Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (7)

* * *

Карпинтър пристигна пръв пред ресторанта. Пътуването през залива бе по-кратко, отколкото очакваше. Реши да изчака Роудс навън, крачейки нагоре-надолу под блясъка на обедното слънце. Ресторантът представляваше редица от малки плексигласови сводове, накацали по ръба на дигата, която служеше за защита на намиращия се под морското равнище Бъркли от по-нататъшните набези на водната стихия. Отстрани напомняха туфа блестящи гъби.

Половината равнина около Бъркли бе погълната още при първото надигане на водите преди четирийсет-петдесет години и Карпинтър знаеше, че сега при отлив могат да се видят върховете на сградите, стърчащи над покритата с микроорганизми блещукаща водна повърхност. Откакто бе издигната дигата, вече нямаше сериозни наводнения. Западното крайбрежие се бе отървало относително леко в сравнение с бедствията на други места по света: катастрофалните наводнения в Китай, Япония и Бангладеш, както и по източния бряг на Съединените щати и най-вече във Флорида, Джорджия и Каролина. Пораженията в Западна Европа бяха общо взети по-малки с изключение на Холандия, Дания и балтийските държави, по-голямата част от които бе изчезнала под водата. Твърдеше се, че топенето на полярните ледникови шапки всъщност вече бе приключило и това, което бе останало от тях, нямаше да се размрази поне в близко бъдеще, така че нямаше опасност от предстоящо повишаване на морското равнище. Винаги бе приятно да узнаеш, че не предстоят нови опасности. Независимо какви. Дори и това да не бе истина.

Огромното обедно слънце напичаше свирепо и въздухът, както обикновено, напомняше гъста супа. И Роудс, както обикновено, закъсняваше. Не можейки да си намери място в жегата, Карпинтър се заизкачва по рампата към дигата. Вееше ризата си, за да се разхлади, и придърпваше прилепналата към страните му запотена дихателна маска.

Огледа красивите старинни мостове, покрития с тропическа пяна огромен залив, чиято повърхност преливаше от зелени, сини и виолетови багри, бляскавата елегантност на Сан Франциско и мрачния планински масив на Тамалпе на север. След това погледна по посока на хълмовете Бъркли-Оукланд, които, макар и плътно застроени, все още изобилстваха от обширни тревни площи.

Те имаха мъртвешки цвят на изсъхнала кафява трева, но Карпинтър знаеше още от детските си години, че само седмица-две след като падне дъждът, всичко отново ще потъне в свежа зеленина. Лошото бе, че тук вече почти не падаше капка дъжд. Над цялото крайбрежие бе надвиснало безкрайно лято. В същия момент едновремешните пустинни райони в Близкия изток и Северна Африка бяха подгизнали от изобилни валежи както никога преди, а югоизточните части на Съединените щати от Източен Тексас до Флорида се бяха превърнали в огромна джунгла от колосални пълзящи растения с лъскави листа и огромни полета с орхидеи.

— Ето къде си бил — чу плътен, дрезгав глас зад себе си. — Къде ли не те търсих.

От подножието на рампата му се усмихваше Ник Роудс. Сякаш бе изскочил отникъде. Не носеше маска и бе облечен в широка бяла памучна джелаба, щампирана с ярки египетски мотиви. Пригладената му къдрава коса бе започнала да сивее и доста се бе отдръпнала от слепоочията, откак Карпинтър го бе виждал за последен път. Изглеждаше уморен и износен. Кръглото му лице бе напълняло, почти подпухнало. „Има нещо насилено в усмивката му, помисли си Карпинтър. Нещо не е наред. Със сигурност.“

— Хер доктор — каза Карпинтър. — Появи се най-сетне. Както винаги, образец на точност.

Спусна се надолу и протегна ръка. Роудс я сграбчи, притегли го към себе си и го прегърна прочувствено буза до буза. Карпинтър бе висок мъж, но Роудс бе още по-висок и по-широкоплещест и направо го задуши в прегръдката си.

Отстъпиха един от друг и се огледаха подробно. Познаваха се общо взето откакто се помнеха. Роудс бе две години по-възрастен и отначало бе приятел на брата на Карпинтър, който бе малко по-голям. С годините обаче Роудс и по-големият Карпинтър се бяха отчуждили, но по някакъв странен начин Пол го бе заместил.

