Софи Кинсела
Пожелай ми слънчогледи (21)

Двайсета глава

Всичко е готово. Притежавам официалния лиценз на дизайна на „Мокети Делър“. Вчера се срещнах с юриста, днес сутринта още веднъж. Всичко е подписано и аз направих банковия превод. Утре имам среща с Джеръми Нортпул и ще подпишем сделката с „Порше“.

Пристигам си вкъщи все още под влиянието на адреналина. Трябва да се обадя на момичетата, за да им разкажа какво става. След това да помисля къде да се установим. Трябва ни офис, по възможност евтин и на удобно място. Може би в Балам.

Можем да си сложим пъстроцветни светлини, казвам си аз, обзета от радост. Защо не. Офисът ще си бъде наш. А в тоалетната ще има прилично огледало, на което да можем да се гримираме. Докато сме на работа, ще свири музика.

От кабинета на Ерик долитат гласове. Значи се е върнал от Манчестър, докато съм била при юриста. Надниквам през отворената врата и виждам, че всички ръководни кадри от службата му са се скупчили около масичката за кафе, а в средата се вижда празен кафеник. Клайв е тук, шефката на отдел „Кадри“, Пени и един тип, който се казва Стивън, за когото така и не успях да разбера с какво точно се занимава.

— Здрасти! — Усмихвам се на Ерик. — Добре ли мина пътуването?

— Чудесно. — Той кима и ме поглежда учуден. — Ти не си ли на работа?

— Ще ти обясня… по-късно. — Оглеждам събралите се и тъй като се чувствам великолепно след успешното утро, предлагам: — Да ви донеса ли още кафе?

— Джана ще донесе, мила — поглежда ме неодобрително Ерик.

— Няма проблем. Аз съм свободна.

Отивам в кухнята и си пея, докато наливам гореща вода, пращам есемеси на Фи, Каролин и Дебс, за да им кажа, че всичко е минало добре. Довечера ще се видим и ще обсъдим всичко. Каролин ми пусна имейл днес сутринта, за да ми каже колко е възторжена, да ми разкаже за новите си идеи и за възможни нови сделки. А Дебс драпа със зъби и нокти да стане пиар.

Ще сме страхотен екип. Знам го със сигурност.

Връщам се в кабинета на Ерик с пълен кафеник и започвам да наливам дискретно, докато слушам разговора им. Пени държи списък с хората, а срещу всеки е написала някакви цифри.

— Според мен Сали Хедж не заслужава нито повишение, нито премия — обяснява тя, докато наливам. — Твърде посредствена е. Благодаря, Лекси.

— Сали ми харесва — намесвам се аз. — Знам, че напоследък майка й беше тежко болна.

— Така ли? — Пени прави физиономия, с която очевидно иска да покаже, че й е все едно.

— Лекси се сприятелява с всички секретарки и обикновени служители, когато дойде в офиса — смее се Ерик. — Много я бива в тези нещица.

— Не са никакви „нещица“! — сопвам се, ядосана от пренебрежителното му отношение. — Просто съм си приказвала с нея. Тя е много интересен човек. Знаете ли, че за малко не е попаднала в националния отбор по гимнастика? Може да прави предно кълбо на греда.

Всички се ме зяпнали в пълно недоумение.

— Както и да е. — Пени отново се навежда над листа. — Разбрахме се. Този път няма повишение, нито премия, след Коледа ще мислим пак. Следващият е Деймиън Грийнслейд…

Знам, че това не ми влиза в работата, но не мога да премълча. Представям си как Сали очаква премиите. А когато разбере, ще остане толкова разочарована.

— Извинете! — Трясвам кафеника на поставката му и Пени се сепва изненадана. — Може ли да кажа нещо? Работата е там, че… премията може да не е кой знае какво за възможностите на фирмата. В интерес на истината тя е капка в морето, но за Сали Хедж сумата е от огромно значение. Някой от вас помни ли времето, когато сте били млади и бедни и сте се опитвали да се изкачите на върха? — Оглеждам мениджърите на Ерик, облечени в скъпи дрехи, накичени със скъпи аксесоари. — Защото аз помня онова време.

— Лекси, всички знаем, че си нежна душа — извива очи Стивън.

— Какво се опитваш да ни кажеш, че трябва да сме бедни ли?

