Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://mazeto.net/

 

Издание:

Александър Периклиев Георгиев

Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев

За родословието на учителя Петър Дънов

 

Редактор: Марта Александрова Георгиева

Графичен дизайн и корица: Тариф Раслен

Коректор: Веска Захова

Издателство „Бяло братство“, София, 2005

ISBN: 954-744-067-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции на бележки под линия

Откровението в църквата „Св. Димитрий Солунски“

Било Разпети петък, най-мистичният празник за християните. За да благодарят Богу за щастливото си избавление, четиримата другари решават да посетят старата солунска църква „Свети Димитрий Солунски“, превърната тогава в джамия, под названието Кассъма джамиси. Четиримата разгледали старата християнска светиня и поблагодарили за оказаната им от небето помощ и покровителство. На излизане от църквата ги пресрещнал един стар свещеник, който ги заговорил дружески. По време на разговора въпросният свещеник се обръща лично към Константин Дъновски и му казва: „Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли?“ „С всяко благоволение — му рекох и се разделихме“ — пише в брошурата си Константин Дъновски.

На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на Св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: „Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце…“

От цитирания пасаж се вижда, че непосредствено преди втората си среща със стария свещеник Константин Дъновски се вълнува от въпроси, свързани с националното робство на българския народ и произтичащите от това последици.

По-нататък разказът на Константин Дъновски продължава: „Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и почна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата.

— Синко — рече ми той, — за любов Христова желая да се науча откъде си и за какво отиваш в Света гора. Аз му разказах без всякакво стеснение откъде съм и за какво отивам в Света гора и какво е желанието и намерението ми — също така, като една изповед.“

От разказа на Константин Дъновски става ясно, че решението за отдаването му на отшелничество е израз на протеста срещу потискащата робска действителност.

„Във време на говореното ми старият свещеник се виждаше много спокоен, слушаше ме с внимание и се показваше много благодарен, докато свърших разказа си. Но след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му по всичкото му телосложение, а най-много, което ми вдъхна особено удивление, бе появяването на пламен огнений над главата му и неволно ме обзеха тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот…“

Не може да не спрем вниманието си върху описаната сцена със стария свещеник, която красноречиво говори за т.нар. проявление на Светия Дух. Странното „изменение на погледа му и всичкото телосложение“, както и „появяването на пламен огнений над главата му“ свидетелстват за явление от стила на древните християнски мистерии, описани в Новия завет, към раздела „Деяния на апостолите“ (ст. 3–4, гл. II), където се казва: „Явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха и се спряха по един на всекиго от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух“. Това се случва на Петдесетница, т.е. на петдесетия ден от Възкресение Христово, след което учениците Христови тръгват да проповядват християнството.

Константин Дъновски, който добре е познавал Новия завет, наблюдавайки „странното изменение в погледа на стария свещеник“ и най-вече „появата на пламен огнений над главата му“, по всяка вероятност е получил асоциацията за Петдесетницата от Новия завет.

„Драги синко — продължава стария свещеник, — ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Исуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира. Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залогът, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога.“ След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: „Не съм противен на волята Божия, защото е свята.“ А той ми рече: „Не е достатъчен отговора ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърстваме с молитва до последното издихание, та че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат православието и християнството. Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне.“ И пак мълчание… Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: „Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете.“ Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: „Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци.“

Насочилият се към Света гора Константин Дъновски е имал намерение да се посвети на монашество, та чрез молитви да угоди Богу и да получи благоволението на Небето за освобождението на българския народ. Отклонявайки това му намерение, старият свещеник настоява да се върне там, където го е определил Божият промисъл. Той го съветва да не бяга от света, а да се включи всеотдайно в служба на народа, като за пример посочва жертвоготовността на Авраам и апостол Петър. Чрез водения разговор старият свещеник недвусмислено внушава на младия Константин, че Небето му възлага месианска задача, която той трябва да поеме с готовност и себеотрицание.

От срещата между Константин Дъновски и стария свещеник възниква асоциацията за гонението на християните от Рим по времето на Нерон. В най-тежките моменти за християните, когато апостол Петър бяга от Рим, за да се спаси от гибел, посреща го Духът Христов и с мек глас му заговаря: „Щом ти напускаш тоя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпънат втори път“.[1] И апостолът засрамен се връща обратно, за да поеме изпълнението на мисията си докрай. Така постъпва и младият Константин Дъновски.

Няма нужда да се ровим с хилядолетия назад, за да търсим някаква аналогия между срещата в църквата „Св. Димитрий“ и подобието с други житейски случаи. Нима той не се е запитвал дали в корабокрушението, станало два-три дни преди тази среща, не се крие някаква поличба, чрез която Небето е искало да му покаже неправилното му решение за бягство от живота? Човек няма възможност да установи дали има и до каква степен съществува детерминираност, и откъде започва проявлението на неговата свободна воля. На практика всеки има възможност да определя своето поведение, като по личен избор възприема или отхвърля предлаганите му от обстоятелствата възможни варианти за осъществяване. Тази възможност човешкото съзнание квалифицира като свободна воля. Разумният човек обаче съгласува свободата на своята воля с обстоятелствата, които животът му сервира пряко волята му.

