Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

ISBN 954-445-069-6

История

  1. — Добавяне

Баща ми се завърна в началото на септември една събота надвечер. Беше заминал неизвестно закъде. От време на време го овладяваше скитническа треска и тогава никой не можеше да го спре. Докато го нямаше, подочувахме оттук-оттам за някои от последните му „подвизи“: сватосал две моми някъде в Трънско. Оженил вдовец за подходяща вдовица в Ихтиман. Наел цирк в Батановци и цял ден бил нещо като директор на цирка. Всички присъстващи от нашето село пуснал без пари да гледат цирковите чудеса. Черпил ги боза. На някакъв фокусник в Брезник измъкнал портфейла, докато фокусникът измъквал часовника му…

Пристигна в добро настроение. Никой не посмя да го укори за каквото и да било — от опит знаехме, че и най-деликатният намек ще го разяри. Затова пък той ни награди с подаръци: на мама сребърна огърлица, на дядо — кожен калпак, на баба — черна кърпа с разкошни дълги ресни, на нас, децата, шоколад.

Последният подарък беше за деда Митрия — кутия цигари „Томасян“. По този случай трябваше да доведа стареца. Той дълго разглежда хубаво изписаната кутия, запали цигара и рече:

— Лудньо, утре е неделя. Молим те да дойдеш насред село и едно оро да водиш!

Когато нямаше усилена кърска работа, всеки неделен ден се правеше хоро. На хорото се събираха мало и голямо. По-младите играеха, а останалите бяха най-ревностни зрители. Като изтънчен ценител на красотата понякога присъстваше и деда Митрия. Хората на баща ми бяха празник за всички. Тъкмо затова старецът отправи тази покана към него.

На другия ден подир обед започнаха да се стичат моми, ергени, булки, деца, баби, старци. Само че хороводецът щеше да дойде както обикновено преди залез, та младите заправиха хорото по-рано.

Неколцина ергени се хванаха за пояс и играта започна. Нагиздени моми се присъединиха към тях и нашариха хорото. Зад големите несръчно подскачаха дечурлигата, вперили очи в краката на батковците и каките. Това им бяха курсовете по танци.

В полукръг около хорото се нареди публиката. И деда Митрия стърчеше изправен между хората. Донесоха му трикрако столче. Той седна и пооправи своята дълга лилава дреха.

Слънцето превали икиндия. Събраните се радваха на развихрилото се хоро, когато някой извика:

— Иде!

Хорото мигновено се разтури. Деда Митрия сложи длан над очите си — по стръмното се спускаше баща ми заедно с мама. Когато пристигнаха, хороводецът поздрави събраните, а с деда Митрия се ръкува специално. После се обърна към музикантите Йоргя, Боян и Гьора и натъртено подчерта това, което знаеха всички:

— Сега мене че ми свирите!…

Казаното имаше силата на височайша заповед. Йоргя събра пети по войнишки и отдаде чест на гола глава:

— Шес-стараем!

Беше напрегнат — ако хороводецът не хареса свирнята, цигулката му можеше да се срещне, както се е случвало, с многопатилата му глава. Е, щеше да му бъде купена нова цигулка, но не е там работата. Започна най-старателна настройка на инструментите. Дори Гьора се зае да проверява тъпана. В същото време хороводецът обглеждаше събраните и с очи привикваше най-изпитаните играчи. Събра се група от моми, ергени, мъже и булки. Никой неканен не би имал смелостта да се хване на хорото, но той за всеки случай предупреди с леко запъване от възбудата:

— Кьоораво и кьопаво да се не лови!

Между избраните беше и мама, която се хвана до него. По даден знак музикантите засвириха. Разля се мелодия, широка като огромна река, с някакъв едва доловим, ако може да се каже, вътрешен ритъм.

Колко пъти съм гледал хората на баща ми, все ми се е струвало, че подобен ритъм може бавно, бавно да разклати дъб и неусетно да го измъкне из корена му.

Хорото се полюшна като подухнато от вечерен ветрец. Хороводецът го примами плавно надясно, после назад. Телата се огънаха също назад. Сърмените везби на литаците на жените проблеснаха на залязващото слънце. Маминият сребърен гердан припламна.

Плавната мелодия овладяваше и играчи, и зрители. Те я поемаха със слух, със зрение, с обоняние дори, защото деда Митрия подвикна:

— Аферим! На перуника замириса!

