Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Източник: http://kleiber.hit.bg/

Автор и съставител: Томислав Вичев

Редактор и коректор: Добринка Стоилкова

Второ преработено и допълнено издание

Книгата излиза с любезното съдействие на проф. Венета Вичева.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Великият маестро
(по Марк Аудюс)

Berlin 1929

kleiber-group.jpgBruno Walter, Arturo Toscanini, Erich Kleiber, Otto Klemperer, Wilhelm Furtwängler

Една прочута фотография, заснета през 1929 г. по време на Берлинския фестивал, показва петима велики диригенти на приема, отбелязващ визитата на Тосканини с оркестъра на „Ла Скала“. На снимката самият Тосканини не може да бъде сгрешен, нито Бруно Валтер или много високите Ото Клемперер и Вилхелм Фуртвенглер. Фигурата в средата с различимо голо теме и големи очи е на най-младия от петимата, който ще бъде трудно познаваем за повечето любители на музиката в наши дни. Тя е на Ерих Клайбер, който е начело на Берлинската опера по това време; за познавачите — напълно равностоен на своите четирима колеги.

Ерих Клайбер е роден на 5 август 1890 г. Сирак още от най-ранна възраст, той има разбито детство, живеейки между Виена (където вижда Малер и Р. Щраус с диригентската палка) и Прага. Учи цигулка и композиция в Пражката консерватория, както и философия и история на изкуството в Карловия университет. Дебютът му на сцена е още през 1911 г. като хормайстор в Немския театър в Прага. Пътят към Берлинската опера минава през Дармщат (1912–19). Тук, под вдъхновяващото покровителство на великия дук Ернст Лудвиг от Хесе, Клайбер изучава занаята си. В началото дирижира оперети, към които никога не загубва отношението и любовта си. Преди всичко той се развива като човек на музикалния театър, но постепенно операта се оформя като истинското му призвание.

Младият Клайбер слуша запленен звука, който Артур Никиш извлича от Дворцовия оркестър в „Tristan“. През 1916 г. го извикват да дирижира последната репетиция на „Der Rosenkavalier“ от prima vista — постъпка, която дава експлозивен тласък на кариерата му.

След поредица от ангажименти вьв Вупертал, Дюселдорф и Манхайм, неочаквана покана в последния момент да дирижира „Fidelio“ в Берлинската държавна опера през 1923 г. му осигурява един от най-престижните постове в оперния свят — главен музикален директор на Берлинската опера. През последвалите 11 години той я превежда през най-бляскавия период от нейната история. Там той осъществява световната премиера на „Wozzeck“ на Берг, след 137 репетиции и половингодишен къртовски труд! Премиерата през 1925 г. минава триумфално, а Клайбер става известен в цяла Европа.

През 20-те и 30-те години прави записи за Vox и Telefunken с Берлинската Щатскапела, Виенската и Чешката филхармонии. Това са предимно записи на по-кратки като форма творби — увертюри и виенска танцова музика от Щраус и Ланер, но включва също така и симфонии на Бетовен и Дворжак, както и ранни творби на Стравински. През 1930 г. дебютира и в Ню Йорк — това е годината, в която се ражда и синът му Карлос.

Безкомпромисен

Първоначално възприеман като ангажиран с по-лека музика, Клайбер скоро разбунва духовете в Берлин. Настрана от факта, че дръзва да представи нетрадиционно валсовете на Щраус на берлинската публика и нейните високомерни критици, той се устремява към програми, съставени най-вече от модерна музика, както и с изравянето на неизвестни творби от дълбините на историята. Например, премиерата на „Lulu“ на Берг е предхождана от „Концерт за две корни“ на незвестния Щьолцел. Именно решимостта на Клайбер да осъществи премиерата на „Lulu“ изостря конфликта му с нациските власти до краен предел и през декември 1934 г. той си подава оставката и напуска Германия, врьщайки се чак през 1951! Предложението идва от Аржентина — Буенос Айрес, „Театро Колон“. Там той пристига през 1936 г. заедно с невръстния си син Карлос — световно известния днес диригент. В Буенос Айрес остават 13 години — до 1949.

Ерих толкова е огорчен от всичко, което се случва в Германия и Австрия, че решава да стане аржентински поданик през 1938 — годината на дебюта му в Ковън Гардън. От 1934 до трайното му установяване в „Театро Колон“, той е гост-диригент в Амстердам, Милано, Москва, Брюксел…

В Буенос Айрес Клайбер дирижира премиери предимно на немски и австрийски опери. За пръв път в Южна Америка прозвучават творби на Албан Берг и Рихард Щраус. Списъкът на певците, пели под неговата палка в сезоните, през които управлява „Театро Колон“ в Буенос Айрес представлява нещо като „Кой кой е“ от великите певци на този период. Роуз Бемтън, Емануил Лист, Херберт Янсен и Александър Кипнис са постоянни изпълнители. В програмата присъстват сестрите Конецни, Сет Сванхолм, Флагщад, както и титанът Ханс Хотер. Тук Клайбер дирижира всички големи опери на Моцарт и Вагнер, произведения на Рихард и Йохан Щраус, Глук и Онегер.