Пътищата им постоянно се бяха преплитали, след като бяха завършили колеж, когато и двамата постъпиха в гигантския тръст „Самурай индъстрис“ с тази разлика, че Роудс притежаваше способности за научна кариера, докато главните интереси на Карпинтър бяха насочени към историята и антропологията, които не предлагаха особени перспективи за развитие. Така Роудс записа да следва генетично биоинженерство, което му гарантира светкавично изкачване по административната йерархична стълбица, докато Карпинтър започна да сменя една след друга най-различни професии и служби, изцяло зависим от волята и прищевките на своя работодател. Въпреки капризите на съдбата обаче бяха успели да съхранят крехкото си, но същевременно здраво приятелство.

— Е — рече най-после Карпинтър, — май мина доста време.

— Не е лъжа, Пол. Страшно се радвам. Трябва да ти призная, че изглеждаш великолепно.

— Нима? Сигурно е от живота в приказния Спокейн. Виното, жените, благоуханието на цветята. А ти? Всичко наред ли е? Животът, работата?

— Чудесно.

Не бе сигурен дали не усети ирония. По-скоро имаше.

— Да влизаме — каза Пол. — Да не си полудял да ходиш без дихателна маска. Или си ретрофирал дробовете си с ванадий?

— Тук не е като във вътрешността на страната, Пол. Постоянно духа вятър и не е опасно да поемеш малко нефилтриран въздух.

— Наистина ли?

Карпинтър разкопча маската си и с облекчение я напъха в джоба си. Винаги бе подозирал, че всички тези предпазни мерки са до известна степен параноични. Естествено, в места като Мемфис, Кливланд, Сейнт Луис бе абсолютно наложително да се предпазваш, когато си навън, защото въздухът бе остър като нож и можеше направо да разяде дробовете ти. Но по крайбрежието? Роудс бе прав. На този свят все още съществуваха местенца, където можеше да се живее. Все още.

В ресторанта явно познаваха Роудс. Заведението бе пълно, но управителят — смътно напомнящ ориенталец андроид с мазен глас — ги поздрави с подчертана театралност и ги отведе до очевидно специално подбрана маса с главозамайващ изглед към залива.

— Какво ще пиеш? — попита Роудс веднага щом седнаха.

Изненадан от бързия въпрос, Карпинтър поръча бира. Роудс поиска уиски с лед. Донесоха напитките почти моментално и Карпинтър се учуди на бързината, с която Роудс пресуши чашата.

— Капитан на кораб, а — подхвърли той, докато преглеждаше менюто на монитора. — Откъде пък ти хрумна това?

— Предложиха ми. Моя позната от „Кадри“, която работи край Париж. Каза, че ще мога да се кача на следващото стъпало. Но и да не беше това, по дяволите, Ник, повече не мога да понасям Спокейн. Продължавам нататък. Каквото ми нареди компанията. Надничар, който не се оплаква от нищо. Момче за всякакви поръчки.

— Последната ти професия бе метеоролог, нали?

Карпинтър кимна. Отново донесоха напитки. Не бе успял да забележи Роудс да поръчва. Все още не бе изпил първата си бира.

— С теб какво става, Ник? Още ли работиш върху проекта „Франкенщайн“?

— Успокой топката — отвърна Роудс. Изглеждаше засегнат. — Не ми е до шеги.

— Съжалявам.

— Наслушал съм се на достатъчно глупости от устата на моите приятели хуманисти за сатанинските последици от моите проучвания. Доста досадно е да се отнасят към теб като към злодей.

— Не разбирам — учуди се Карпинтър. — Защо пък злодей?

Роудс изви пръсти като кавички.

— „Превръщане на човешката раса в отвратителни уроди, които трудно биха могли да бъдат наречени човешки същества. Създаване на нов вид научнофантастични чудовища.“

Карпинтър допи замислен първата чаша бира и се поколеба дали не би било по-добре да мине на нещо по-силно за втория рунд.

— Но ти не се занимаваш с това — подхвана деликатно той. — Просто се опитваш да разработиш някои полезни анатомични модификации, които биха ни помогнали да се справим с трудностите, които се задават насреща ни. Нали така?

— Точно така.

— Тогава защо…

— Нужно ли е да говорим за това? — прекъсна го Роудс с известно раздразнение. — Просто искам да се отпусна, да забравя шибаните… — Той вдигна поглед. — Извинявай. Знам, че въпросите ти не са преднамерени. И отговорът е — не, нямам никакво намерение да създавам чудовища в човешка форма. Или в нечовешка форма. Само се опитвам да използвам знанията си за доброто на човечеството, колкото и претенциозно да звучи. Така или иначе, чудовищата са вече тук. Ето ги.

Той посочи с ръка към залива зад плексигласовите прозорци.

— Не те разбирам — каза Карпинтър.