— Изобщо не казвам, че трябва да сте бедни! — Опитвам се да сдържам раздразнението си. — Опитвам се да ви накарам да си припомните какво е да си на дъното. Всички сте много далече от това. — Разпервам ръце. — Но аз знам какво е. Имам чувството, че се е случило преди шест седмици. Аз бях бедно момиче. Нямах пари, с нетърпение чаках премиите и се питах дали някога нещо ще се промени, докато стоях под проливния дъжд… — Неочаквано усещам, че съм се отнесла. — Както и да е. Мога само да ви кажа, че колкото и да й дадете като премия, тя ще бъде щастлива и доволна.

Всички мълчат. Поглеждам Ерик и забелязвам, че той ме наблюдава с изкуствена усмивка.

— Така. — Пени извива вежди. — Ще се върнем отново на Сали Хедж. — Тя отбелязва нещо на листа.

— Благодаря. Не исках да ви прекъсвам. Продължавайте. — Грабвам кафеника и се опитвам да изляза безшумно от стаята, но се спъвам в куфарче, което някой е зарязал на пода.

Може да дадат премия на Сали Хедж, а може и да не й дадат. Аз поне казах онова, което мислех. Посягам към вестника и тъкмо го разгръщам, за да прегледам наемите, когато Ерик излиза от кабинета.

— Здрасти — обаждам се аз. — Да не би да си почивате?

— Лекси. Искам да ти кажа няколко думи. — Той ме повежда към спалнята и затваря вратата, а противната усмивка е все още лепната на лицето му. — Моля те, повече не си позволявай да се намесваш в моята работа.

Господи, той май е вбесен.

— Ерик, много се извинявам, че прекъснах съвещанието ви — отвръщам бързо. — Просто изразих мнението си.

— Не ми трябва мнението ти.

— Не е ли хубаво да обсъждаме някои неща? — питам удивена. — Дори в случаите, когато не сме на едно мнение? Че тъкмо това поддържа връзката между двама съпрузи. Разговорите!

— Не съм съгласен.

Изстрелва думите остро и грубо. Усмивката продължава да трепка по лицето му, също като маска, сякаш се опитва да скрие колко е вбесен. В този момент имам чувството, че от очите ми се вдига пелена. Аз не познавам този човек. Не го обичам. Нямам представа какво търся в дома му.

— Ерик, много се извинявам. Няма… няма да се повтори. — Приближавам до прозореца и се опитвам да събера мислите си. След това се обръщам към него: — Мога ли да те попитам нещо, след като така и така започнахме този разговор? Кажи ми честно, какво мислиш за нас, за брака ни? За отношенията ни?

— Мисля, че имаме напредък — кима Ерик и настроението му видимо се подобрява, сякаш сме преминали на въпрос, включен в дневния ред. — Ставаме по-интимни… ти имаш проблясъци… научи всичко необходимо от наръчника… според мен нещата си идват на мястото. А това е чудесно.

Имам чувството, че говори за бизнес. Все едно е подготвил пауърпойнт презентация с графики, които илюстрират щастието ни. Как е възможно да е така, след като изобщо не се интересува какво мисля?

— Ерик, много се извинявам. — Въздъхвам дълбоко и се тръшвам на велурения стол без облегалка. — Просто не съм съгласна с теб. Изобщо не сме станали по-интимни. Мисля, че сега е моментът да призная, че нямам никакви проблясъци. Излъгах те.

Ерик ме гледа потресен.

— Излъгала си ме? Защо?

Защото или трябваше да те излъжа, или да се нахвърля на сметановата планина.

— Най-добре да си кажем истината — опитвам се да импровизирам. — Истината е, че не съм си спомнила абсолютно нищо. Ти си все още мъж, с когото се запознах преди няколко седмици.

Ерик присяда тежко на леглото и двамата мълчим. Посягам към черно-бялата снимка на двамата от сватбата. Вдигнали сме чаши, усмихваме се и на пръв поглед изглеждаме неземно щастливи. За пръв път се вглеждам внимателно и забелязвам напрежението, стаено в очите ми.

Вече ми е ясно колко щастлива съм била. Интересно, кога ли съм разбрала, че съм допуснала грешка?

— Ерик, нека си кажем истината. — Въздишам и оставям снимката на камината. — Просто не се получава. Нито за мен, нито за теб. Аз съм с мъж, когато не познавам, а ти си с жена, която не помни абсолютно нищо.