След войната Маестрото е канен за гост-диригент в Хавана, Лима, Мексико, както и на симфоничния оркестър на NBC (1945–46). Триумфалното му завръщане в Европа е в Лондон, Ковън Гардън (1948), където е британската премиера на „Wozzeck“ (1952). Появите му в Ковън Гардън представляват откровение, наподобявано единствено от сина му едно поколение по-късно. Английският климат обаче не му понася и Клайбер напуска Лондон в навечерието на Коронацията през 1953 г.

През 1954 г. Клайбер отново поема поста Генерален музикален директор на Берлинската опера и отново напуска със скандал година по-късно. Причината за това е убеждението му, че музиката трябва да бъде освободена от политическа намеса, което му носи проблеми с властта и в двете части на Берлин.

В един справедлив свят Държавната опера в родната му Виена със сигурност щеше да бъде негова, но, както самият той казва: „Хората ме питат защо никога не дирижирам във Виена. Отговорът е много прост: Аз съм родом оттам.“ Въпреки това, през 1951 г. той прави своя официален дебют там — чак на 61 години!

Един от последните концерти на Клайбер е в навечерието на Нова година — 31 декември 1955 с оркестъра на Щутгартското радио. Дирижира Бетовен — „Eroica“. Маестрото умира четири седмици по-късно — на 27 януари 1956 г. в Цюрих, където е поканен като гост-диригент по повод 200 години от рождението на Моцарт.

Най-големият пропагандатор на тогавашната съвременна опера оставя ярка диря както в Европа, така и в цяла Южна Америка — признание, неувяхващо и до днес…

Репертоар

Ерих Клайбер (1890-1956

За тези, които познават Клайбер само от късните му записи за Decca, забележителното разнообразие на репертоара му впечатлява. Въпреки че последният е на основата на австрийско-немските класици, той е високо еклектичен, тъй като ентусиазмът на Клайбер към новото се балансира от проницателния му усет към традицията. Творби от Фредерик Велики и Спонтини присъстват в берлинските му програми; в Южна Америка изпълнява музика не само на Хинастера и Де Файя, но и на множество по-малко известни местни композитори. Сред английската музика, която дирижира в берлинските си години, присъстват творбите на Пърсел, както и на Лорд Бърнс.

В операта творбите на Моцарт, Бетовен и Щраус вървят ръка за ръка с Берг, Чайковски и Бизе. Италианският дебют на Клайбер през 1951 г. се осъществява с поставянето на рядко изпълняваните „Vespri siciliani“ от Верди с Мария Калас и Борис Христов, както и „L’anima del filosofo“ (или „Orfeo“) от Хайдн със същите певци — и двете постановки във Флоренция.

През 1955 г. Клайбер пише предговора към „Decca book of the opera“. Ето част от него:

„За мен е лично удоволствие да подпомогна този предговор, ознаменуващ постижение, считано за невъзможно допреди 10 години. Когато за пръв път започнах да правя записи през 1924, записът на операта вече беше факт. Не случайно качеството на записите ми може да изглежда не особено добро, но тогавашните бяха тежки и тромави. Дори и най-скъпата техника не може да скрие факта, че в записа от четири минути има «развалени» откъси. Дори днешните устройства не могат да направят нещо повече. И все пак записът създава на почитателя атмосферата на опера, каквато може да се види веднъж в живота. Стандартите на ремастериране са се подобрили значително, което спомага и за по лесната обработка. Благодарение на записите, днес дори и най-добрите изпълнения могат да стигнат до всеки град и село по света. Тези записи са обсъждани и до ден днешен, но аз съм сигурен, че историците ще определят 50-те години като период, в който се формира взискателна публика дори на места, където висококачествените концертни изпълнения са невъзможни. Всяко поколение трябва да запазва такива изпълнения. Моите собствени записи ще продължат този кръговрат, създавайки следващо поколение слушатели, благодарение на което бъдещето на тази музика е сигурно. Влиянието на плочите върху почитателите на класиката е огромно. Днешната музикална индустрия има честта, а някои ще кажат и задължението — да представя авторитетни изпълнения на нови висоти. По този начин компаниите постигат музикалния еквивалент на «първо издание на нова творба». Може да се каже, че колкото по-велик е даден композитор, толкова повече проблеми се появяват при интерпретацията му. И докато грамофонен запис с изпълнение на Бетовен или Шуберт, с всички стилистични особености е възможен, то такъв запис на композитор от ХХ век е почти невъзможен…