— Нали виждаш онези зелени подутини над водата навътре от брега? Това са чудовищни водорасли. Някакви мутанти, широки трийсетина сантиметра и бог знае колко дълги. Довлякоха се преди няколко години от Монтерей. Заливът е задръстен от тях. Растат с около метър на месец. Комисията за околната среда докара морски крави с надеждата да прочисти малко водата.

— Морски крави?

— Тревопасни водни бозайници от Индийския океан. Грозни като смъртта, но безопасни. Ужасно глупаво изглеждат и са фактически слепи. Консумират огромни количества водорасли. Лакоми са като прасета. Проблемът е, че самите те са предпочитана храна за крокодилите.

— Крокодили… — повтори глупаво Карпинтър.

— Именно. В залива на Сан Франциско. Най-после успяха да се домъкнат от Лос Анджелис и се чувстват отлично.

— Не мога да повярвам. Крокодили тук?

— Ще ти се наложи да повярваш. Скоро ще ги има и в Пъджит саунд.

Карпинтър се загледа към залива. Знаеше, че крокодилите бяха започнали да се завръщат заедно с глобалното затопляне на климата. Още когато бе малък, бяха поели от Мексико към Сан Диего. В един свят, в който повечето видове бяха на изчезване, древните мезозойски влечуги преживяваха необясним разцвет.

Пъплеха навсякъде из изнемогващата от жегата Флорида, т.е. мъничкото, което бе останало от нея след потъването на крайбрежните райони. Не можеше да се изпикаеш, без някой крокодил да ти се ухили от тоалетната чиния. Но Калифорния? Крокита в залива на Сан Франциско? Такова чудо не се бе случвало. Това вече бе направо гадно.

— Остава само да се появят и тиранозаври — измърмори Карпинтър.

— И това ни е предостатъчно. Заливът гъмжи от гигантски водорасли и от гигантски крави, които ядат водораслите, и от гигантски крокодили, които ядат кравите, а те имат нахалството да твърдят, че аз създавам чудовища. При положение че отвсякъде ни заобикалят чудовища и всеки ден се появяват нови и нови. За бога, Пол, това направо ме подлудява!

Роудс се усмихна притеснено, сякаш за да заличи ефекта от избухването си. „Винаги бе успявал да прикрие чувствата си, помисли си Карпинтър. Нещо наистина го притеснява, щом си позволява да се оплаква.“

Никой от двамата не погледна менюто до този момент.

— Имах отвратителен ден — продължи след малко Роудс с по-спокоен тон. — Малък служебен проблем. Едно от онези студенокръвни и съвършено оперирани от морал момченца, което на всичкото отгоре се оказа и гений и защити докторат на деветнайсет години, та той, значи, отново е измислил нещо или поне твърди, че е измислил заместител на хемоглобина на базата на смъртоносните метални соли. Проектът му бъка от самонадеяност и неясноти. Но ако се окаже осъществим, това ще доведе до пълно префасониране на човешкия организъм, което би ни дало възможност да се справим с почти всякакви екологични проблеми, които се задават насреща ни.

— Тогава какъв е проблемът? Не е ли осъществим?

— Проблемът е, че би могъл да се осъществи. Според мен шансовете са деветдесет и девет към едно. Но понякога и още по-малки шансове се сбъдват, нали?

— И ако се сбъдне…?

— Ако се сбъдне, този свят наистина ще се напълни с научнофантастични чудовища вместо с хора. Да се смени хемоглобинът, означава да се промени цялостният химически състав на кръвта, да се преустроят кръвообращението и дихателната система, освен това белите дробове трябва да претърпят кардинални преобразования поради промените в състава на атмосферата, което важи и за бъбреците, и за структурата на скелета поради промените в калция, което пък… По дяволите, Пол, това същество може би чудесно ще се приспособи към новите условия, но какво ще бъде то всъщност? Нима може да бъде наречено човек? Направо съм ужасен. Ще ми се това момче да бъде изпратено в Сибир да отглежда краставици, преди да е успяло да попълни пъзела си и да е осмислило докрай идеята си.

Карпинтър изпита смущение. Сякаш Ник му бе предал чувствата си по индукция.

— Наистина не искам да ти досаждам, но само преди пет минути заяви, че целта ти е да служиш на човечеството, за да се справи с променящите се планетарни условия.

— Да. Но искам да си останем хора.

— Дори ако светът стане неподходящ за човека?

Роудс извърна поглед.