— Това няма значение. Създаваме нов брак. Започваме отново. — Той размахва ръце, за да подчертае думите си. Имам чувството, че всеки момент ще заговори за брака в еднообемните пространства.

— Нищо подобно — клатя глава. — Не мога да продължавам по този начин.

— Можеш, мила. — Ерик веднага преминава на режим „загрижен съпруг на умствено разстроена жена“. — Да не би да се напрягаш прекалено много? Почини си.

— Не ми трябва почивка! Искам да бъда себе си! — Изпъвам гръб и разбирам, че повече не мога да крия разочарованието си. — Ерик, аз не съм момичето, за което си се оженил. Нямам представа коя съм била през последните три години, но това не съм била истинската аз. Аз обичам пъстрите цветове. Обичам бъркотията. Обичам… — Размахвам ръце. — Обичам спагети! През всичкото това време не съм била гладна за успех, просто съм била гладна.

Ерик не може да повярва.

— Мила — казва той. — След като означава толкова много за теб, ще ти купим спагети. Ще накарам Джана да поръча…

— Изобщо не става въпрос за спагетите. Ерик, ти просто не разбираш. През последните няколко седмица играех роля. Не мога повече. — Посочвам огромния екран. — Не си падам по тези високотехнологични играчки. Честно казано, предпочитам да живея в къща.

— В къща ли? — Ерик ме поглежда ужасен, сякаш съм му съобщила, че искам да живея с глутница вълци и да родя вълчета.

— Този апартамент е фантастичен, Ерик. — В този момент се чувствам виновна, че омаловажавам постижението му. — Той е невероятен и аз искрено му се възхищавам. Просто не съм създадена да живея в… еднообемни пространства.

Боже! Просто не мога да повярвам. Аз направих неговия жест.

— Шокиран съм, Лекси — ококорил се е той. — Нямах представа, че си се чувствала по този начин.

— Но най-важното е, че ти не ме обичаш. — Гледам го право в очите. — Не обичаш мен.

— Напротив, обичам те! — Той започва да си връща самообладанието. — Знаеш, че те обичам. Ти си талантлива, красива…

— Мислиш, че съм красива ли?

— Точно така. — Той май е обиден. — Разбира се!

— Мислиш, че колагеновите ми устни са красиви — поправям го аз и клатя глава. — Че фасетките на зъбите ми са добре поставени, че косата ми е професионално изправена.

Ерик млъква. Забелязвам, че не може да повярва на чутото. Сигурно съм му казала, че всичко по мен е естествено.

— Трябва да се изнеса. — Отдръпвам се на няколко крачки и свеждам поглед към килима. — Много се извинявам, но напрежението е прекалено голямо.

— Май прибързахме — заявява накрая той. — Може би да се разделим за кратко… След седмица или две всичко ще ти се избистри и тогава ще поговорим отново.

— Да — кимам аз. — Може би.

Чувствам се странно, докато си прибирам нещата. Това не е моят живот. Това е животът на друго момиче. Натъпквам абсолютния минимум в куфарите „Гучи“, които открих в гардероба — бельо, дънки, няколко чифта обувки. Чувствам, че нямам право да посягам към бежовите маркови костюми. А и честно казано, не ги искам. Тъкмо довършвам, когато усещам, че не съм сама. Обръщам се и виждам Ерик на вратата.

— Трябва да изляза — обяснява той. — Ти ще се справиш ли?

— Да, ще се справя. Ще взема такси до Фи. Тя ще се прибере по-рано от работа. — Дръпвам ципа на куфара и се намръщвам при този звук, който вещае края на всичко. — Ерик, благодаря ти, че… че ме изтърпя. Знам, че и на теб ти е било трудно.

— Много държа на теб. Сигурно го знаеш. — В очите му личи истинска болка и аз започвам да се чувствам виновна. Само че не мога да остана с някого единствено от чувство за вина или защото може да кара моторница. Ставам, раздвижвам се и оглеждам просторната, безупречно подредена стая. Специалното легло от известен дизайнер, вградения екран, гардеробната с милиони дрехи. Сигурна съм, че докато съм жива, няма да живея в такъв лукс. Сигурно съм напълно луда. Погледът ми попада на леглото и си спомням нещо.

— Ерик, аз прописквам ли насън? — питам небрежно дори. — Случайно да си забелязал?