Операта е най-сложната от всички форми в музиката. Действащите лица са толкова различни, че и запис на най-доброто изпълнение е трудно да се нарече приемлив. Най-големият принос на музикалната индустрия към Музиката е точно това — качествен запис на добри изпълнения. Любителят е убеден от опита и квалификацията на специалистите ни, които представят великите интерпретатори най-точно, а изпълненията идеални, до колкото е възможно. Нещо повече, слушайки най-известните пасажи, слушателят се потапя в истинската атмосфера на сцената. И все пак, не всеки запис може да представи на слушателя всички нюанси, и особености на нашите най-добри певци — много от тях са и отлични актьори. Никой не може да предаде тези вътрешни вибрации, тези пориви, тази възбуда, тези «цветове» на сцената, които са толкова различни дори и от други изпълнения на същите изпълнители! И все пак аз мисля, че най-голямо удоволствие в нашите записи ще достави именно атмосферата на театър и сцена — въздействащи повече от всякога. Един заслужен комплимент за Decca!“

Ерих Клайбер

Техника

Ранният стил на Клайбер е жизнен и подвижен, с подчертана емоционалност, като той развива една невероятна пестеливост на жестове, генерираща интензивна енергия — качество, забележимо при всичките му филмови записи. Архивни кадри от 30-те години разкриват човек, който осъзнава значимостта си пред камерата, с открито и силно излъчване и наред с това — способен на невероятно остроумие, финес и експресивност. По-късен филм показва още по-убедително съдържателния му и самоуверен стил, в който се долавят леки нюанси на истинска целенасоченост и сила. К. Прирауер, който работи с Клайбер в Берлин, отдава тези му качества на неговата свръхчувствителност към музиката, която му се налага да контролира с помощта на класическия си усет за дисциплина. В това се крие успехът на Клайбер при Моцарт и Бетовен, където усещането му за стил е с години напред от времето — то е комбинация от сдържаност и интензитет.

Повече от всеки друг свой колега, Клайбер успява да наложи Бетовен като основоположник на симфонията (най-вече с 3, 5, 6 и 7 симфонии) — така той заздравява мястото си в световната традиция. С подобни качества се откроява третирането му и на Рихард Щраус. Прочутият му виенски „Der Rosenkavalier“ — едно от най-ярките негови изпълнения — е изключителен със своята яснота дори и в най-тежките страници; навсякъде той успява да предаде емоцията на операта без намек за сантименталност.

Когато става въпрос за оркестрова музика и певци, Клайбер е истински психолог. Онези, които го помнят от дните му с Лондонска филхармония и Ковън Гардън, говорят за него с най-голям респект и любов.

„Не се изнервяйте на концерта;“ — казва той веднъж на Кьолнския радиооркестър — „изнервянето е за репетициите. Просто си седете спокойно и правете музика. Аз няма да ви преча.“ В разбори от оперните му представления през годините разбираме, че чудесата, които извършва на пулта, са уникални по рода си. По подобен начин той осъществява близка връзка с певците, като извлича от тях изпълнения, чиято висота не е достигана преди. Много от тях се превръщат в негови дългогодишни приятели. За съжаление, тази любов не се простира до интенданти и мениджъри… Цената на магическото влияние на Клайбер върху певците и музикантите е неговата изтощителна взискателност на репетициите. Към този факт се прибавят високите хонорари, които изисква в по-късните си години. Всичко това му спечелва репутацията на труден, дори капризен човек. „Дори когато няма проблеми в театьра, аз ги създавам“ — заявява той.

Вместо постоянния оперен пост, към който се стреми, късните си години той прекарва като гост-диригент в Амстердам, Прага, Будапеща и все повече работи с германски радиооркестри, предоставящи му времето, от което се нуждае. Записите за Decca, както и радиопредаванията му, показват Клайбер в неговия разцвет, както на живо (според скорошните преиздадени записи за EMI от серията „Великите диригенти на ХХ век“), така и в студийните записи на „Der Freischutz“ и „Fidelio“ за Koch. Много от представленията на живо на Клайбер от Буенос Айрес и дори Лондон чакат своето легално издаване на диск. Между ярките изпълнения, които трябва да бъдат преиздадени, е Шуберт — Девета симфония — с Кьолнския радиооркестър от 1953 г. Но може би най-доброто признание за него би било издаването на последния му концерт със същия оркестър една седмица преди смъртта му — с музиката на обичаните от него Вебер и Моцарт и завършващ с любимите му „Немски танци“ на последния. Запис, който чакаме със затаен дъх…