря само езика на моето племе — големите маймуни, които управляваше Керчак. Говоря малко езика на слона Тантор и на лъва Нума и разбирам езиците на другите народи от джунглата. С човешко същество не съм говорил никога, освен веднъж с Джейн Портър, и то чрез знаци. Това е първият път, когато говоря с другиго от моята порода посредством писане.“

Д’Арно беше поразен. Изглеждаше невероятно да съществува на земята възрастен човек, който никога да не е говорил с друг човек, а още по-нелепо е този човек да може да чете и пише! Той пак погледна посланието на Тарзан: „Освен веднъж с Джейн Портър“ — това беше името на американската девойка, отнесена в джунглата от горила!

Внезапна догадка блесна в мозъка на французина — ето я горилата! Той взе кората и молива и написа:

„Къде е Джейн Портър?“

„Тя се върна при близките си в хижата на Тарзан от племето на маймуните.“

„Значи тя е жива? Но къде е била? Какво се е случило с нея?“

„Тя е жива, Теркоз я бе взел за жена, но Тарзан я отне от Теркоз и го уби, преди той да успее да й навреди. Никой в джунглата не може да влезе в бой с Тарзан и да остане жив. Аз, Тарзан, от племето на маймуните, съм могъщ боец!“

Д’Арно написа:

„Радвам се, че тя е в безопасност. Трудно ми е да пиша. Ще си почина малко.“

„Починете си. Като се пооправите, ще ви заведа при вашите.“

Много дни пролежа Д’Арно в постелята. На втория започна треска и французинът беше сигурен, че ще умре. Той извика Тарзан и с жест му показа, че иска да пише. Когато Тарзан му донесе кора и молив, той написа следното:

„Не можете ли да отидете при нашите и да ги доведете тук? Аз ще напиша една бележка, която вие ще занесете.“

Тарзан поклати глава, взе кората и написа:

„Помислих за това още първия ден, но не посмях. Големите маймуни, които често идват тук, ще ви убият, ако ви намерят сам и ранен при това.“

Д’Арно се обърна на една страна и затвори очи. Не искаше да умре, но усещаше, че краят настъпва, защото треската му се усилваше все повече и повече. Същата нощ загуби съзнание.

Три дни бълнува, а Тарзан стоеше до него, мокреше главата и ръцете му и промиваше раните му.

На четвъртия ден треската мина също така внезапно, както беше дошла, но от Д’Арно беше останала само една сянка. Той страшно посърна и отслабна. Тарзан трябваше да го повдига, за да може да пие вода.

Треската не беше предизвикана от зараза, както мислеше лейтенантът. Много европейци боледуват от нея в джунглата и тя или ги убива, или внезапно ги оставя, както се беше случило с Д’Арно.

След два дни французинът ходеше, олюлявайки се, из амфитеатъра, а силната ръка на Тарзан го подкрепяше, за да не падне.

Те седнаха под сянката на едно голямо дърво и взеха парче кора, за да разговарят.

Д’Арно започна първи:

„С какво мога да ви се отблагодаря, че ми спасихте живота?“

„Научете ме да говоря езика на хората.“

Д’Арно започна веднага, показвайки му отделни предмети и произнасяйки наименованията им на френски, защото мислеше, че най-лесно ще му бъде да научи този човек на родния си език.

За Тарзан това, разбира се, беше безразлично, защото не можеше да различи един език от друг. Когато той посочи думата man — човек, Д’Арно го научи да казва homme. По този начин го учеше да произнася и други думи.

Тарзан беше твърде ревностен ученик и след два дни до такава степен беше усвоил френския език, че можеше да произнася къси изречения, като „това е дърво“, „това е трева“, „аз съм гладен“ и други подобни. Д’Арно реши, че е трудно да се учи строежът на френския език въз основа на английския.

Лейтенантът пишеше кратки уроци по английски, а Тарзан трябваше да ги произнася на френски, но тъй като буквалният превод се получаваше отвратителен, Тарзан често се объркваше. Едва сега Д’Арно разбра, че е направил голяма грешка, но му се струваше, че е твърде късно да започва отначало, при това бяха стигнали до етап, на който вече можеха да разговарят помежду си.

На третия ден от спирането на треската Тарзан му написа бележка, питайки го, дали се чувства достатъчно укрепнал, за да го заведе до лагера. Тарзан също изпитваше голямо желание да отиде там, за да види отново Джейн Портър.

Не му беше лесно да бъде край французина през всичките тези дни, когато цялото му същество се стремеше към онази малка къщурка край морето. Онова, което той така самоотвержено вършеше, показваше благородството на характера му.

Д’Арно написа:

„Но вие не ще можете да ме носите през цялото това време из тези девствени гори!“

Тарзан само се засмя.

И така, те потеглиха на път и Д’Арно, както Джейн и Клейтън, се изуми от огромната сила на човека маймуна.

Късно след пладне те стигнаха до поляната и когато Тарзан слезе на земята от клоните на последното дърво, сърцето му туптеше силно в гърдите в очакване да види час по-скоро Джейн Портър. Около хижата не се виждаше никой. Д’Арно се изуми, тъй като не видя и двата кораба в залива.

Чувство на самота витаеше из цялата местност тя неусетно се предаваше на двамата мъже, които се отправиха към колибата.

Двамата мълчаха, но преди още да отворят заключената врата, знаеха какво ще намерят зад нея. Тарзан натисна дръжката и тежката дървена врата се открехна бавно.