— Да, пропискваш — кима той. — Дори ходихме на лекар. Той предложи да ти продуха назалните пътища със солена вода и ти предписа щипка за нос. — Той се насочва към едно от чекмеджетата и вади кутия с някакво противно приспособление. — Искаш ли я?

— Не — отвръщам след кратко колебание. — Благодаря ти.

Така. Значи взела съм правилното решение.

Ерик оставя щипката за нос. Колебае се — след това се приближава и ме прегръща неумело. Имам чувството, че следвам напътствията от наръчника: Раздяла (прощална прегръдка).

— Чао, Ерик — изричам, притиснала нос към скъпата ухаеща риза. — Доскоро.

Колкото и да е смешно, готова съм да заплача. Не заради Ерик… а защото всичко е приключило. Това е краят на невероятния ми съвършен живот мечта.

Най-сетне той се отдръпва.

— Чао, Лекси. — Излиза от стаята и след секунда хлопва външната врата.

 

 

Час по-късно съм си събрала всичките неща. Накрая не устоявам и натъпквам още един куфар с бельо „Ла Перла“, гримове на „Шанел“ и козметика за тяло. Третият куфар е пълен с палта. Че кой друг ще ги иска? На Ерик няма да му трябват. Освен това запазих чантата на „Луи Вюитон“, заради едно време.

Много ми е трудно да се сбогувам с Джана. Прегръщам я и тя измърморва нещо на италиански, докато ме милва по косата. Струва ми се, че тя разбира какво става.

Ето че съм съвсем сама. Повличам куфарите към хола и си поглеждам часовника. Остават още няколко минути до пристигането на таксито. Все едно че си тръгвам от скъп бутиков хотел. Престоят тук беше изключителен, а пък оборудването — направо невероятно. Но тук така и не се почувствах като у дома си. Въпреки това ми става мъчно, когато излизам на терасата за последен път и заслонявам очи. Спомням си, че когато пристигнах тук, си казах, че това е истински рай. Ерик ми приличаше на древногръцки бог. Все още помня обзелата ме еуфория.

С въздишка се връщам вътре. Значи съвършеният живот не ти се поднася на тепсия.

Което означава, че в предишния си живот не съм била Ганди.

Докато заключвам вратата на терасата, ми хрумва, че трябва да се сбогувам с домашния си любимец. Включвам екрана и кликвам върху „Домашни любимци“. Включвам котето, наблюдавам го как си играе с кълбото и му се радвам.

— Чао, Артър — махам му аз. Знам, че не е истинско, въпреки това ми е жал за него, защото е в плен на виртуалния свят.

Може би трябва да кажа довиждане и на Титан. Включвам „Титан“ и щом огромният паяк се показва на екрана и се надвесва над мен като чудовище, се отдръпвам.

Господи!

Обзета от ужас, отстъпвам назад и в следващия момент чувам трясък. Врътвам се с разтуптяно сърце и виждам какофония от стъкло, пръст и нещо зелено.

Браво. Направо супер. Съборих едно от специалните цветя. Противна орхидея или каквото е там. Гледам ужасена пораженията, а на екрана се появява яркосин надпис на зелен фон и започва да присветва: Проблем. Проблем.

Този апартамент наистина се опитва да ми подскаже нещо. Може пък да се окаже безкрайно интелигентен.

— Съжалявам! — казвам на висок глас. — Знам, че създавам проблеми, но си отивам! Вече не ти се налага да ме търпиш!

Вземам метла от кухнята, събирам счупеното и го хвърлям в кофата. След това откривам лист и пиша бележка на Ерик.

„Скъпи Ерик,

Счупих орхидеята. Много се извинявам.

Освен това скъсах канапето. Прати ми сметката.

Твоя Лекси.“

На вратата се звъни тъкмо когато се подписвам и подпирам страницата на новия стъклен леопард.

— Ало. — Вдигам слушалката на домофона. — Бихте ли се качили на последния етаж?

Имам нужда някой да ми помогне с багажа. Един господ знае какво ще каже Фи, още повече че я предупредих, че ще занеса само най-необходимото. Излизам на площадката и се заслушвам в приближаващия асансьор.

— Ехо! — обаждам се аз, когато вратата се отваря. — Много се извинявам, но имам доста… — И в този момент сърцето ми замира.

Пред мен не е таксиметровият шофьор. Пред мен се изправя Джон.