Откровението в църквата „Св. Димитрий Солунски“, станало на 10 април 1854 г., съвпада със започването на Кримската война, чието обявяване става също на 10 април 1854 г., когато англо-френската ескадра бомбардира Одеса откъм морето. С тази бомбардировка фактически започва Кримската война между Русия, от една страна, и Турция, Англия, Франция и Сардинското кралство, от друга.

Св. Димитрий Солунски е величава историческа личност, почитана за неговите граждански и верски заслуги. Той произхожда от знатен славянски род, чийто баща е бил дългогодишен управител на Солун, със специални заслуги към своите сънародници. Схванал прогресивната роля на новата Христова религия, той се отказва от езичеството и става ревностен последовател на християнството. Още по-ярко блести славата на неговия син — Димитрий. След смъртта на баща си той го замества като управител на същия град и става пламенен продължител на заветите на своя отец. Нещо повече, той не само че приема християнството, но се заема най-активно с масовото християнизиране на жителите на Солун. Подобно на апостол Павел той дръзновено проповядва на солунчани словото Христово.[2] Въпреки в различни времена, ние сме склонни да видим нещо общо между духовното месианство на Св. Димитрий Солунски и величавото дело на цар Борис I при покръстването на българския народ, без да пренебрегнем и ролята на Константин Дъновски в борбата срещу гръцките фанариоти.

Най-голяма популярност на Димитрий Солунски носят военните му подвизи. По време на многократните вражески нападения на Солун той се проявява като безпримерен пълководец и храбър воин. В лицето на неговата необикновена храброст солунчани виждат Божий пръст и благоволение на Небето. За тази си дела той бива канонизиран от християнската църква като светец. В това отношение той има нещо общо с делото на руския княз Александър Невски, който за бойните си подвизи срещу немско-шведските феодали и татарските нашественици също така е канонизиран от източноправо-славната църква в святейши сан. Аналогичен е случаят и с френската национална героиня Жана Д’Арк, която римокатолическата църква канонизира като светица. В чест на Св. Димитрий Солунски са зографисани множество икони, които в течение на векове се разнасят по източноправославните църкви като скъпи реликви. С особена почит се ползва една от тези икони, която е положена на централно място в солунската му църква.

Представата за връзката на Св. Димитрий със солунчани след неговата смърт приема характер на народностно покровителство и патронаж. Невъзможността на варварите да проникнат в пределите на Източната римска империя и да покорят Солун жителите на този град отдават на покровителството на техния светец и на неговото участие в отбиването на неприятелските нападения. От края на VI век нататък, та дори до XIII век легендите за чудесата на Св. Димитрий Солунски се отнасят до спасяването на Солун от появилите се пред стените му нападатели.[3] Легендите, свързани с житието на Св. Димитрий Солунски, не биха спрели вниманието ни върху него, ако Константин Дъновски не бе дал тържествено обещание на стария свещеник пред олтара на храма на Св. Димитрий Солунски.

При кратковременното завладяване на Солун от норманите (1185 г.) местните жители успели да измъкнат от солунската църква чудотворната икона на светеца и за да я опазят от чуждо похищение, са я отнесли в Търново. От това са се възползвали братята Асен и Петър. Появата на иконата в търновската църква е предизвикала всред българското население истинско въодушевление, за да се превърне в същински мит. В едно от житията на Св. Димитрий Солунски е казано: „Било месец октомврий 26-я ден, на празника на Св. Димитрий, лето Господне 1185. В малката тогава твърдина Търново, двамата братя Асен и Петър издигнали нов великолепен храм. При освещаването му всред гробовната тишина пред коленичилия народ застанали трима митрополити, от които единият тържествено издигнал ръце и благословил събралите се там богомолци с чудотворната икона на Св. Димитрий Солунски — същата онази чудотворна икона, която се пазела в Солун, в неговия храм. Сега била «избягала» от там, «прехвръкнала» до Хемус, което било знак, че от този момент чудотворецът закриля българския народ.“[4]

Случаят с прехвърлянето на иконата на Св. Димитрий Солунски от Солун в Търново е предаден от византийския историк Никита Акоминат, живял в средата на XII век. В неговата византийска история той обяснява, че въодушевлението на въстаналите българи се дължало на това, че светецът отвръща очи от ромеите и взема под свое покровителство българите. „За случая — пише историкът — двамата братя Асен и Петър организирали тържествено богослужение в търновската църква «Св. Димитрий»“, за което стана дума по-горе. Пред събралото се множество са се явили боговдъхновени люде, пророчествуващи, че „Бог пожелал да дари свобода на българското и влашкото племе и отхвърли дългогодишното им елинско иго, поради което и Св. Димитрий напуснал своя храм и хвръкнал при тях, за да ги брани и подпомага в подетото от тях дело.“

Друга легенда във връзка със Св. Димитрий Солунски, засягаща България, е свързана със смъртта на цар Калоян (1207 г.). По време на своето царуване Калоян е водил редица победоносни войни, при които освобождава българските земи от византийско иго, присъединява области от Македония, разбива унгарското нашествие от север, а през август 1207 г. се озовава пред стените на Солун, като го обсажда. Обкръжени от калояновите войски и лишени от храна и вода, солунчаните призоват Св. Димитрий Солунски да направи чудо и да им помогне. Според легендата, молбата на солунчани била чута и Св. Димитрий, възседнал бял кон, се появява всред стана на българите и собственоръчно поразил с копието си цар Калояна. Вестта за смъртта на царя внесла смут всред българските войски. Обсадата на града била преустановена и Солун бил спасен. Също така тази сцена, изобразена на каменен барелеф, намираме и в Третяковската галерия (иконописната приземна зала) в Москва.