Видяха това, от което най-много се страхуваха — хижата беше изоставена!

Мъжете се спогледаха. Д’Арно разбра, че другарите му го смятат за мъртъв, а Тарзан мислеше за жената, която с любов го бе целувала, а сега бе избягала.

Голяма скръб изпълваше сърцето му. Той ще се скрие в джунглата и ще се върне при своето племе. Никога не ще поиска да види отново някого от своята порода. Даже мисълта за завръщане в хижата вече беше непоносима за него. Завинаги ще я изостави, заедно с безумната надежда, която тук се бе породила у него, надеждата да намери своя род и да стане човек между хората.

А французинът? А Д’Арно? Какво го интересува той вече?! Нека върви по своя път, както и Тарзан. Тарзан повече не желае да го види. Той иска само едно — да замине, да се махне оттук, от всичко, което може да му напомни за Джейн Портър!

Докато Тарзан стоеше на прага, потънал в мислите си, французинът влезе в колибата. Той видя, че в нея сега има много повече неща, отколкото преди. Много неща от крайцера — походна кухня, съдове, пушка и много патрони, консерви, одеяло, два стола, койка, няколко книги и вестници, повечето американски. „Те възнамеряват да се върнат“ — помисли той.

Приближи се до масата, която преди толкова години беше изработил Джон Клейтън, и видя отгоре две бележки, адресирани до Тарзан от племето на маймуните. Едната беше написана с твърд мъжки почерк, а другата — с женски.

— Тук има две бележки за вас, Тарзан! — извика Д’Арно, но спътникът му беше изчезнал.

Д’Арно отиде до вратата и погледна навън, но Тарзан не се виждаше никъде. Извика го високо, но не получи отговор.

— Mon Dien! — викна Д’Арно. — Той ме напусна! Чувствам го! Върнал се е в джунглата и ме е оставил сам!

Тогава той си спомни погледа му, когато влязоха в празната хижа, поглед на застрелян елен, убит от щастлив ловец.

На Тарзан беше нанесен жесток удар и това беше очевидно. Д’Арно не можеше да проумее какъв е той?

Огледа се наоколо. Самотата и унинието на местността започнаха да действат на нервите му, и без това опънати от всичко преживяно досега.

Да бъде тук съвсем сам, в дивата джунгла, да не вижда човешко лице, да не чува човешки глас, да живее в непрекъснат страх от дивите зверове и още по-страшните диви хора, да загине от самота и безнадеждност — това беше ужасно!

А някъде далече на изток Тарзан се носеше по средните клони — назад към своето племе. Той никога не бе се носил с такава безразсъдна бързина. Сякаш бягайки от себе си, той се стрелкаше изгората като подгонена катерица, като че ли искаше, да се скрие от собствените си мисли. Но колкото и бързо да бягаше, мислите му не изоставаха.

Тарзан прелетя над гъвкавото тяло на лъвица, запътила се в обратна посока — към хижата, която той бе напуснал.

Какво можеше да предприеме Д’Арно срещу Сабор? Какво ще направи той, ако горилата Болгани го нападне? Или лъвът Нума, или жестоката Шита?

Тарзан прекрати бягството си.

— Какъв сте вие, Тарзан? — попита високо той. — Маймуна или човек? Ако сте маймуна, постъпвайте, както постъпват маймуните, оставяйки един от своите да умира в джунглата.

Ако пък сте човек, върнете се, за да защитите своя съплеменник. Вие не трябва да изоставяте един от своите само защото някой друг е изоставил вас.

През това време Д’Арно се беше укрепил здраво в колибата. Той беше доста уплашен, тъй като и на храбреците, а Д’Арно безспорно беше такъв, също им се случва понякога да бъдат в такова състояние.

Напълни една пушка и я сложи до себе си. После отиде до масата и взе незапечатаното писмо, адресирано до Тарзан.

Може би там имаше някакво съобщение, че корабите само временно са напуснали залива. Знаеше, че няма да наруши добрия тон, ако прочете това писмо, затова го извади от плика.

„За Тарзан от племето на маймуните. Благодарим ви за това, че имахме възможността да се възползваме от вашата хижа, но сме огорчени от това, че ни лишихте от удоволствието да ви видим и да ви благодарим лично. Не сме повредили нищо, дори оставихме някои неща, които, надяваме се, ще бъдат от полза за вашата безопасност и удобство в тази самотна къща. Ако познавате странния бял човек, който толкова пъти ни спаси живота и ни носи храна, и ако се виждате с него, благодарете му от наше име за неговата доброжелателност. Ние ще отплуваме след час и няма да се върнем повече, но бихме искали вие и вашият приятел от джунглата да знаете, че ние винаги ще ви бъдем благодарни за всичко, което направихте за нас, пришълците на вашия бряг, а също така, че бихме се опитали да ви се отблагодарим по по-подходящ начин, ако ни се беше удала такава възможност.“

С уважение: Уилям Сесил Клейтън

— „Няма да се върнем повече“ — повтори машинално Д’Арно и се хвърли по очи върху леглото.

След около час той скочи и се ослуша. Зад вратата имаше някой, който се опитваше да влезе. Д’Арно взе пушката и се прицели. Мръкваше се и беше вече доста тъмно, но той все пак можеше да види как дръжката бавно се навежда.

Почувства как косата му настръхва.

Вратата предпазливо се открехна и през тънкия процеп се видя нещо, застанало зад вратата.

Д’Арно провря дулото в отвора на вратата и натисна спусъка.