Като да подсили уханието на перуника, баща ми запя пятата много пъти и винаги свежа песен:

Ненкините ненки, мамо,

що ги слънце не видело,

що ги слънце не видело

що ги ръце не пипали…

Човешкият глас стопли мелодията. Словото й даде плът. Хорото доби крила и бавно закръжи около себе си в нисък реещ полет. Гьора тъпанджията нямаше глас за певец. Затова пък слухът му беше безпогрешен. Точно на определено място той пусна своя дрезгав бас, за да „подпре“ песента. Усетил „убавинята“ на съзвучието, деда Митрия вметна:

— Жив да си, Гьоре!… Прав да умреш, гяволски сине!

Цигуларите запригласяха тихичко. Някои от публиката също пуснаха гласове. Хороводецът, който не се съмняваше, че никой няма да развали песента, все пак подвикна строго:

— Кое нема уши — и гърло да нема!

Хорото се гънеше надлъж и шир като море при мъртво вълнение, уж неуловимо, а в недрата му неизчерпаема сила. Тази сила не можеше да бъде задържана повече, та щом завърши песента за „Ненкините ненки“, хороводецът хвърли поглед към Йоргя.

Той учести темпото. Гьора заблъска отривисто тъпана. Хорото размаха реещите си крила и сякаш блъснато от ураган, се устреми напред. Задружни колена се вдигаха в такт, като да приветстват залязващото слънце. Още по-задружни кръстове разчупиха доскорошния хороводен унес. Хороводецът направляваше играчите с къси команди, значението на които знаеха всички:

— Две напред!

— Две назад!

— Изхвърли!

— Гради куче колиба!

Тези команди раждаха чудеса от хороводни фигури. Внасяха сила и порядък в необузданата плетеница от нозе. Хорото се загъна като подплашен смок. Двата му края се срещаха и отблъсваха след получената искра между катода и анода му.

Деда Митрия и сега не можа да изтрае. Гласът му, удавен в звуците, едва достигна до играчите:

— Лудньо, лудей! Човек без лудост човек ли е!

Размаханите крила на играта жадуваха по-големи височини. Тъкмо затова хороводецът прецени мига и изкомандва:

— У место!

Командата означаваше игра на място. Йоргя изтегли един забавен лък. Подир туй цигулките закършиха „ситната“. Хорото се изпъна в права линия. Ръцете се вкопчаха крепко в поясите. Ритъмът достигна честотата на пърхащи крила на чучулига. Играчите полупритвориха клепачи сякаш всичко външно им пречеше да достигнат бързината на цигулките. Ни крачка напред, ни встрани. Хорото замръзна на място. Ритъм и движение се сляха в едно. Играеха бедрата им, раменете, главите, косите на главите, клетките им играеха. Човекът се беше върнал към началото на своята първична радост. Зрителите секнаха дъх. Деда Митрия стана от столчето и отрони:

— О, мале моя мила — убавиня!

Може би юношеското ми въображение е идеализирало всичко, но досега нито в селските хора̀, нито в съвременните хореографски трупи не съм видял и изживял подобно нещо.

След възторжения възглас на деда Митрия хорото изведнъж се върна към първата си фаза. Цигулките подеха плавната мелодия за „Ненкините ненки“. Хороводецът изпя само последната строфа на песента все по-забавено и по-забавено, докато играчите, загубили ритъм, не се пуснаха и хорото завърши някак от само себе си. Зрители и играчи се смесиха със светнали очи. Слънцето току-що беше залязло, а с него свърши и празникът.

Баща ми беше като живота, всичко се съдържаше в него — от най-неприятното до най-възвишеното. Кого ли не беше ругал, с кого ли не се беше бил и въпреки това всички го обичаха. Защото никой като него не умееше да им дарява красота. Навярно затова, когато си тръгнаха с мама, големия естет деда Митрия хвана ръката му и прочувствено рече:

— Сполай ти, сполай ти от сички! Тебе само бог може да те съди, ние не можеме!

Подир няколко дни баща ми отново потегли. Скитническата треска не беше му минала. От време на време достигаха новини за него: кумувал на две места в Радомирско, разтървал двамина сбили се на кюстендилския панаир. След това ги завел в най-добрата болница да ги лекуват от „разтърваването“. Спечелил много пари на комар в Перник.

Очаквахме да се появи някоя събота, за да води поредното неделно хоро.

Край