В легендата за смъртта на Калояна византийският историк Георги Акрополит[5] казва, че Солунският покровител го пробожда с копието си в знак на несъгласие с политиката за прехвърлянето на българската източноправославна църква в лоното на римокатолическата. През 1204 г. Калоян сключва уния с римската курия, като получава папската титла „рекс“ (крал), а търновският епископ бива провъзгласен за „примас“, с което българските граждански и църковни власти признават върховенството на римокатолическия папа и напуска източноправославието. Чрез нововъзприетата държавническа линия Калоян, сътрудничейки на Западната римска империя, респективно на римокатолическата църква, въвлича България във война с новообразуваната на Балканския полуостров Латинска държава, с която Рим враждува. Проектираното отхвърляне на източноправославието не се споделяло от православните християни, населяващи Балканския полуостров, и според легендите не се е нравило и на самия солунски светец. Неестествената смърт на Калояна пред стените на Солун става причина да се предотврати замисълът на цар Калоян за отделянето на българите от източноправославната църква и преминаването към римокатолическата.

Какви последици би имала тази политика на цар Калоян за народите, населяващи тогава Балканския полуостров, е трудно да се гадае, но истината е, че измествайки източноправославието от Югоизточната част на Европа, би се разширило влиянието на Рим. Като спираме вниманието си върху горепосочените събития, по асоциация си спомняме драматичната борба на католичката Мария Стюарт срещу Елизабет I, която е държала за самостоятелността на английската църква. По всяка вероятност нещата в Англия щяха да се изменят и католицизмът би се утвърдил по територията на целия Британски остров, ако Мария Стюарт бе излязла от лондонския Тауер като победителка. По същия начин и историята на България би взела друга насока, ако Калоян не би бил убит пред Солун, а разгромеше при създаването Латинската империя. Преди всичко съдбата на българския народ щеше да се свърже тясно с Римската империя и папската власт, което по естествен път щеше да ни отдалечи от Киевска Рус и изобщо от руския народ и славянската общност.

Нека накрая да завършим с възхвалата на Св. Методий, отправена към Св. Димитрий Солунски, от която се вижда преценката му за солунския светец: „О, мъдри Свети Димитре, като предстоиш светло пред Божия престол, не ни забравяй, моли се за нас, окаяните, които, странници в тая земя, съзерцаваме днес твоите велики дела и те възпяваме…“[6]

Като се има предвид църковното образование на младия Константин Дъновски, лесно е да си представим как е въздействало върху съзнанието му поръчението на стария свещеник в храма на солунския светец, и то тогава, когато е решил да се отрече от света и да се отдаде на монашество. Не напразно Константин Дъновски характеризира случилото се в църквата „Св. Димитрий Солунски“ като откровение, което внася основен преврат в неговия житейски път и, спомнил си за него, го описва и отпечатва.

Разговорът между Константин Дъновски и стария свещеник в църквата става на 10 април 1854 г., а публикуването на този разговор в брошурата „Едно откровение в Солунската църква «Св. Димитрий»“ се прави през 1905 г., т.е. 27 години след освобождението на България. Обръщаме внимание върху този факт, за да избегнем възражението, че е възможно свещеник Константин Дъновски от чисто патриотични съображения и за повдигане духа на народа да импровизира описаните събития в църквата „Св. Димитрий Солунски“. Когато свещеник Константин Дъновски отпечатва брошурата, България е вече освободена и подобна пропаганда става излишна. Щом е така, брошурата трябва да се счита като изнасяне на факти с цел да се запази историческата истина.

Бележки

[1] Хенрих Сенкевич, Quo Vadis, „Народна култура“, София, 1971 г.

[2] V. За ролята на солуняни при проникването на християнството в Балканския полуостров апостол Павел в своето Първо послание, отправено до жителите на Солун, казва: „Защото не само се прогаси Господното слово от вас в Македония и Ахаия, но се разчу навсякъде и вашата вяра в Бога“ (стих 7).

[3] Проф. Ал. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун, в „Чудесата на Св. Димитрий Солунски и тяхната хронология“, Годишник на философско-исторически факултет при Държавния университет, София, 1952 г., кн. 2, История, „Наука и изкуство“, София.

[4] Св. Великомъченик Димитрий Солунски (Мироточивий), София, Синодално книгоиздателство, 1948 г.

[5] Цитирано по проф. В. Златарски, „История на България“, т. III.

[6] Цитирано по „Из страниците на българската литература“, 1974 г., София.