Облечен е в обичайните дънки и тениска. Тъмната му коса стърчи, а по лицето му има белези от възглавница, сякаш е спал накриво. Няма нищо общо с безупречния Ерик, облечен в „Армани“.

— Здрасти — поздравявам и усещам, че гърлото ми е сухо. — Какво…

Лицето му е строго, тъмните очи напрегнати, както винаги. В този момент си припомням първия път, когато се срещнахме, долу на паркинга, когато той непрекъснато ме оглеждаше, сякаш не можеше да повярва, че не го помня.

Сега разбирам защо е изглеждал толкова отчаян, след като съм му разказала за страхотния си съпруг Ерик. Сега вече разбирам доста неща.

— Звънях ти в службата — обяснява той. — Там казаха, че си вкъщи.

— Да. Станаха разни неща в службата.

Цялата съм напрегната. Не мога да срещна очите му. Нямам представа защо е дошъл. Отстъпвам крачка, забождам поглед в пода, стискам ръце и притаявам дъх.

— Трябва да ти кажа нещо, Лекси. — Джон си поема дълбоко дъх и всеки мускул по тялото му се стяга. — Трябва да ти се извиня. Не биваше да те притискам и преследвам. Просто не беше честно.

Шокирана съм. Съвсем не очаквах подобно нещо.

— Много мислих — продължава бързо той. — Разбирам, че ти е било безкрайно трудно, а аз никак не ти помогнах. Права си… Наистина си права. — Той замълчава. — Аз не съм ти любовник. Аз съм просто човек, с когото си се запознала преди броени дни.

Той изтъква фактите с равнодушен глас и аз усещам как и гърлото ми се надига буца.

— Джон, не съм искала…

— Знам. — Той вдига ръка и гласът му става по-нежен. — Всичко е наред. Знам какво си имала предвид. За теб беше най-трудно. — Пристъпва към мен и ме поглежда в очите. — Освен това исках да ти кажа, че… не се самонаказвай, Лекси. Ти даваш най-доброто от себе си. То трябва да е достатъчно.

— Да. — Гласът ми е станал дрезгав. — Опитвам се.

Господи, ще се разплача. Джон разбира и се отдръпва, сякаш за да ми направи място.

— Как мина в службата със сделката?

— Добре — кимам аз.

— Браво. Радвам се за теб.

Кима като някоя кукла и се кани да се обърне и да си тръгне. А все още не знае.

— Напускам Ерик — изричам истината. — Тъкмо си тръгвах. Събрала съм си багажа, таксито ще дойде…

Не исках да видя реакцията на Джон, но просто не устоях. По лицето му грейва надежда. След това угасва.

— Радвам се — отвръща той. — Сигурно ти трябва време, за да премислиш всичко. Предстои ти нов живот.

— О, Джон… — Гласът ми звучи дрезгаво, да не говорим, че нямам представа какво искам да кажа.

— Недей. — Той клати глава и успява да се усмихне. — Ние изпуснахме нашето време.

Не е честно.

Не е.

През прозореца зад Джон виждам черно такси да влиза на паркинга. Джон проследява погледа ми и аз забелязвам как пребледнява. Когато се обръща към мен, е отново усмихнат.

— Ще ти помогна да свалиш багажа.

След като багажът ми е качен в таксито и съм дала на шофьора адреса на Фи, заставам срещу Джон и нямам представа как ще си вземем сбогом.

— И така…

— И така… — Той докосва ръката ми. — Погледни се само.

— Ами ти… — преглъщам аз. — Погледни се и ти.

С разтреперани колене влизам в таксито и се протягам към вратата. Не успявам да я затворя веднага, блъсвам я по-силно и се чува ужасен трясък.

— Джон? — Вдигам поглед към мястото, където е застанал. — Двамата с теб… добре ли ни беше?

— Много. — Гласът му е толкова тих, че едва долавям отговора. Когато кима, забелязвам и любовта, и тъгата. — Наистина много.

По бузите ми рукват сълзи, а стомахът ме присвива от остра болка. Започвам да се размеквам. Мога да отворя вратата, мога да му кажа, че съм си променила решението…

Не, не мога. Не мога просто да хукна от един мъж, когото не помня, към друг.

— Трябва да тръгвам — прошепвам и се обръщам, за да не го виждам повече. Притискам очи. — Трябва да тръгвам. Трябва да тръгвам.

Затварям тежката врата. Таксито бавно потегля.