— Разбирам противоречието. Но нищо не мога да направя. Всичко това ме измъчва. От една страна, съм убеден, че това, с което се занимавам, е от съдбоносно значение за оцеляването на човечеството, но от друга, се ужасявам от сериозността на последиците от собствената ми работа. Наистина имам чувството, че се движа едновременно в две посоки. Но като изпълнителен войник продължавам да върша изследванията си, постигам своите малки победи и избягвам да си задавам големи въпроси. И изведнъж някакво хлапе Алекс Ван Влиет изскача изневиделица и твърди, че е намерило решение на всички въпроси, и ме принуждава да се усъмня в смисъла на самата крайна цел. По дяволите, дай да си поръчаме нещо за ядене, Пол.

Карпинтър поръча по компютъра каквото дойде: хамбургер, някаква риба, салата от зеле, все старомодни ястия, приготвени по всяка вероятност от някаква синтетика или от рециклирана сепия и водорасли, но това в момента нямаше значение. Не изпитваше особен глад.

Роудс бе поръчал напитки. Поемаше алкохола като вода без видими последици. Карпинтър си даде сметка, че всъщност от ученическите им години Роудс не се бе променил почти никак. И тогава често търсеше съветите и закрилата му. Макар и да бе по-млад, Карпинтър винаги се бе чувствал по-възрастен и по-способен при решаването на практически проблеми. Роудс притежаваше съвършеното умение да се забърква в усложнения от най-различен характер — момичета, политически спорове, учители, надежди и планове за бъдещето и какво ли още не — и по-прагматичният и праволинеен Карпинтър винаги бе успявал да измъкне по-големия си приятел от лабиринтите, в които сам се натрисаше. Сега Роудс бе станал известен учен, високо ценен от важните клечки в компанията, постигнал главоломна кариера и вероятно печелеше десет пъти повече от него, но Карпинтър усещаше, че нищо не бе се променило от юношеските им години. Той си бе останал същото безпомощно момче, което се спъваше в безбройните препятствия, които светът изпречваше по пътя му.

Май наистина няма да е зле да смени темата.

— Как върви животът? — попита Карпинтър. — Предполагам, не си се оженил?

Веднага усети, че сбърка. Глупак.

— Не — отвърна Роудс, очевидно притеснен от въпроса.

Макар и късно, Карпинтър осъзна, че раната от проваления му преди осем години брак още не бе зараснала. Роудс безумно обичаше жена си и бе преживял раздялата като огромно поражение.

— Поддържам една връзка. Постоянно имаме проблеми. Красива, интелигентна, секси, умее да говори. Имаме различни мнения по някои въпроси.

— Обикновено е така.

— Отявлен хуманист. Нали знаеш, традиционализмът на стария Сан Франциско. Мрази работата ми, страхува се от резултатите й, иска да затворят лабораторията ми и т.н, и т.н. Не че вижда някаква разумна алтернатива, но въпреки това е против. Типична реакционерка, изцяло отрича науката, с една дума, абсолютно средновековие. Така или иначе успяхме да се влюбим. Като оставим настрана политиката, разбираме се отлично. Много бих искал да се срещнете, докато си тук.

— Ще го уредим някак — отвърна Карпинтър. — Бих се радвал.

— Аз също — замисли се за момент Роудс. — Защо не още тази вечер? Изабел и аз ще вечеряме с един натрапник от някакъв израелски вестник, който ще ми задава въпроси за работата ми. Ще те взема към осем без петнайсет от хотела. Или където се намираш. Каква е програмата ти?

— В три и половина трябва да мина през офиса на „Самурай“, за да получа някои от индоктринационните материали. Ще се забавя до към пет. След това нямам нищо.

— В такъв случай имаш ли нещо против да сме заедно?

— Защо не? Отседнал съм В „Мариот Хилтън“ в китайския квартал. Знаеш ли къде е?

— Естествено.

— Един въпрос. Щом ще те интервюират, сигурен ли си, че няма да преча?

— Всъщност ще ми помогнеш. Истината е, че адски съм притеснен да не изтърся на израелеца нещо, което не би трябвало. Сигурно умее да ти измъкне онова, което му е необходимо. Присъствието на приятели ще разводни разговора. С повече хора ще бъде по-весело, надявам се, за да не задълбочаваме прекалено разговора. Затова вземам и Изабел. А и теб.

Роудс свали очилата си и погледна въпросително Карпинтър.

— Ако искаш, мога да ти уредя и една среща за случая. Приятелка на Изабел, много привлекателна и малко откачена, казва се Йоланда Бермудез. Мисля, че е танцьорка или скулпторка. Или и двете.

Карпинтър се усмихна.

— Последния път, когато имах среща с непознато момиче, бях на трийсет години.

— Спомням си. Как се казваше? С луничките!

— Не помня.

— Да попитам ли Йоланда дали иска да дойде?

— Разбира се. Защо не? Повече хора, по-весело, както сам каза.